14732 | 25 юни 2015 | 12:11

В здравеопазването се роди либералният Франкенщайн

Появата на премиера Бойко Борисов на форум, посветен на здравната реформа, е показателно за важността на проблема в българската политика. Въпросите в този сектор явно не търпят отлагане. Всичко това не е новина, не е и изненада.

Интересното в случая бе част от изказването на премиера. Той застана категорично зад правителствения фронтмен на реформаторите - Петър Москов. Интересно е, защото в собственото си самостоятелно правителство смени четирима министри на здравеопазването за три години, за да се разкае накрая, че първият е бил най-добър. Но това вече е история.

В изказването си Борисов нападна здравната каса, че идва с фактурите, а резултати няма. Аргументите му са железни: от 900 милиона лева през последните години бюджетът за здравеопазване се е увеличил до фантастичните 8 милиарда. Няма такава математика. Няма такъв бизнес. Можеше да има, ако имаше резултати - здраво общество например, което според всички социологически проучвания и медийни отразявания да е доволно от здравното обслужване в страната. За съжаление обаче имаме истории за

издевателства, подкупи, недолекувани пациенти

лошо отношение, грешки. От някой и друг скандал разбираме, че определени хора са станали мрачно богати покрай дейността си във или около системата.

И накрая Борисов сам направи извода: „Много са нещата в България, които изискват кардинална реформа.“ И тук трябва да се отбележи първата грешка на това правителство - управлението на времето. Осем месеца след като е сформиран кабинетът, тепърва да започваш да правиш и въобще да говориш за реформи, е огромно закъснение. Контекстът на случващото се вече е друг.

В първите седмици на всяко ново управление обществото го оглежда, ориентира се в конструкцията на властта, преценява кадрите. Това е най-благоприятното време за началото на непопулярни мерки. Още повече че ГЕРБ доскоро бяха управляващи и се очакваше, че няма да имат никаква нужда от време, защото знаят отлично какво да правят. За жалост това време отлетя, а очакванията се покачват.

Фундаментален проблем в днешното българско общество е

ненавистта към държавата

Отчуждението е стигнало дотам, че почти никой не е склонен да от­стъпи за нищо в името на някакъв обществен интерес с оправданието: „Защо аз? Виж ги другите!“ Страната е обхваната от класическа епидемия на патологичен индивидуализъм, обезверяване, подозрителност. Моментът напомня за прочутата формула от българската история „Спасяваме се поединично“. За да дорисуваме реформистката картина, трябва да отбележим и коалиционния характер на управлението. Малко са правителствата, които са се радвали на толкова внушителна подкрепа. Четири политически сили официално крепят кабинета - ГЕРБ, Реформаторският блок, Патриотичният фронт и АБВ. Във всички ключови гласувания досега подкрепа е идвала и от ДПС, и от бившите Барекови депутати, които съществуват в аморфно състояние на политическа раздробеност. Подкрепата я има, но пъстротата на коалицията определя и множество интереси и желание за изпъкване. Липсата на ясна идеология, или поне идейна база, е препъникамъкът пред повечето управления през последното десетилетие. Как ще повдигнеш нещо, за да го преместиш, ако нямаш опорна точка? Изцяло прагматичните управления имат рисков характер. Ако все пак ги има, те трябва да разчитат на силната харизма на лидерството. Като например при Зоран Джинджич в съседна Сърбия. В днешното управление вече няма политик с безспорна харизма, който да подчини обществото на волята си и то да го последва в болезнения път за правенето на каквото и да е социална промяна. Човек, заради когото лидерите на социални групи да са готови да изтърпят болезнения процес на раздяла с привилегии, облаги и стари схеми.

Казват, че голяма социална реформа се прави за един мандат. Логично е да е така - нужни са четири години, за да може хората да я приемат, понесат, а пострадалите от нея да се примирят, че трябва да се разделят с източника си на власт и доходи. Стресът в един сектор не бива да обхване други и да помете властта.

