19306 | 4 апр. 2015 | 18:01

Българите вечно не знаят какво вземат. Астматици са носители на 15% от медалите в Лондон 2012

Годишно Световната антидопингова агенция декларира $30 млн. от дарения. Те се правят от страните членки в Международния олимпийски комитет. Сред тях е и България. Родината ни брои годишно скромните $22 000. Това е нашият данък участие в големи първенства. Без него не може. Макар че никъде няма да срещнете изрично условие, че трябва непременно да си плащаш, за да те има на картата. Сумата е крайно недостатъчна, за да гарантира спокойствие на спортистите ни при внезапен контрол.

Може би ако плащахме по $2 млн. годишно като САЩ, привилегиите ни щяха да бъдат по-големи. Американците са рекордьори по „благотворителност“. Следват Русия, Франция, Германия и Китай. Първите три олекват с по $1 млн., китайците с наполовина по-малко.

Никъде на страницата на WADA няма параметри минимум и максимум. Има шумна борба с омразния допинг. За пред онези, които не разбират. За другите, които веднъж са се докоснали до системата, важи приказката: „Веднъж хванеш ли се на хорото, играеш го докрай.“ До последен дъх, до последната спринцовка или до последния долар, преди да обявиш фалит.

Астматици са носители на 15% от медалите в Лондон 2012

Фалшива диагноза позволява на елитни спортисти да печелят световна слава и милиони с инхалатори

Една голяма шега. Но твърде скъпа. Майтап не за милиони, а за милиарди долари индустрия. Това представлява съвременната битка със забранените вещества в спорта. Или накратко - с допинга, който напоследък е най-модерната тема за обсъждане от сутрешни развлекателни блокове до централните емисии вечерни новини.

Сурови наказания от по 4 години при първа издънка и доживот при втора. Солени санкции, отнемане на лицензи на федерации. Път, по който в момента върви и родната централа по вдигане на тежести. Докато чакаме поредният абсурден случай да се разплете, можем да си отдъхнем. Защото ние сме прекалено дребни риби в този крупен бизнес. Може би и затова така лесно горим с цикличност от няколко години.

Година остава до игрите в Рио де Жанейро. Поглед към пред­ходните в Лондон 2012 показва, че в Обединеното кралство бяха раздадени рекордните в олимпийската история 2100 медала. Почти 15% от тях са спечелени от астматици. Да, астматици! Поне на документи, защото на практика е твърде вероятно много повече от половината да са в отлично здраве и никога през живота си да не са се задъхвали без причина.

Ето я и първата грандиозна измама в професионалния спорт, този, в който уж има радетели за честна игра, чистота на постиженията и справедливост в резултатите. Статистиката сочи, че в Лондон 2012 са се състезавали

10 000 спортисти от цял свят

представили пред медицинските лица и пред антидопинговата комисия доказателства, че страдат от белодробна недостатъчност.

Сектата на астматиците всъщност е сред най-непробиваемите незаконни общности, с които нито Международният олимпийски комитет, нито Световната антидопингова агенция на този етап могат да се преборят.

Диагнозата астма на пистата за лека атлетика, в плувния басейн, в колоезденето, в редица зимни дисциплини като биатлон и ски бягане те изстрелва в орбитата като предимство. Тя позволява спокойно употребата на инхалатори с добре известни лекарства на подобен род заболявания като вентолин и салбутамол. Препарати, които уж се впръскват, за да облекчат пристъпите на задушаване и

хриптене на дробовете

при здрав човек не дават възможност дори да се задъха, колкото и тежко физическо натоварване да изпълнява.

Астматици, облечени в слава и олимпийски титли, дал господ. Начело с изумителния плувец Марк Шпиц, считан през 70-те години на миналия век за човек амфибия. В Мюнхен '72 той става седем пъти шампион със седем световни рекорда.
Едни от най-големите звезди в НБА Денис Родман, Айзея Томас и Доминик Уилкинс също са диспансеризирани с тази диагноза. Никаква изненада. Като се има предвид, че допреди няколко години за допинг контрол в лигата отвъд Океана и дума не можеше да става.

Скандално е положението и в колоезденето. Всяка година половината от участ­ниците в най-известното и най-старо състезание на планетата - Тур дьо Франс, представят бележки, че имат астма.

Сред тях е и новата звезда в този спорт Крис Фрум, който има кенийски и британски паспорт. Шампионът в Тур дьо Франс за 2013 г. спокойно споделя, че през последните години му се е налагало да ползва шест различни медикамента, да бъде лекуван от осем различни лекари в четири страни, преди да бъде в състояние да върти педалите по баирите.

