88272 | 27 юли 2015 | 12:43

От поредицата "Звездни двойки"

В дома на семейство Мария и Христо Стефанови като че ли времето е спряло след смъртта на художника. Трудно е да откриеш следите му и по лицето на актрисата, някога звезда в Народния - същата елегантна осанка, прическа, топъл поглед. Ако не са патериците зад гърба й, човек никога не би разбрал, че движенията й са ограничени между тези стени. А от тях гледат картини на живописеца, създал стенописа „Огънят“ в НДК, сценографии за театър и кино, печелил по света награди с изкуството си. На рояла до единия ъгъл вече никой не свири - дъщерята Елена живее в Швейцария със съпруга си и напразно очаква майка й да отиде при нея. Тук е моят дом, казва Мария, тук е всичко на Христо, как мога да го оставя. До масата, събирала някога шумни компании, тя е сложила автопортрет на съпруга си: „Говоря му, често му се карам.“

- Мария, имате ли любимо място, вещ, картина в този дом?
- Всичко ми е любимо. Тук сме много отдавна, след като в Пловдив живяхме 10 години в малки помещения. Христо казваше, че къщата става дом, когато се обживее.
- В Пловдив сте отишли, защото се е провалило назначението ви в Народния театър...
- Да, поканиха ме, когато ме излъгаха в Народния театър. Тогавашният му директор Славчо Васев ме прие мило, почти любовно ми говореше каква актриса съм, обаче на, професор Филип Филипов искал на всяка цена да вземе Любчо Киселички, а той пък току-що е сключил брак и трябва да назначат и съпругата му. Обаче в Пловдив колко добри режисьори има, как ме чакат...
- И те ви чакаха?
- Не помня дали и „довиждане“ казах на Васев. Слязох по стълбите, а в задния двор на театъра стояха Христо Христов, големият режисьор, който по-късно стана христоматийна драматична фигура, и директорът на пловдивската трупа. Казаха: знаехме, че днес ще сте тук, чакахме ви, ще правим „Идиот“ и търсим Настася Филиповна. Веднага ще играете и в „Преспанските камбани“...

Съблазнителна оферта

която се оказа моята съдба.
- Защото там срещнахте бъдещия си съпруг?
- Пловдив е големият ми шанс - тогава, когато смятах, че съм най-оскърбена, отхвърлена незаслужено. Слязох от влака в ранната есен на 1964-та. Оставих куфара си в театъра и Наско Бояджиев, който ме посрещна на гарата, ме придружи да обядвам. А в ресторанта на огромна маса седяха те, забележителните художници на Пловдив, владетели на духа на този град.
- Освен Христо Стефанов там са били още Йоан Левиев, Енчо Пиронков, Слона, Митьо Киров...
- Беше шумно, весело. Навремето те бяха господарите на Пловдив, „стъпваха като князе“, както беше писал за тях поетът Иван Теофилов... Запознахме се. Тръгнах да се ръкувам - този, онзи, трети, стигнах до него. Казвам - Стефанова, той - Стефанов. Погледна ме с неговия аристократичен поглед над нещата и каза: „Предопределено е.“
- Кога за първи път работихте заедно? Той е бил сценограф на много пловдивски спектакли.
- Негова беше идеята за прекрасната рокля на Ния, с която играх в „Преспанските камбани“. Когато излизах на сцената с нея, усещах с епидермиса си как залата възкликваше - ах! Тази рокля бе за важен монолог - преломен момент за героинята ми в романа на Димитър Талев. Обсъждахме го дълго, а на репетицията режисьорът Христов, докато гледаше сцената, каза тихо на моя Христо: „Майна, ти си пипал в тоя монолог.“ И започнаха закачките покрай нас.
Спомням си, че гледах година преди аз самата да играя в трилогията на Талев, пловдивския спектакъл „Железният светилник“, с който спечелиха голямата награда на Националния театрален преглед. Постановката отново беше на Христо Христов, а Христо Стефанов - сценограф. И когато осветлението „близна“ декора, публиката започна да ръкопляска. За първи път виждах да се аплодира декор. А той представляваше един триптих на Христо - живописен, уютен, като сгушено пиле в пищната атмосфера на Народния театър.
- А какво се случваше извън театъра?
- Една вечер скоро след пристигането ми Христо ме попита дали искам да ми покаже този град. „Може би сърцето ви ще се разтвори, ще ви стане по-леко.“ И тръгнахме на първата