Днес се говори за реформи в съдебна система, армия и полиция, здравеопазване, енергетика, образование, митници. Та това е задача за социална миниреволюция от мащаба на унгарския премиер Виктор Орбан.

Къде е нашият Орбан?

Към днешна дата за първи път сме свидетели на палатков лагер на жълтите павета не от дисиденти, а от полицаи. В сектора на сигурността управляващите са близо до катастрофата - етническо напрежение, липса на контрол по границата, нелегални имигранти, които се разхождат необезпокоявано из цяла България. Нелепа е претенцията, че бориш контрабандата, на фона на доказания факт, че границата ти е пропусклива.

За бакиите в енергетиката разбираме от говорене на десетки експерти, чиито най-разбираеми думи са „олигархия“ и „мафия“.

Съдебната система е обвита в тайни общества

сложни взаимовръзки, страх - парадокс е, че именно тя е нарицателното за несправедливост.

Здравеопазването и случващото се в него става вече по-важно и по чисто демографски причини. Най-голямата социална група в България са пенсионерите. Здравето при нея е основна тема, интерес и проблем. Етническите и пенсионерските гласове са двете най-големи групи гласоподавалите.

Опасно за държавата е и изтичането на медицински специалисти, което вече взе епидемични размери. Най-многобройните клиенти на езиковите школи са бъдещи лекари, зъболекари и медицински сестри. Прекалено просто би било въпросът за задържането им у нас да се разглежда единствено като финансов.

Промяната в здравеопазването трябва да засегне и темата с инвалидите. Цялата система на инвалидни пенсии и привилегии е една пирамида. На първо място от нея са потърпевши истинските инвалиди, които често умират в мизерия, самота и недоимък. А огромна група инвалидизирани просто използват системата, защото си казват до болка познатото: „Защо да не го правя, като и други го правят.“ Последен модел автомобили на инвалиди, които струват колкото един апартамент,

не са рядкост, а улична норма

Данъчни привилегии, безплатни винетки… И веднага ще се надигнат хиляди, които ще кажат: „Е, тия горе колко крадат, та до нас ли опряхте!“ И реформата е дотам.

Не е никак маловажен въпросът за храната. Ако ядем второкачествената храна на Европа, а изнасяме най-доброто си зърно, зеленчуци, сирена и т.н., не можем да очакваме здраво общество. Ако приемаме нитрати, заместители, хранителни остатъци, продукти с изтекъл срок на годност, хормони и антибиотици, няма как да сме здрави. Тук консенсусът сред обществото е висок. Никой не иска да бъде тровен. Драконовските мерки по отношение на качеството на храните са задължителни за всяко отговорно управление. А инвестициите в съвременни лаборатории за проверка на качеството на храните и кампании за здравословно хранене ще се изплатят и ще разтоварят цялата здравна система.

Един от бичовете за здравната система е либералната идея за смесване на държавно и частно, на преливането между двете и правенето на публично-частни партньорства.

Това е Кончита Вурст в икономиката

Българското общество не е дозряло за момента да се сместват двата сектора. Това води до още по-голямо източване на системата, до още повече пациенти, които уж са били лекувани в болници, а не са лягали на легло там, до завишени цени на медикаменти и странни диагнози на изхода на болничното заведение. Това е мътна вода, в която някой лови риба. Смесването на двете начала доведе до грозния феномен на корумпиране на частния сектор. В здравеопазването се роди либералният Франкенщайн.

Близостта, на която през последните месеци сме свидетели, между министър-председателя и здравния му министър, макар и да са от различни формации, е необходимо условие за начало на промяна в сектора. Тътенът, който се чува от системата обаче, не предвещава безпроблемна операция. Условията за радикални промени вече не са добри. Всичко това може да се компенсира само и единствено със силна политическа воля и широка политическа подкрепа.

Колкото и клиширано да звучи: който не рискува, няма и как да спечели.