9251 | 28 май 2020 | 16:24

Въпреки историческите позовавания на велики творци, проектирани от меценати с „окървавени ръце“, днес има значение кой ти е спонсорът

- Всички повтарят мантрата, че светът след коронавируса няма да е същият. Как ще се промени културата, според Вас?

- Продължавам да гледам на коронавируса като на случайна грешка в системата, а не като на проект за нова система, каквито морализаторски настоявания непрестанно се чуват. Ужасява ме стремежът от пандемията да се извлече поредната репресивна идеология на някакво бъдещо затворено общество в назидателно отрицание на либералната демокрация.

В смисъл: Видяхте ли докъде го докарахте с вашите човешки права и свободи! И най-обезкуражаващото е, че няма да има избор, защото тази идеология ще е дясно-лява, ще обедини консерватори в крайното дясно с еколози в  крайното ляво.

Вероятно на останалите пак предстои голяма, от мащаба на Пражката и Парижката 68-а, битка за свобода – на движението, на словото, на убежденията… И културата, разбира се, ще трябва да я изнесе на гърба си, защото по същността си тя е съпротива, както казваше проф. Атанас Натев. Разпознава източниците на деспотизъм, въпреки алибитата им, и застава срещу тях. Предчувствам раждането на нови дисиденти, което, впрочем, започна напълно разбираемо от средите на лекарите.

Разликата, надявам се, е, че вече няма да могат да ги затворят или изселят, но пък ще могат по стар обичай ще ги обявяват за луди.

В такава ситуация на културата ще й се наложи да увеличи гражданския си ангажимент и да разшири идейния си хоризонт, питанията й в много по-голяма степен да станат философски, екзистенциални и политически, да изостави попартовото си влечение към всекидневието и да се заеме със защитата на смятаните за непоклатими демократични ценности. Ще е време на манифести, да непредвидими интерпретации, на радикални естетически жестове.

Въобще, нищо чудно чак сега наистина да идва краят на блажената постмодерна меланхолия. Лично аз бих казал, за съжаление…

 - Има ли опасност жаждата за спектакли и изложби, породена от карантината, да преживее ефекта на ластика – след огромен първоначален интерес да  настъпи спад?

 - Не вярвам, защото излизането от пандемията ще се усети като връщане към изкуството, към кафенетата и ресторантите, към бохемата – като пресечна точка помежду им.

Те за първи път бяха отнети по принуда на следвоенните поколения и едва ли никой ще иска доброволно да се откаже от тях, от този недвусмислен знак, че животът продължава. Още повече, ако след пандемията ни чака едно силно дисциплинирано общество, само в театрите или галериите ще си получаваме обратно, отнетата извън стените им, свобода.

- Но полза от пандемията все пак има, тя, освен вглеждането в себе си, върна нуждата да дариш. Ще продължи ли тази тенденция и ще обхване ли и различни сфери на изкуството?

- При бедствие действа един специфичен фактор – благотворителността се приема и като форма на „откупуване“ от небесата, валидна само докато трае бедствието. Заедно с това обществото е готово, заради бедствието, да прости предишни прегрешения на публичните фигури, ако извършат настоящи добрини. И те използват шанса си за „епидемологичен пиар“,  което естествено насочва благотворителността им към огромните материални потребности, породени от пандемията.

Малко вероятно да се пренасочи към друга сфера. Особено пък към изкуството, което на фона на тревогата за здравето и хляба започва да изглежда като излишен лукс.

Възможно е обаче, когато острата фаза на пандемията отмине, изкуството да попадне във фокуса на дарителския интерес, ако след лекарите, които спасяваха хората от физическите поражения на вируса, творците предложат спасение от травмите на спасяването, от белезите на страха и от инерциите на подчинението. Това зависи от стратегиите на самото изкуство, от способността му да реагира на груповите очаквания и да играе лечебна роля. Защото няма съмнение, че след телата и душите ще се нуждаят от лечение.

Вече забелязвам такова раздвижване в масовите жанрове – в сериала „Откраднат живот“, например, коронавирусът е разработен като тема.

