26236 | 8 авг. 2026 | 12:59

В социалните мрежи ли е, където унижението на другия се превръща в съдържание? В апатията ли е? В родители, които са толкова уморени, заети или отчуждени, че вече не знаят какво има в главата на собственото им дете?

Една бизнес дама и майка откровено заговори за деградацията в обществото ни, за възпитанието на децата ни и за нещо, което никой нормален човек не проумява – жестокостта на невръстните убийци от Пловдив.

Публикуваме поста на Вергиния Нокова без редакторска намеса:

Страх ме е за моите деца. Страх ме е от връстниците им. И понякога ме е страх дали ние, родителите, изобщо разбираме какво се случва с децата ни, докато растат пред очите ни.

На 17 нашите големи "бели“ бяха да съберем по лев и петдесет за водка и степче. И това се случваше веднъж на високосна.

Със сигурност не сме били ангели. Лъгали сме къде сме, прибирали сме се късно, правили сме тъпотии и сме били убедени, че нашите родители нищо не разбират от живота.

Но не помня някой да е намирал за забавно да измъчва човек.

В Пловдив младежи са примамили мъж на среща. Според казаното в съда са бръснали веждите му, гасили са фасове по тялото му, рисували са свастики върху него, плюли са го, душили са го и са го пребивали. Той се е молил да спрат, а те са продължили. Счупили са ребрата му, разкъсали са бъбреците, черния и белия му дроб.

После са снимали направеното. Публикували са го. Според съда дори са изпитвали гордост.

Накрая са взели 30 евро от човека, когото току-що са пребили до смърт, и са си купили дюнери.

На 17.

Това последното не мога да го побера в главата си. Да гледаш човек как се моли за живота си, да го убиеш с бой и след това да отидеш да си купиш дюнер. Сякаш просто сте приключили с някакво занимание и е време да хапнете.

И започвам да се чудя къде точно се случва това счупване в едно дете.

Не знам дали нашите родители са сядали да ни говорят специално за морал. Не помня някой да ми е изнасял лекции за емпатия, човечност и ценността на човешкия живот. Може би просто сме ги гледали. Гледали сме как се отнасят към възрастните си родители, към съседа, към човека в магазина, към по-слабия. Може би някак неусетно сме разбрали, че има неща, които просто не се правят.

И затова днес не знам къде е проблемът.

В социалните мрежи ли е, където унижението на другия се превръща в съдържание? В апатията ли е? В родители, които са толкова уморени, заети или отчуждени, че вече не знаят какво има в главата на собственото им дете? В лошата компания и онзи момент, в който групата изключва собствената ти съвест? Или има деца, в които по някаква причина емпатията просто не се развива така, както очакваме?

Не знам. И това ме плаши ужасно много като родител.

Защото най-лесното е да прочетем тази история и да си кажем: "Това са психопати. Моето дете никога.“

Само че те са нечии деца.

В момента.

Някъде има майка и баща, които трябва да живеят със знанието, че детето им е способно на това. Родители, които вероятно са го водили за ръка на първия учебен ден, чакали са го да се прибере вечер, тревожили са се дали е яло, дали е добре, дали някой няма да го нарани.

И сега трябва да приемат, че тяхното дете е било човекът, от когото друг родител би искал да предпази своето.

Тази мисъл ме ужасява.

Искам да вярвам, че ако един ден моите деца са в компания и някой падне на земята, те ще бъдат тези, които ще го вдигнат. Че ако всички снимат, те ще приберат телефона. Че ако всички викат "удряй“, те ще имат достатъчно собствен морал да кажат "стига“.

Но вече не мисля, че това може да се остави на случайността.

Може би трябва много повече да говорим с децата си не само за оценки, успех, опасностите в интернет и каква професия ще имат един ден, а за онези съвсем стари думи, които сякаш решихме, че се разбират от само себе си: съвест, милост, добро и зло.

Затова, родители, говорете с децата си. Бъдете до тях. И когато са на 5, и когато са на 15, и когато вече ви казват, че нямат нужда от вас.

Знам колко е трудно. Знам, че нямаме време, че работим, тичаме, прибираме се уморени и понякога единственото, което искаме вечер, е всички да са нахранени, изкъпани и най-после да стане тихо. Знам и любимото ни оправдание, че нашите родители не са говорили толкова с нас, а все пак сме пораснали.

Само че времената са други. Нашите деца растат в свят, в който телефонът им може да е пълен с насилие, унижението може да носи лайкове, а една компания за няколко часа може да премести границата на допустимото толкова далеч, че накрая детето да не я вижда.

Затова говорете с тях. Не само за оценките, къде са, с кого са и в колко ще се приберат. Питайте ги какво гледат, на какво се смеят, кое ги ядосва, кого мразят, кой е унижаван в класа им, какво правят приятелите им и какво биха направили те, ако всички около тях започнат да правят нещо жестоко.

И най-вече бъдете там достатъчно, за да забележите, ако детето ви започне да се превръща в човек, когото не познавате.

Да си само на 17, да гледаш как един човек се моли за живота си, да го пребиеш до смърт, да вземеш 30 евро от него и след това да си купиш дюнер, означава, че някъде по пътя нещо страшно се е счупило.

И като родител не мога да си представя по-важна задача от това да направя всичко по силите си това да не се случи с моите деца.