17835 | 30 ноем. 2015 | 17:38

Книгата е факт благодарение на издателство „Синева“, а художник на корицата е журналистката Райна Йотова

Излезе от печат „Серенада за балканска гайда“ - най-новата книга на писателя и сценариста Анжел Вагенщайн. По този повод той събра най-близките си приятели, за да им благодари, че са били до него през всичките години. Книгата си той е посветил на скоро отишлата си от този свят негова съпруга Зора.

В книгата си Вагенщайн е събрал „есета и други драскулки – пръски от водопада на времето“. В 38-те текста читателите ще намерят негови интервюта, есета, размисли за важните неща и събития, преживени от големия наш общественик, който през октомври навърши 93 години.

Кригата е факт благодарение на издателство „Синева“, а художник на корицата е журналистката Райна Йотова. Още в началото Вагенщайн предупреждава читателите си, че четенето на тези текстове е авантюра с неизвестен край. По думите му напълно разбираемо ще е за него, ако не всички от читателите са съгласни с написаното и дори ги съветва да не се колебаят да „хлопнат книгата и да потърсят нещо по-занимателно“.

„Единственото ми утешение е, че цял живот съм следвал един път, богат на въпроси и беден на отговори, на който никога не съм изменил. Никога!“ С тези думи накрая Джеки, както всички го наричат, дава отговор на всички въпроси, които биха възникнали, след като любопитният читател разлисти изданието и се запознае с написаното.

Да поздравят приятеля си в столичен ресторант дойдоха най-близките му на сърцето хора като наследниците на поета Валери Петров - дъщерята Бояна и нейният съпруг Иво Хаджимишев, Чавдар Шинов, Татяна Кирякова, Тодор Коруев, Георги Бранев, Хачатрян Ашот Саргисович, Велислава Дърева, Райна Йотова, издателят му Христо Георгиев, левите политици Михаил Миков и Нора Ананиева и други.

Ето два текста на Джеки Вагенщайн от книгата му „Серенада за балканска гайда“:

15 април 2015 г.

The Day After

(отворено писмо до германският канцлер)

Многоуважаема госпожо Меркел,

Преди всичко искам да изразя най-искрените си добри чувства лично към Вас и страната Ви. По произход аз съм евреин, преживял лагери и затвори, осъден на смърт от българския фашистки военен съд заради участието си в Съпротивата срещу нацизма по време на предизвиканата от Хитлерова Германия Втора световна война. А заглавието на филма "На следващия ден" (The day after) изникна в паметта ми, когато светът разбра, че отказвате да присъствате на парада на Червения площад на 9 май 2015 г. по случай 70-годишнината от великата победа на Обединените нации над нацизма и Вашето заявление, че ще бъдете в Москва, но на следващия ден, 10 май.

Изборът е Ваш, госпожо Меркел, но споменът ми за онзи 10 май 1945-а е свързан не само с победните фойерверки, с радостните прегръдки или сълзите от мъка, гняв и щастие, но и с набързо захвърлените военни униформи и нацистки отличителни знаци, с укриващите се или преобличащи се като слугини фашистки офицери, с червените ленти по ръкавите на довчерашни български и небългарски главорези, опитващи се да минат за "ни лук яли, ни лук мирисали", както казват у нас, с паническите указания да се замажат набързо следите от потресаващите кървави престъпления на нацизма. И - както светът узна по-късно - с трескавите и твърде често успешни усилия на висшите нацистки военнопрестъпници от цялата кървава армада от Адолф Айхман до доктор Йозеф Менгеле - да се снабдят набързо с нова самоличност и фалшиви паспорти за бягство в Южна Америка. Това беше на другия ден след победата, The Dey After. Сигурен съм, че не в тяхна чест ще бъдете в Москва, уважаема госпожо Меркел, не тяхната памет искате да почетете на този десети ден от месец май.

А тогава защо?

Едва ли за да не видите на парада онези старички танкове Т-34, които разгромиха стоманената мощ на Хитлеровия Вермахт - онези руски танкове, вероятно сега набързо боядисани, за да не личи ръждата по тях. Защото Вие виждате един от тях всеки ден, когато отивате в Бундестага - положен завинаги на почетния си мраморен постамент, като първи танк, влязъл в остатъците от нацистки Берлин през онзи велик ден.

Защо на другия ден, госпожо Меркел?

И аз като Вас знам какво се е случило по-късно - от Стената до "Amis go homе", от съветската инвазия в Афганистан до американската в Ирак, знам за случилото се из разните Магадани и Майдани, за ГУЛАГ и Гуантанамо, но нищо не може да помрачи величието и значението на нашата обща победа над нацизма, която считам за моя и Ваша лична победа. Или греша?

Тогава защо, уважаема госпожо Меркел на другия ден - не се ли боите, че незаслужено ще Ви наредят до онези, бегълците с фалшиви паспорти от 10 май, виновните? Или до другарите им - просто неуспели или побояли се да сдъвчат капсулата с арсеник?

Вие сте от друга кръвна група, в това не се съмнявам! - и мисля, че теологът Хорст Кастнер, баща Ви, би се гордял да Ви види сред онези, които неуморно изчистват лицето на Германия и на великата й нация от греха, наречен Втора световна война!

С искрено уважение: Анжел Вагенщайн

.........................

29 август 2014 г.

Валери

(слово на Джеки Вагенщайн пред гроба на Валери Петров)

Някога, беше толкова отдавна, Валери опита от трибуната на Великото Народно събрание да озапти и усмири развилнялата се шумна простащина, да каже нещо за смъртно застрашената ни духовност, и за оная точка първа от дневния ред на обществото ни – децата. Опита мъдрият наивник, но бе засипан от вълна пошли подвиквания. Той смутено млъкна в средата на мисълта си, учудено и безпомощно се огледа и мълчаливо слезе от трибуната.

И все пак години и години след това, както години и години преди това, той упорито продължаваше да разказва своята приказка, продължи с тихите и добри думи на цялото си творчество да надвиква агресивната простащина. И мнозина го чуха и разбраха.

Но защо напоследък виждах в добрите му очи все по-нарастваща тревога и безсилие? Дали това бе само от старостта, която го надделяваше? Не знам, защото и в своята мека есен той продължаваше да съчинява чудесните си строфи. Ала видях как в шумотевицата, която ни заглушава, великият поет започна все по-объркано да се оглежда, после внезапно млъкна по средата на мисълта си и слезе от трибуната на живота.

Този път завинаги. Още един от „хвърчащите хора“ отлетя. И лишени от защита на този рицар без броня, ние станахме още по-уязвими и още по-безсилни пред агресията на шумната посредственост.

Да, Валери Петров отлетя, но ни остави да търсим онуй негово мечтано ключе, което ще ни отключи големите и прости истини на живота. Но може би със старческа хитра усмивчица той нарочно не ни каза къде го е скрил! Ще го търсим, скъпи приятелю Валери – защото знаем, че то е скрито в твоите стихове, преводи, филми, пиеси. Ще го търсим, твоето златно ключе, и ще го намерим!

А ти си лети спокойно, поете, летящи човече – добър и светъл полет към други, по-добри и светли светове.