- И в дарителството има мода, както във всичко друго. Какви са съвременните тенденции и те мимолетни ли са или им предстои устойчиво развитие?

- Актуална и според мен перспективна тенденция са малките (от „джобните пари“), но масови дарения за реализацията на артпроекти. Социалните мрежи създадоха изключителни възможности за подобно набиране на средства при едно условие – да си убеден и убедителен в изложението на идеята си.

Реализацията на творците започва да зависи от способността им да са инфлуенсъри на собственото си творчество, вместо да си стоят в ателието и да чакат някой друг да ги направи известни. В такъв контекст ангажирането с проектите им на благотворителни организации в сферата на културата като фонд „13 века България“ е особено ценно, защото е ориентир за аудиторията в морето от предложения и фалшиви каузи в интернет.

Мисля, че занапред предпоставка за устойчив ефект в благотворителната дейност на фонда ще е предварителното му партньорство с творците. Те кандидатстват пред него за подкрепа на идеята им и после заедно я лансират пред обществото. Мина времето на: Дайте ми едни пари, колкото и малко да са, и забравете.

Това обаче не пречи на спомоществователството за съхраняване на културната памет, каквато е основната мисия на фонда. Също и на критиката, без която изкуството попада в ценностна безтегловност. И на конкурсите, които са критика „в движение“. И на децата, защото творец не се става с взимането на диплома.

 - Имало е исторически периоди, когато изкуството е разчитало единствено на меценати. Какъв трябва да е балансът между държавната политика, субективните понякога субсидии и лично проявената щедрост?

 - Има една трудно преодолима колизия в правенето на държавна политика в изкуството, защото то е сфера на спонтанността, на съпротивата, на произвола, ако щете, и не се подчинява на политики.

Винаги е някак неловко, когато държавата с подпис и печат трябва да даде шанс на едно изкуство да съществува, а на друго – не. Разбира се, тя търси начини да се разтовари от тежестта на собствената си дума в сътрудничество с гилдиите, но в последна сметка отговорността в какво се влагат на пари на данъкоплатеца си остава нейна.

В това отношение удачен вариант се оказва практиката на „13 века България“, защото фондът хем е държавен, хем разполага със самостоятелен бюджет, формиран и от частни дарители със своя воля, което му позволява взима независими решения. Не забравям, че той не е рожба на демокрацията, а беше създаден в зрелия соц, по време на тъй нареченото „людмилие“, но като част от опита да се използва тогава вековната история на България, за да се изплъзне от страната влиянието на СССР през 20 век.

Заедно с това Людмила Живкова като дъщеря на „първия“ имаше позиция, от която по свой почин да амнистира и реинтегрира интелектуални фигури от нашата емиграция на Запад, включително и в ролята им на дарители. Така се наложи един, валиден и до днес, модел на благотворителност в културата, съчетал държавни ресурси с персонални жестове на родолюбиви българи – и от страната, и от чужбина.

Няма съмнение, че после – в годините на прехода, развитието на културата в не малка степен зависеше от „лично проявената щедрост“ на новобогаташите. Но тук има едно „но“, което опира до морала на капиталите. А при повечето от тях той е съмнителен, дори само защото са трупани в икономическа среда с голям дял на сенчестия бизнес, да не говорим за силовите групировки, престъпните босове, убийствата, рекета, корупцията…

Илюзия е, че благотворителността сама по себе си може да оправдае произхода на средствата, вложени в нея. Особено пред публики с гражданска чувствителност, каквито са културните. Примерите са много, но вероятно най-убедителният са скандалите, които периодично възникваха около колекцията на Васил Божков, независимо от огромната музейна стойност на експонатите й.

Така че, въпреки историческите позовавания на велики творци, проектирани от меценати с „окървавени ръце“, днес има значение кой ти е спонсорът. Той индиректно „влиза“ в съдържанието на творбата, или поне влияе на общественото мнение за нея. Защото едно е да правиш изкуство в деспотични режими, друго е в демократично общество, за каквото нашето, така или иначе, се мисли.

Тъкмо „чистотата“, а не размера на средствата, с които фонда подпомага културата, му дава значимост като дарител.