12277 | 12 февр. 2015 | 13:09

Защо 25 г. след кръглата маса България толкова се различава от страните в Централна и Източна Европа

Каква я мислихме преди четвърт век, каква стана днес...

Тръгнахме към демокрацията като по учебник. Не изостанахме от другите бивши соцстрани в промените през ноември 1989 г. Взехме от Полша и Унгария и добрата идея за кръгла маса - синонима на т.нар. договорен преход.

Взехме пък от Испания и Португалия и друго добро нещо - Учредително събрание (у нас - Велико народно събрание, ВНС), което чрез нова конституция да даде законовата основа за пътя ни към демокрацията.

И... дотук.
Всъщност нещата се объркаха

още през
юни 1990 г.

Българинът ли беше толкова консервативен, или „новото знаме“ СДС - толкова глупаво? А може би комбинация от двете?

Но което и да е, резултатът беше плачевен.
Морално задължение на всяка опозиция, победила в първите свободни избори стария командно-административен социализъм, е да съчетае политическата демократизация с енергични реформи към пазарна икономика (т.нар. паралелен преход). Така стана в страните от Централна Европа. Но не и у нас.

Загубата на СДС в изборите на 10 и 17 юни 1990 г. означаваше загуба и за цяла България. Бившите комунисти получиха възможността да си направят конституция, която им гарантираше безнаказаност и неприкосновеност в предстоящото разграбване на останките от „двете Българии“, изградени по времето на Живков.

Изобретиха Конституционен съд. Ама „по квотен принцип“ - „малко от наште“, „малко от ваште“ и „едни от неговите“. И му дадоха правомощия не да е блюстител на основния закон, а най-вече негов тълкувател, т.е. дописвач.

На свой ред през 2003 г. „дописвачът“ се отблагодари на създателите си с нещо невиждано - само ново ВНС може да променя онова, което бившите комунисти си заложиха в основния закон в зората на прехода. А тъй като в обозримо бъдеще свикването му просто не е осъществимо, значи и занапред ще си я караме, както го замислихме през 1991-ва.

Някога, през далечната 1973 г., когато Франко започва да умира, най-близкият му съветник Кареро Бланко го успокоява: „Оставяме всичко вързано, и то добре вързано.“ Испанците обаче събраха мъдрост и смелост и само три години по-късно „отвързаха“ държавата си към демокрацията.

А ние?
Ние просто запретнахме ръкави

и започнахме
да крадем държавата си

така, сякаш не е нашата си, а територия от Византийската, Османската, Руската или която и да е друга империя. При това я плячкосвахме и по вертикала, и по хоризонтала.

На ХIV конгрес на БКП (февруари 1990 г.) една женица рече от трибуната: „Насила ни взехте земята, насила ще ни я връщате.“ Май тогава почти никой не схвана.

Сега, 25 години по-късно, изглежда се оказва, че е права. Идиотщината с „възстановяване в реални граници“ беше първото по вредни размери дело на „новата“ ни демокрация.

Да, и в Полша разтуриха кооперациите. Но не чрез „ликвидационни съвети“, а плавно и според желанията на собствениците. Резултатът е, че сега ядем предимно полски ябълки - ние, дето направо не смогвахме да изнасяме, толкова много произвеждахме.

През 1994 г. съпровождах из България тогавашния кмет на Санкт Петербург Анатолий Собчак. И гледайки последствията от дейността на „ликвидационните съвети“, той направо ме уби с питането си: „Драгомир, войната не е ли в съседна Югославия, а не у вас?“

И в Чехия направиха реституция и приватизация. Само че ги съчетаха. Имал си фабричка, станала при социализма завод - ето ти 25% от него и избирай. Дали да го купиш, да станеш съсобственик или да си вземеш парите и да бягаш.

Или, както ми казваше полският дисидент Адам Михник, след като от омлета не можеш да направиш яйца, избирай между изяждането на омлета и изграждането на модерна ферма за носачки. Та в Чехия резултатът от това право на избор беше, че се ликвидираха само около 5% от предприятията.

У нас противопоставихме реституцията на приватизацията и последиците са точно обратните. Вярно, „градските реститутки“ останаха доволни. В промишлеността обаче си беше погром.

В по-ново време
с фалирането
на КТБ“

се постигна не само ограбване на влоговете на част от гражданството. Постигна се и един много по-голям ефект - елиминиране на българското присъствие в структуроопределящи производства, в частност в тези от военнопромишления ни комплекс. Той и без това си беше в нокдаун, но сега е пред нокаут.

И много скоро ще ни дойде оферта като тази, която преди дни получиха украинците - ей ви 2 млрд. долара кредит, ама само ако купувате наше оръжие втора употреба. Останах с впечатлението, че сегашното ръководство на отбраната вече е готово...

Впрочем и унгарците се оказаха по-умни от нас. Първо, те взеха от американците едни пари, уж да си купят от тях пушки и пищови. Вложиха ги обаче в „англоезично обучение“ на армията си, защото езикът им бил несъвместим с натовските.

Второ, продадоха на НАТО бивши съветски казарми в близост до бивша Югославия. Сега населението в онзи район благоденства...

Ние обаче сме „винаги готови“ и да харижем територии, и дори да дадем пари само срещу едно потупване по рамото.

Както са готови и едни други хора
да прережат и зимния туризъм

- последния пилон, на който се крепи икономиката ни.

Някога, много отдавна, проф. Иван Стайков, бившият ректор на ВИФ, ми навря под носа шепа сняг и ми рече: „Държа в ръката си не това, което си мислиш, а българското злато! Само да знаем как да го гребем!“

Ами оказа се, че не само не знаем, ами и не искаме да научим, докато някои отлично са научили как да ни пречат.

Защото всеизвестна истина например е, че огромна част от нашите т.нар. неправителствени организации всъщност са много добре платени от чужди правителства структури. Само си сменят цвета - веднъж „оранжеви“, друг път „розови“, а в българския случай - „зелени“.

Учудващото е, че националното ни правителство сяда да преговаря с откровено антинационални фондации, за които зеленото е цветът не на гората, а на банкнотата...

Вероятно мога да приведа още хиляди примери за това, че за 25 години ние

не спряхме да вървим 

против нашите интереси

на България интересите. От бетонните блокчета на напоителните системи да си изградим добри тротоари пред къщите, а някои - и част от самите къщи. После да ревем от наводнения, които заливали същите тези тротоари и къщи.

Или пък, ако се върна към началото, да се вгледаме в това, което сътворихме през 1991 г.

Ние записахме в преамбюла на конституцията, че България ще бъде „демократична, правова и социална държава“. За мнозинството от нас не знам, но за някои май стана.

Ако започна отзад напред, най-социална си е за циганите. Даже направо социална „три в едно“ - помощи се полагат (засега) едновременно на баба, майка и внуче.
„Правова“? Научих тия дни, че първата ни жена премиер хем спечелила някакво дело, хем трябвало да плати съдебните разноски - тя, а не онези, които са загубили.

„Демократична“? Да, даже направо безгранично демократична. В смисъл, че даже и за международно доказани престъпници държавата ни няма граници - минават си през тях като през „врата у поле“.

Преди година писах в „Преса“, че май е дошло време за „втори преход“. Вече съм песимист. И за мен изводът е прост - дошло е време за нова демократична революция.