21454 | 20 септ. 2019 | 17:08

В главния албански град живее една трета от населението на страната и "отговаря" за половината от икономиката й

Ерион Велиай, кмет на Тирана, участва в кръглата маса "За единни Балкани в социална Европа", организирана от Градския съвет на БСП в София. Във форуча участваха представители на Албания, Гърция, Румъния.

- Здравейте! Харесва ли ви София, как се чувствате тук, успяхте ли да разгледате града?
- Снощи валеше дъжд, но всички заведения бяха отворени и хората бяха навън. Това ми направи впечатление. Така си спомням винаги София – град, пълен с живот.

- За кой път идвате тук?
- Преди десет години съм идвал. Но мисля, че общото между нашите две столици е, че населението се увеличава и степента, с която градовете се опитват за много кратко време да приютят много хора. Но това също е и възможност – за конкуренция, млади хора, работна сила.

- Как се справяте с проблемите, които възникват от твърде бързия растеж, като инфраструктурните проблеми?
- Ако растем с такава скорост, имаме два проблема. Първо – ще имаме мегаградове, като Тирана, например, които отговарят за половината от икономиката на страната. Една трета от цялото население на страната. Така че, това е градското предизвикателство на това нарастване. И вторият проблем е опразването на останалите градове, защото хората отиват в столиците. И това е едно неравнопоставено нарастване. Това се случва в цяла Европа – хората напускат Пулия, за да живеят в Милано, напускат Халкидики и отиват в Атина.

Мобилността изглежда като начин да отговорим на това предизвикателство. Но не можем непрекъснато да строим пътища, защото науката показва, че колкото повече пътища има, толкова повече коли има. Така че трябва да развиваме в следната посока – градски транспорт, колела, пешеходни пространства. През последните два милиона години хората са тичали и са вървели, само през последните сто години от развитието на човечеството ние стоим в една „кутия“. Трябва да се върнем към природата! Да разберем, че както рибите плуват, така хората вървят. Това звучи като провокация, защото има хора, които обичат колите си повече от децата си. Започва промяна, много големи градове започват да мислят по тази промяна в мисленето си. 

- Вие изглеждате много добре, така ли се поддържате – с вървене и тичане?
- Карам колело. Аз съм кмет, който се придвижва с колело. Смятам, че хората трябва да виждат такъв пример. Предишният кмет имаше прекрасен мерцедес. И посланието, което той даваше е, че да бъдеш успешен, означава да имаш такава голяма играчка. Това, което ние казваме е – не, за да си успешен, трябва да живееш здравословно, да даваш пример. И че не е табу за един кмет за тича, да кара колело. Имаме маратон в Тирана, за който аз тренирам. Така че, когато приключа тук, обувам кецовете и започвам да тичам. Ако кметът го прави, това не е табу. Но, ако политиците винаги се возят в големи коли, с бодигардове, пазят дистанция от хората, тогава има нулев шанс да се промени начинът на мислене.

