17702 | 23 февр. 2015 | 12:18

На него му е ясно, че той съзнателно е избрал нова политическа роля на балансьор и арбитър.

Премиерът Бойко Борисов внезапно изостави маниера на благост и диалогичност, с който влезе във втория си мандат, и произнесе тежки упреци към коалиционните партньори. „Дълговата криза“ стана повод за обвинения, че другите му дават листчета с имена за назначения, отхапват все по-едри парчета от кадровата баница на властта, а после най-невинно стоят отстрани, не подкрепят правителството и се вживяват в ролята на критици. Въпросът, който Борисов постави, звучеше ясно и грубо: колко им е тежестта на тези партньори, колко искат срещу тази си скромна тежест и кой друг освен него би им дал повече.

Впрочем не за първи път го виждаме в тази светлина. Още през първия му мандат синята коалиция драматично се колебаеше дали го подкрепя и излъчваше противоречиви, но надменни послания, а Борисов на свой ред реторично питаше: „А вие колко процента имате.“ В неговата координатна система цифрите определят политическата територия. Претенцията няма на какво друго да стъпи, освен на количеството. От всички аргументи защо ГЕРБ е по-добра от БСП, най-често и напоително чувахме военноелекторалния: защото девет пъти сме ги били. Идеологическата идентичност попадна в същия коловоз. Не толкова отдавна бившата синя звезда Георги Марков заяви, че ГЕРБ са десница, защото побеждават левите.

Прочутият принцип
на Каравелов

формулиран още преди Освобождението, „Свобода - и всекиму своето“ в интерпретацията на Борисов добива вида: „Свобода - и всекиму според изборния резултат“. Вярно, че е малко спорно. В политиката не всичко е проценти. Самата българска политика е дала немалко доказателства за противното. Още онова Народно събрание, в което СДС доминираше „с малко, но завинаги“, поднесе изненада. Депутатите от ДПС се оказаха политически по-важни, отколкото тези на СДС или на БСП. 24 е повече от 110. 24 е повече от 106. И победоносното синьо управление получи редакцията „с малко и за още по-малко“.

Всичките тези неща, предполага се, са ясни на Борисов, както му е ясно, че той съзнателно е избрал нова политическа роля на балансьор и арбитър. Той прие да бъде надзирател в политическа детска градина и да се оправя с целия шум, който създават малките му питомци с боричканията, с решенията на едни да не си играят повече с други, с плача на трети да вземат още един десерт на обяд, с несъгласието им да спят следобед, когато надзирателят иска да си почине и да си води своите дела. Още през ноември коментаторите предупреждаваха, че на Борисов няма да му е лесно, защото е свикнал толкова години на нещо съвсем друго - да удря по масата и да казва кое какво ще бъде. Пък и избирателите на ГЕРБ, които си го харесват, го харесват точно в ролята на удрящ по масата, а не на добрия самарянин, който се чуди кому как да помогне. Времената обаче са различни. Масата е толкова крехка, че удари ли по нея, рискува да я събори. Но пък не удари ли, всички му се качват на главата. Можем да си представим колко е досадно.

После сложната правителствена формула, в което едни партии имат споразумение за съвместно управление, други осигуряват партньорска подкрепа, а трети - програмна, превръща управленския процес във всекидневни дълбоки

маневри между партии, министри, премиер

и парламентарни групи. И трябва да се признае, че партньорите на ГЕРБ са далеч по-опитни в провеждането на такива маневри. Борисов си плаща, задето години наред пренебрегваше значението на парламента, наричаше депутатите „безделници“ и дори не желаеше да ги навестява. И при реформатори, и при патриоти, и при АБВ сега има хора, които много по-добре владеят играта на институции и поставят монолитния герберски масив в неловки и непонятни за него ситуации.

Стил на Борисов е да отиде и да се разбере с онези, с които възникват проблеми. По-неприятното е, че съвсем не е очевидно с кого трябва да разговаря и преговаря. Научаваме го от новинарските емисии. Разбрал се с Радан Кънев, пък генерал Атанасов казал друго. Каракачанов заявил едно, пък Валери Симеонов избързал да заеме различна позиция. Осигурил перфектен синхрон с Калфин, пък Първанов обяснил, че изобщо не става дума за това. Класическа картинка, в която всеки решително твърди нещо и то винаги излиза предпоследно.