„Ако питате мен, бих искал да видя два тура - един на астматиците и един на здравите колоездачи. Желая същото и за всички големи първенства в другите спортове, както и на олимпийски игри. Всичко останало е прах в очите“, коментира д-р Вернер Франке -

експерт в областта на кръвния допинг

от Германия. Според него до 2020 г. процентът на колоездачите, които ще бъдат официално астматици, ще скочи до 80.

Горкият д-р Франке. Какво ли му е всеки ден да се буди с усещането, че е безсилен. Да спре системата. Да се откаже от собствената си заплата. Да продължава да се преструва, че това, което работи, има смисъл. И да гаси телевизора всеки път, когато насреща му изскочи поредният ухилен астматик със златен медал как плаче на почетната стълбичка.

Странични ефекти:

• Инфаркт на миокарда
• Белодробна емболия
• Мозъчен инсулт
• Мозъчна емболия
• Хепатит С, В
• СПИН
• Повишаване на плътността на кръвта

Топ 10 на световни звезди астматици

Колоездене 
Крис Фрум (Кения, Вбр) 
Шампион в Тур дьо Франс (2013), втори във Вуелтата (2014), колоездач №1 в света (2013) 

Ян Улрих (Германия) 
Шампион в Тур дьо Франс (1997), победител във Вуелтата (1999), олимпийски шампион (Сидни 2000) 

Мигел Индурайн (Испания) 
5-кратен шампион в Тур дьо Франс (1991, 1992, 1993, 1994, 1995), 2-кратен победител в Джиро д'Италия 

Плуване 
Марк Шпиц (САЩ) 
9-кратен олимпийски шампион. В Мюнхен '72 поставя световни рекорди и в 7-те дисциплини, в които печели титлата. 

Ейми ван Дайкен (САЩ) 
6-кратна олимпийска шампионка (4 пъти в Атланта '96, 2 в Сидни 2000), многократна световна шампионка и рекордьорка. 

Дара Торес (САЩ) 
6-кратна олимпийска шампионка, (4 пъти в Атланта '96, 2 в Сидни 2000), многократна световна шампионка и рекордьорка. 

Лека атлетика 
Джеки Джойнър-Кърси (САЩ) 
3-кратна олимпийска шампионка (Сеул '92 - седмобой и скок дължина, Барселона'96 - седмобой), 4-кратна световна шампионка. 

Пола Радклиф (Вбр) 
Световна шампионка и рекордьорка в маратона, европейска шампионка на 10 000 м, 3-кратна световна и европейска шампионка по крос кънтри. 

Тенис 
Жустин Енен (Белгия) 
7-кратна носителка на титли от Големия шлем (4 пъти шампионка на „Ролан Гарос“, 2 пъти от Откритото първенство на САЩ, веднъж в Австралия) 

Новак Джокович (Сърбия) 
8-кратен носител на титли от Големия шлем (5 пъти от Откритото първенство на Австралия, 2 пъти на „Уимбълдън“, веднъж в САЩ)

Кръвният допинг се появява през 1970 г.

Стотици употребени инжекции и игли. Десетки хладилни чанти със спринцовки. Увредени завинаги сърца, смъртни случаи и мистериозни самоубийства. Когато говорим за кръвен допинг, говорим за истинското лице на професионалното колоездене, с което никой не иска да се сблъска по светло.

Кончината на един от най-известните колоездачи на нашето време Марко Пантани, който бе намерен мъртъв в хотелска стая навръх Деня на влюбените - 14 февруари 2004 г., в Римини, едва ли някога ще бъде разгадана. Родителите на колоритния италианец с прякор Пирата са неутешими в мъката си, че синът им е бил убит.

Аутопсията показва шест пъти по-висока от допустимата концентрация на кокаин, която сърцето може да понесе.

Приживе един от най-известните катерачи в колоезденето и победител в Тур дьо Франс и Джиро д'Италия през 1998 г. многократно е преследван със съмнения за допинг. През 1999 г. Пантани е отстранен от Обиколката на Италия заради съмнителни нива на еритроцитите в организма.