нощна разходка

из Стария град, беше прелестна. То беше ходене, разкази... За него Пловдив имаше неизтребимо свободен дух, полет.
Съвсем естествено е, че през този град са минали известни творци, разказваше. Защото тук е живял един от върховете на нашето Възраждане - Захари Зограф, а след него в края на ХIХ век се появяват Бараците. Като естествено продължение после идвала тяхната група.
- С кого от Бараците се е чувствал най-близък?
- С Васил Бараков започва контакта му още в 1944-та. Христо е дете на пътуващи артисти. Евакуират театъра в с. Лъджене, което е част от Велинград сега. Там Бараков, доста затворен човек, е бил художник на спектаклите, а Христо - любопитно към света момче. Много често в малката работилничка прекарвал в разговори за живота, рисуването, сцената.
- Имаше ли „професионални“ правила в двойката ви?
- Христо никога не ми показваше работата си, докато не прецени, че мога да я видя. За него ателието не беше място за гости и разпивки. Ако знаете колко трудно се пренесе той от пловдивското ателие в софийското! Преживя стрес, докато приспособи своята деликатна същност. Той беше светски в живота, кавалер, с хубав смях... Но вътре в себе си

бе и мъничко, уплашено, обичащо дете

- Вие ли бяхте по-силната в двойката?
- Аз бях по-емоционалната, по-често рухвах, а той все казваше: „Над нас думите нямат власт...“ До последния момент подхранваше у мен актрисата. Както и до последния момент рисуваше в ателието горе.
- Разкажете за времето в театър „Барбуков“, където в началото на 90-те години бяха приютени изгонените от трупата на Народния актьори. Знам, че сте били до последния момент край Гец, Таня Масалитинова...
- Театър „Барбуков“ е време, което заслужава самостойно изучаване. Когато бях „пенсионирана“ от Народния на 55 години, получих покана от Благоевградския театър да направя пиеса на Азис Несин. Излезе спектакълът, имаше хубав резонанс, дори написаха, че това е „бижуто на сезона“. И една сутрин ми позвъни Славка Славова, която е голям фактор в моя живот - тя ме посрещна в Народния театър при важния ми дебют там като Раиса Гурмишка в „Лес“... До края на живота й не можах да се обърна към нея на „ти“. Наричах я Славе, но винаги на „ви“.
- И така, тя ви позвъни след години, когато сте изгонена от Народния...
- Каза ми по телефона: „Марийче, сега, като си с нашата участ (те бяха отстранени от театъра малко преди мен), защо не вземем да направим заедно спектакъл - с Гец и Таня сме готови да работим, ти ще ни режисираш.“ Питам я - как си представяте аз да режисирам вас? Че какво има, каза тя великодушно, ще седнем на масата и ще си помагаме, а ти просто ще ни контролираш. И ето на тази маса у дома се събрахме четирима очукани от съдбата артис­ти. Между нас

най-тъжен беше Гец

а Таня беше най-кокорбашия.