Как работят и как се договарят в управлението, какви листчета си разменят, е едната страна на медала. Другата и не по-маловажна е какви послания излъчват към обществото, което в крайна сметка е последната инстанция за оценка на действията им. Все по-отчетливо се създава впечатлението, че всяко по-сериозно нещо, което предприема кабинетът, е недопустимо, и то по мнението на участниците в него. И за пенсионната реформа, и за отношенията с Русия, и за новия заем скандалът тръгва не от опозицията и не от задрямалото гражданско общество, а от самите управляващи. Амбицията на Борисов да бъде арбитър, естествено,

има за цел собственото му възвеличаване

Интуитивно или съзнателно той следва максимата, простодушно изречена и хладнокръвно прилагана от Тодор Живков: „За успехите отговарям аз, за провалите - Станко Тодоров.“ По принцип разнородният коалиционен формат позволява такъв тип разпределяне на отговорност. Още откакто реформаторите поеха най-деликатните ресори, изглеждаше, че те ще бъдат обвинявани за неуспехите, а ГЕРБ ще се хвали с постиженията. Само че взаимодействията от последните седмици са на път да обърнат иначе нелошата схема. Партньорите правят всичко възможно, за да припишат на Борисов отговорността за непопулярни, ненавременни или дори направо погрешни решения, а те самите да се открояват със своята принципност, демократизъм и политическа последователност. Нещо повече - да отварят нови врати към потенциални бъдещи избиратели. Да се наложи внушението, че Борисов е слонът в управленския стъкларски магазин, а те са учтивите и внимателни продавачи. Ще му хареса ли? Няма как.

Така че възниква въпросът за следващите ходове на министър-председателя. Много е вероятно през късната пролет и ранното лято Борисов да втвърди тона към „малките партии“ и да ги накара да се определят по-еднозначно по редица негови инициативи. Да използва факта, че те не искат предсрочни избори, за да не влязат в кампанията като провалени управленци. Повече от ясно е и от много места вече се загатва, че

резултатът
от местния вот

ще бъде решаващ за перспективата на коалицията. Процентите и местата ще послужат като централен аргумент за разместване на балансите. Който е получил по-малко на местно равнище, ще трябва да се задоволи с по-малко и на централно. И е трудно да си представим как биха могли да му опонират.

От друга страна, и Борисов не е напълно свободен в действията си. Тези партньори са му необходими. Трудно, а и обществено неубедително ще бъде да намери 40 независими депутати, които да застанат зад негово самостоятелно правителство. Той самият не иска предсрочни избори не толкова защото се съмнява, че пак ще бъде първи, колкото защото под заплаха ще бъдат поставени някои от нещата, на които очевидно много държи - от разпределението на новия заем до организацията на санирането. Да даде за пореден път властта на Плевнелиев, ще е много лош атестат за способността му да управлява, а и ще връчи незаслужен подарък на онези, които работят за втори мандат на държавния глава. Преди няколко месеци в БСП имаше гласове за влизане във властта през задния вход. Тези гласове вече са приглушени.

Подкрепата на ДПС може да бъде получена по ключови теми

но не и безрезервно, при положение че самото ДПС май се ориентира към ролята на алтернатива на ГЕРБ, към нов двуполюсен модел, в който ГЕРБ е партията на по-заможните слоеве, а ДПС - на маргинализираните. „Атака“ още от първия мандат на Борисов си знае урока и подкрепа за него няма да даде. Така че той ще бъде принуден да мисли в категориите на сегашната конфигурация. И все пак партньорите му няма да се отърват така лесно. Голямата битка ще бъде той да им покаже мястото, което според него им се полага.

Погледнато отстрани, управлението нито е сплотено, нито е стабилно, нито е убедително, нито има ясна кауза. При една сериозна и мобилизирана опозиция всичките тези сметки биха се оказали без кръчмар, а на партньорите биха им останали само листчетата с имена за назначения. Засега обаче се радват на политическо безветрие.