33855 | 21 ян. 2015 | 12:09

БАН почете художника със специално честване, през май Националната галерия ще реди юбилейна изложба за 80-годишнината му

С „характера на поетично видение“ сравнява живописта на Емил Стойчев видният ни изследовател проф. Иван Маразов. „В редица отношения тази живопис напомня бездънния психологизъм на Рембранд, мечтателната лиричност на Вато, задушевната топлота на Шагал. Но тя е израз на един дълбоко личен свят...“, писа той още преди 4 десетилетия за уникалния майстор, който това лято ще навърши 80. Проф. Маразов бе автор на артистичния портрет на Стойчев в грандиозно честване, придружено и от музикална програма, състояло се вчера в БАН. Вечерта бе посветена на таланта на нашия художник и на българо-френската култура, за чието добро „съжителство“ Стойчев е ярък пример вече четвърт век. Организатор на събитието бе председателят на академията Стефан Воденичаров, а патрон - френският посланик Ксавие Лапер дьо Кабан.

„За мен изкуството няма цвят, то е интернационално“, изповядвал е неведнъж Емил Стойчев, за чийто стил преди години френска изкуствоведка писа, че се „разпознава от километър“. Самият той определя уникалния си почерк като „фантастичен реализъм“. „Склонен съм да създавам правила, само за да ги нарушавам“, обобщавал е художествения си метод живописецът, за когото е най-некомфортно да бъде пъхан и ограничаван в калъпа на етикети. Пресявал е опита си в три главни принципа: „Да тренира всеки ден фантазията си, да не се пресища от изкуството и от живота (пълният стомах не е добър съветник) и да гледа света с неподкупните очи на едно голямо дете“...

Роденият на 26 юни 1935-а Стойчев произхожда от стара македонска фамилия от Кукуш, в която имало зографи и резбари. „По някакъв начин аз съм продължител на тяхното светоусещане, на прецизността, която е в иконите им“, споделял е по-късно. Баща му пък бил театрал-майстор в Народния театър, където от малък бъдещият художник опознава най-големите за времето си артисти. От него получава и ценен съвет, след като го скъсват на приемен изпит в Художествената академия в края на 50-те: „Ако почукаш на една врата и не ти я отворят, недей отива втори път, за да не се унижаваш.“ Гневен, но не и оклюмал, Емил Стойчев вече знаел, че на таланта е нужен и характер. Чувствал се фатално свързан с рисуването и искал да се докаже по най-трудния начин... Чрез изяви и участия в художествения живот без академично образование в години, когато това у нас било почти невъзможно.

Първата му изложба в началото на 60-те е закрита, преди да бъде видяна от публика. „Не знам защо, очевидно такава е била конюнктурата“, лаконичен е в спомените си за този случай художникът. Но тогава

Богомил Райнов изкупува почти всичките картини

и в гилдията името му изведнъж нашумява. А когато малко по-късно го приемат в Съюза на художниците и от ръководството му предлагат все пак да влезе в академията без приемен изпит, отказва.

„Свободата за мен беше Божи дар, довери в интервю през 90-те Стойчев - моята гордост е, че бях учител сам на себе си.“ А същата художествена академия, която 5 десетилетия назад бе затворила врати пред него, през 2010-а присъди на уникалния самоук майстор званието доктор хонорис кауза.

„Покрай картините на Емил Стойчев не може да се преминава равнодушно - писа преди години нашата изкуствоведка Весела Ножарова. - Те не стават част от обзавеждането, не подлежат на опитомяване, те са емоционални, неспокойни и напрегнати. И именно това неспокойствие ни привлича.“

Трудно се разгадава мистерията на неговия артистичен свят, населен с гротескно деформирани хора, птици, животни, предмети... Хвърчащи фигури в една невероятна вселена, която среща „видимото и невидимото“, по думите на критици. Затова пък всеки може да потъне в нея, откривайки свои тайни и послания. Всичко е като в сън, а може би не... И поредиците, в които е пренасял своите видения, носят алегорични заглавия - „Фантастична разходка“ 1,2,3... „Големите диктатори на ХХ век“, „Фрагменти от тоталитарната система“, „Сънищата на политика“ „Меки сърца“, „Кръгът на живота“. Идват ми наум и изненадващо фантазьорски като „Полет на мухата отгоре надолу“, „Досие на един сън“ или „Натюрморт с машина за месо“. Ами двете ъгловати фигури със запечатани уста от „Мълчи, за да те обичам“ (1994) или портретът на жена му Дъф (Дафинка - б.р.) „с три луни“ (1999)! Както и скритите зад конкретни заглавия експресионистични образи от „Мъж с устна хармоника“, „Мъж с птица“, „Мъж с паница“, „Момче с лютня“...

„Спектакъл на живота“ нарича платната на Стойчев Клод Боайор във френското списание „Симез“ (1992 г.). Според него живописецът „размества по опасен начин форми и фигури“. Размества от чист каприз мястото на всеки актьор, на всеки мотив, на всяко животно, предмет или пейзаж...“ В картините на талантливия българин „жителите говорят езика на лястовиците и на просяците“. Според самия художник „единствено изкуството може да усмири човека“.