И започнаха нашите митарства по разбити и мърляви сцени. Играли сме на места, където и дограмата беше избита, топлили сме се на варел, в който гори огън. Ние на сцената - с копринени рокли, а в салона хората облечени с кожуси. Повече от 10 години имахме по над 100 представления на постановка.
- Бяхте ли, когато Гец получи инсулт на сцената?
- Пътувахме навсякъде с нашето малко бусче, а то се люлееше от смях. Защото Гец разказваше невероятни истории, в тях беше целият му артистичен, прекрасен свят. В Стара Загора трябваше да играем „Хотел Плаза“- няколко двойки участваме в три еднакви пиеси. Тяхната малка история с Таня беше последна. Останалите вече сме се подредили за поклон и изведнъж виждаме, че Гец сменя мизансцен, реплики... Таня се помъчи да подмине това, криво-ляво свършиха, избухна публиката в аплодисменти и той падна в ръцете на мъжете. Занесоха го в мръсната гримьорна и го сложиха на няколко стола. За минути пристигна Бърза помощ и го взеха, но така и не излезе от кома повече.
- Мария, мъжът ви е нарисувал много ваши портрети. Имате ли любим?
- По-скоро - съдбовен, казва се „Мария и сцената“ и е собственост на НХГ. Христо го нарисува в нощта преди заминаването ни за Германия за важна операция на очите му, защото у нас никой не смееше да я направи. На портрета има инвалидна количка, както беше в една моя роля, а той вече се виждаше в такава количка. Заплашваше го слепота... И в Есен, където имахме направление, първият професор каза, че не се наема с тази операция. Докато чаках­ме да се върне негов колега от Щатите, след много щастливи случайности се озовахме при български лекар офталмолог - Петко Банков. Знаехме, че е невъзвращенец, имал златни ръце, а за сънародниците работел безплатно... Петко се оказа суров, мрачен, недружелюбен. Прегледа Христо и каза, че веднага ще го оперира.
Болницата му беше в съседния град Бохум. Имаше в нея малко параклисче. Накупих за всичките си пари цветя и свещи, плаках на глас и се молех. „Ще вижда, разбира се, за какво съм го оперирал“, каза д-р Банков часове по-късно. Пък след още един ден чух между етажите звънък смях на сестри, а в средата на компанията - моят Христо с превързано око. Д-р Банков оперира и другото после. Едва след години се съгласи да си дойде до България. Станахме като роднини с него. Жив е още, но вече не оперира.
- Коя от картините на мъжа ви е най-скъпа за вас?
- Обичам всичко, което е направил той. Но особено любимо ми е едно много драматично платно - „Времето“, с двама стар­ци на фона на сива стена и голям стенен часовник между тях. Това бяхме аз и Христо, когато научихме във Военна болница за първи път, че болестта с коварните три букви е кацнала на нашия прозорец и започваме да броим

времето наобратно

- И как минаваше „времето“ за вас след това?
- След страшната диагноза... започна нашето дълго сбогуване. Никога не сме били заедно толкова дълго само двамата. Все повече се уединявахме и си говорехме, говорехме... Не съм се разделила с Христо до днес. В спалнята ни пижамата му си стои, ризата е на закачалката, книгата, която последно съм му чела, защото вече не виждаше буквите.
- Коя е книгата?
- Ще ви изненадам - „Мечо Пух“. Защото много ни разсмиваше. Последния ден, беше събота, ме изпрати да му купя любимата торта. И аз, която не го оставях една минута сам, излязох до сладкарницата. Когато се прибрах, го намерих в спалнята, беше си отишъл...
Той беше нежен съпруг, животът ми с него бе тотална свобода и много обич. Умееше да обича жена си, майка си... Господи, как обичаше Елена! След като завърши нашата академия, тя замина на специализация в Швейцария. Там сега е дизайнер в голяма часовникарска фирма. Колко беше горд с нейните успехи Христо! Тя нищо не правеше, без да чуе мнението на баща си.
- Какво става с ателието му?
- Всичко горе е както го остави след последната изложба (май 2013 г.).

Една от легендите на Пловдив

В края на май 2013-а 82-годишният Христо Стефанов се прости с публиката, като нареди над 100 картини - внушителна ретроспектива, в столичния арт салон „Райко Алексиев“. Там показа и платното „Закуска в Стария град“ от 1969-а със знаменитата пловдивска петорка - той и приятелите Георги Божилов-Слона, Димитър Киров, Йоан Левиев, Енчо Пиронков - млади, жизнени. Четири десетилетия по-късно художникът нарисува перифраза на прочутото платно. Нарече гигантската си творба (3 х 2 м) „Вечеря в Стария град“. Наред с поостарелите или замръзнали във възрастта, когато ни напуснаха, живописци от своето поколение изобрази себе си сред легендарните предшественици - Златю Бояджиев, Цанко Лавренов, Давид Перец, Васил Бараков. И двете платна са програмни за родната арт история. Както е символична за духовния живот на България монументалната стенопис „Огънят“ в зала 7 на НДК с изобразените на нея възрожденци, писатели, художници, музиканти...

За 70-годишния си юбилей Стефанов издаде и книга с есета за уникалните си срещи - с Франсис Бейкън, Дмитрий Шостакович, Хенри Мур, Петър Увалиев... артистични разкази, написани с тънък хумор. Преди месец се появи и издание с негови беседи с изкуствоведа Чав­дар Попов, което бе подготвил приживе. В него е житейската изповед на един истински интелектуалец, гражданин на света.

Освен в големите ни галерии негови творби са и в престижни колекции в Европа, Северна и Южна Америка. Носител е на всички звания и награди у дома - от народен художник преди до лауреат на орден „Стара планина“ I степен.