- Четох едно ваше интервю, в което споменавате, че децата са ваш приоритет като кмет.
- Трябва да осъзнаем, че когато ръководиш град или страна, хората не са само данъкоплатци. Политиците винаги гледат на хората като на гласуващи или като на данъкоплатци, защото винаги мислят за избори. Ние за следващите избори ли се притесняваме или за следващото поколение, кой е приоритетът? Децата не участват в партии, това е предимство за тях. Не са в избирателните списъци. Те нямат наслоен гняв, защото са на четири – пет години. Но когато си на 40 – 50 години имаш страшно много предразсъдъци, догматично мислене и много скептизицъм, подозрение. За всяка велика идея си мислиш – какво сега ще се провали. А децата намират начин да осъществят всяка своя идея. Ако нещо им харесва – казват го, ако не им харесва – също го казват. Не се опитват да ти угодят или да започнат някакъв политически дебат. Когато се опитваме, например, да запалим родителите по това да има пространства без коли, половината веднага не са съгласни, защото са от дясното крило. И въз основа на тяхното догматично мислене или идеи за живота винаги намират оправдание защо нещо не може да се случи. Но, ако го направиш с децата и те прегърнат идеята, като си отидат в къщи казват на родителите си: Да, татко, кметът го казва, но аз толкова се забавлявах с колелото си днес, три години не съм могъл да карам колело в парка. И тогава няма как родителите да започнат дебат с децата си.
Така открихме, че много от големите промени, които политиците не можеха да започнат в Тирана, ги започнахме с децата. Защото те си отиват в къщи и убеждават родителите си. Така имахме ден без коли в Тирана. Когато детето тръгне с велосипед и родителите ще тръгнат, защото те следват детето си.
Така направихме, например, и с редиклирането - с това да засадиш дърво за рождения си ден. Всички деца искат да го направят. Цялото семейство се събира, за да посади дървото. И така, вместо да казваме на децата – дръжте се като родителите си, казваме на родителите – по-добре се дръжте като децата си. Децата са много голяма сила, която не използваме достатъчно.

- Това ли е най-големият ви успех?
- Шегувайки се казвам, че най-големият успех на нашата община е да можем да оправим едно място от десет сантиметра – това между ушите. Защото да строим пътища, пазари и площади е много лесно, но тези десет сантиметра биха били най-големият успех. Всички балканци сме така. Давам пример – вижте, тук има детска градина, ясла и автомивка. Къде има повече мъже? На автомивката! Ние, балканците, чакаме да ни измият колата, сърцето ни тупка за това дали мерцедесът ни е перфектно почистен. Чудя се дали бащата внимава така когато се къпе детето.
Затова казвам, че става дума за мислене.
Правим фокус групи и питаме кое е най-важното за вас. Хората отговарят: Разбира се, децата ми! След като това е важно, ще потвърдиш ли, че по-голямата част от заплатата си харчиш за детето си? Отговарят – ама, не ме обиждайте, така е! Но после правим статистическа разбивка и се оказва, че в разходите на средностатистическото семейство 30% са за колата (вноски по лизинга, гориво, за ремонт, за паркинг), а 20% - за децата. Хората са шокирани от тази равносметка. Те казват, че вярват в нещо, но на практика излиза друго.

Затова да провокираме тези десет сантиметра между ушите е най-големият успех.

- Ако трябва да погледнете вашия град след сто години, на какво се надявате да прилича той?
- Искам за него да казват, че това е град за хора. По времето на комунизма бяхме много бедни, но като че ли имахме повече човечност. В Албания комунистическата партия контролираше и това колко стола ще имате в къщи. Ние имахме шест стола, шест чинии и шест чаши. Когато бях дете, да счупиш чаша, беше трагедия.

Но за сватба или погребение, например, трябват повече столове. Но всичките те са еднакви, как ще ги върнеш на хората после?! Моите родители отбелязваха инициалите си под всеки стол. Така правеше всяко семейство. Това е много банална история, но показва, че хората са намирали начин да оцелеят и са били солидарни помежду си.
Да, можем да мразим миналото, защото бяха омразни времена, но е важно да запазим тази солидарност. В този казино капитализъм, в който всеки тича, за да получи повече, повече и повече, ние губим нашата човечност. Затова аз искам нашият град след сто години да бъде човечен град. Има градове, които са постигнали много, но след пет часа цели части от тях са абсолютно мъртви. Това не е човечно. Градовете не могат да бъдат просто спални. Затова казвам, че не само взаимоотношенията между хората са важни. Но и взаимоотношенията в самите градове. Градът трябва да е място, в което да си буден, а не само да спиш. Много харесвам Барселона. Но и там до всеки банкомат спи бездомник. Това е метафората – банкоматът е богатството, а до него е бездомникът. Тогава осъзнаваш, че Гауди е направил страхотни неща в Барселона, но това пак не е човечност. Париж е толкова красив град, но и там навсякъде има бездомници. Това не е човечно.