Кръвният допинг е именно това. Той повишава масата на червените кръвни телца, което води до пренос на ударно количество кислород до мускулите, до покачване на издръжливостта и спортните постижения. Най-честата практика при него е източването и замразяването на два сака (един сак съдържа около 500 мл кръв) от организма на спортиста няколко седмици преди състезание. Ден-два преди важния старт кръвта се размразява и се инжектира обратно в тялото на човека, от когото е взета. Това е т.нар. автоложен допинг. Има и друг вариант, той се казва хемоложен. При него се влива прясна кръв от друго лице със същата кръвна група.
Зората на кръвния допинг е през 1970 г., две години след олимпийските игри в Мексико '68, послужили като вдъхновение за царете на допинга.

Надпреварата се провежда на 2240 м надморска височина в страната на ацтеките. Медицината е доказала, че при подобни условия количеството еритроцити се покачва по естествен път в организма, а резултатите, които се постигат, са по-високи от нормалното. И така Мексико '68 мотивира биохимиците в лабораториите в цял свят да създадат възможност професионалните спортисти да получават своята екстремна доза „еритроцити“, без да им се налага да се катерят на 2240 м надморска височина. Кръвният допинг е забранен чак през 1986 г., две години след олимпиадата в Лос Анджелис, където целият американския отбор по колоездене открито признава, че се подсилва с прясно инжектирана кръв.

Мотоциклетист снабдява светилото Ланс Армстронг с годна за инжектиране кръв по време на участията му в Тур дьо Франс. Американецът, който бе считан за №1 в колоезденето за всички времена, изгуби рекордните си титли от Обиколката на Франция, след като призна, че години наред е вземал допинг.

Бетаблокерите – изкушението на стрелците

Бетаблокерите са друг вид допинг, не по-малко разпространен от стероидите и стимулантите. В професионалния спорт до тях прибягват в анаеробни дисциплини, където се изискват стабилност, спокойствие и контрол върху дихателните функции. Най-изкушени от употребата им са в спортната стрелба и в стрелбата с лък.

Бетаблокерите са много популярни и сред биатлонистите, на които им се налага за отрицателно време да нормализират пулса си след бягане, заставайки на огневия рубеж с пушка в ръце. Действието върху организма им се изразява в забавяне на пулса, укротяване на появилото се сърцебиене и ликвидиране на тремора (треперене на крайниците).

Стрелците са обучавани да стрелят между ударите на сърцето, за да изключат влиянието на евентуалните вибрации. В крайна сметка едно леко мръдване на ръката ненавреме може да коства на изпълнителя олимпийската титла. Световната антидопингова агенция следи изкъсо за наличието на подобни препарати при спортисти и от кърлинга, скоковете във вода, спортната и художествената гимнастика, ски скоковете, борбата, включително и във футбола.

Предозирането с бетаблокери може да доведе до импотентност, брадикардия (ниска сърдечна честота), хронични спазми на бронхите и аномалии в кръвното налягане.

Диуретиците топят килца и замаскират анаболите

Има фуросемид в ороцетама. Тази крилата реплика обикаляше всяка дописка за вдигане на тежести, след като трима български щангисти бяха хванати с допинг, а медалите им - отнети, в Сидни 2000. Иван Абаджиев и досега е категоричен, че единствената партида с лекарството „Ороцетам“, което дава на възпитаниците си и което не е изследвал преди отпътуването за олимпиадата.

Заради фуросемид в пробите Изабела Рифатова (кат. до 48 кг) се прощава с историческата първа титла при жените на летни игри, а съотборниците й от националния отбор Иван Иванов (56 кг) и Севдалин Минчев (62 кг) бяха принудени да върнат съответно сребърния и бронзовия медал.

До ден днешен специалистите в областта на борбата с допинга в спорта считат фуросемида за най-опасния и силно действащ диуретик. На пръв поглед диуретиците служат за сваляне на килограми, за да могат спортистите в спортове като бокс, борба, щанги и дори гимнастика да влязат в категориите си преди официалния кантар на състезание. Те обаче имат и друго, много по-подмолно и известно действие - работят отлично като замаскирващи употребата на анаболни стероиди вещества.

Българите вечно не знаят какво вземат

Хитруваме с пликчета с чужда урина или се правим на ощипани, че са ни плюли в супата

Няма български спортист, който след положителна проба да се изправил и да е изрекъл това, което е повече от ясно: „Да, аз вземах допинг.“ Десетки издънки през годините, но нито един, който да си признае и да си понесе достойно наказанието. След като големи имена като Ланс Армстронг (7 титли в Тур дьо Франс - б.а.) и Марион Джоунс (5 олимпийски титли в леката атлетика - б.а.) намериха кураж

през сълзи да признаят измамата

значи и ние можем. Дано нямаме поводи да дочакаме това да се случи, но със сигурност ще имаме такива, от които да ни е неудобно, че отново сме на топа на устата с нещо задкулисно.

Българите злоупотребяват. И не са единствени. Световни рекорди не се трошат с гълтане на витамин С и с протеинови шейкове. Въпросът не е в това. Въпросът е, че байганьовското в нас никога няма да спре да дреме и дори когато е немислимо да минем метър, ние пробваме. Резултатът е един и същ - положителни проби, тежки наказания. И до болка втръснали дори за пред децата оправдания: „Не бяхме ние, не знаехме какво вземаме.“

В повечето случаи спортистите наистина не знаят и не са длъжни да знаят какво им се дава. Те нямат особен избор, освен да бутат в устата и да преглъщат. Друго не могат, а ако някой не иска, на опашката чака следващият, който ще бъде по-покорен. Отговорността е на управляващите, на треньорите, на медицинските лица.
Нас са ни хващали с какво ли не. Издънвали сме се даже по-жестоко от едната положителна проба. Манипулирали сме тестове, като сме пробвали да пробутаме чужда урина. Този номер обаче коства скъпо на трите звезди в щангите през 2002 г. Тогава в шишенцата на Гълъбин Боевски, Георги Марков и Златан Ванев урината някак се оказа еднаква. Такъв парадокс не е възможен от научна гледна точка. Момчетата изгоряха до живот, защото да вземаш допинг е едно, но да прикриваш следите от него - това вече е фалшификация и престъпление.

През 70-те години на миналия век сме стигали още по-далеч в извращенията си. Български тежкоатлет се изпикава, след което доктор му инжектира чужда урина, така че като му дойде ред да даде проба, тя да бъде чиста. Случката едва не коства живота на опитната мишка. През 2008 г.

шашма с урина

опитва и спринтьорката Тезджан Наимова. Хващат я и й лепват 2 години лишаване от състезателни права. През зимата на 2013 г. тя става европейска шампионка на 60 м в зала и лети по-силно от вятъра на пистата в Гьотеборг. Уви, радостта е кратка. При проверката са открити анаболи.

„Не знаех какво вземам“, оправдава се атлетката. Напоследък у нас се забелязва и друга мода. Професионални треньори и спортисти хвърлят вината за собствената си неграмотност при вземането на забранени субстанции със замърсени хранителни добавки. Това е пълен абсурд. Едно е да ходиш и да блъскаш във фитнеса и да си купиш оттам някоя кофа по препоръка на съмнителен инструктор. Друго е да си на олимпийска подготовка,

държавата да дава милион лева

издръжка на федерацията, а оттам да се стискат да изследват хапчетата, които сипват с шепи на своите. С тази порочна практика рано или късно сме обречени да си кажем уж на шега: то не били желирани бонбони, а ароматизирани капсули станозолол.

Стимулантите оказват влияние върху нервите

Стимулантите заедно със стероидите са най-разпространените забранени вещества. Те обаче влияят пряко върху централната нервна система. Блокират чувството на умора, дават прилив на енергия, покачват нивото на гликогена и увеличават шансовете за по-добри постижения.

Стимулантите покачват кръвното налягане, разширяват бронхите и сърдечната честота. Сред най-известните препарати са амфетамините и техните производни, ефедрин, кокаин и др. Подобен вид вещества водят и до пристрастяване, превъзбуда, а когато не се консумират, до нервни изблици и агресия.

Първият анабол: коктейл от алкохол и стрихнин

Първият допинг, който се използва в колоезденето още през 1900 г., представлява коктейл от алкохол и стрихнин. През 1930 г. стрихнинът е заменен от амфетамини и това води до първи смъртен случай. Сърцето на датския колоездач Курт Йенсен спира внезапно на състезание. През 1967 г. си отива един от големите таланти в този спорт - британецът Томи Симпсън. Трагедията се разиграва в планински етап на Тур дьо Франс.

За родина на анаболните стероиди се счита СССР. Има данни, че те са били инжектирани на елитни летци на военни самолети по време на Втората световна война. Впоследствие влизат и в щангите, а в средата на 70-те години тайната на СССР е разкрита от Иван Абаджиев. Без въобще да има представа кога действат и как трябва да се приемат, Папата на щангите не се отказва да експериментира, докато не ги изучава в детайли.

Стероидите са най-прекият път за лесно натрупване на мускулна маса, но и най-късият път до смъртта на млади хора заради жестокото увреждане на сърцето.