През 1972-ра Емил Стойчев показва за пръв път своя сбирка зад граница - в Берлин. А в зрели години - в началото на 90-те - се преселва във Франция. Тогава вече е утвърдено име у нас, за всяка родна галерия е чест да нареди негова изложба, канен е често и в чужбина... Но шансът да се докаже и в Париж, европейската артистична столица на ХХ век, е изкусителен и той се решава на авантюрата. Първата му самостоятелна изложба там в началото на 90-те е в галерия „Пол Рикар“

на най-известния френски булевард

„Шан-з-Елизе“. Някъде по същото време Жак Ширак, тогава кмет на Париж, го кани в двореца „Багател“ в Булонския лес да направи изложба, дни след като там са събирали публика скулптури на Хенри Мур. 40 000 души се извървяват за 5 седмици пред творбите му, а асове в критиката оценяват високо изкуството на българина. Емил Стойчев е първият източноевропейски художник, излагал в този престижен салон на френската столица. Малко по-късно е включен и в елитен аукцион на модерната живопис и скулптура, организиран от авторитетната тръжна къща „Друо“. Картината му „Дневник от лятото“ съжителства в каталога с творби на най-големите майстори на ХХ век - Моне, Пикасо, Шагал, Матис, Писаро, Роден, Сезар...

„Наши художници и певци не отстъпват по нищо на таланти от този западен свят“, твърди днес Стойчев, по съвместителство софиянец и парижанин. Убеден е, че националното самочувствие на българина заслужава „да изправи гребен“.

Той отдавна е свикнал да пропуска край ушите си хвалби и сравнения с гениални предшественици. „Картините му, безсмъртни като спомен, като икона... са платното на света“, писа за него през 1992-ра френската изкуствоведка Клод Буйяр (сп. „Симез“). „Цяла вселена. Уникален свят...“, оценява творбите му Ив Сен Жур, посланик в България (2004-2007), а сега президент на Гран пале в Париж. Още през 70-те при гостуване в софийското му ателие Артур Лундквист, една от знаковите фигури на Нобеловия комитет за литература, е написал собственоръчно в личния дневник на художника възторжени думи, сравнявайки го с Гоя. Други изкуствоведи при оценяването на таланта му са го поставяли до легендарни имена като Домие, Жан Кало, Бейкън, Пикасо... В изобразителното изкуство Стойчев постига това, което в славянската традиция е постигнал в литературата Милан Кундера, а на сцената - Тадеуш Кантор, е оценката на френския критик Филип Дюфур в каталога Beaux Arts в началото на 90-те. Тогава Стойчев току-що е показал „фантастично-реалистичните“ си платна в Париж.

„Тази живопис е мощна и мистична. Тази живопис, която ние гледаме, ни гледа... мисловна и песимистична, и в същото време - оптимистична и пълна с емоции“, пише десетилетие по-късно, през 2002 година, френската изкуствоведка проф. Франсин Демишел.

Всеки е свободен да предлага квалификации, но аз следвам моя път, коментирал е неведнъж художникът, който винаги е искал да опази своята специфичност, неповторимост. Според него само бездарните хора имат нужда от голяма компания, затова и цени самотата си. Единствено в нея артистът може да осмисли своите настроения и видения. Споделял е, че изкуството „върви подир него като сянка непрекъснато“, и в бита, и в общуването с другите, че в него „винаги живеят двама - единият нашепва „много си добре“, другият пък го ръчка - „много си зле“. Че през целия си живот е искал да катери стръмния път към съвършенството.

Свой отдавнашен цикъл, към който се връща периодично с нови работи, Емил Стойчев нарече „Окото на завистта“. Завистта, този порок, съпътстващ българина, чиято жертва е бил неведнъж той самият, може да бъде и стимулиращ, усмихва се художникът. Може да се преведе и така: „Искам да рисувам като еди-кого си.“

У дома уникалният живописец е получил всякакви звания и признания - две отличия на името на Владимир Димитров-Майстора (1979, 1985), голямата награда от Международното биенале на хумора и сатирата в изкуството през 1989 г. в Габрово - „Златен Езоп“, орден „Стара планина“ I степен (2003), най-високата степен на орден „Св. св. Кирил и Методий“ - огърлие (2010)...

Преди 10-ина дни Емил Стойчев се върна у нас, след като прекара празниците в Париж. И вече е завършил нова картина в софийското си ателие.

Заглавието е
„Кутията на Пандора“

Питам го: „Какво ще открием, като я отворим?“ „Надявам се на интелигентните българи - всеки ще открие по нещо, по някое малко зърно от тази вечна тема“, отговаря художникът.

Това е едно от платната, които ще нареди в юбилейна изложба на 12 май в Националната галерия. Пак там, в бившия царски дворец, Стойчев посрещаше гости за 70-годишнината си през 2005-а. Сега отново е поканен за мащабна ретроспекция. Ще бъде наредена в пространствата, които гледат към площад „Батенберг“, плюс още две зали на пъпа на столицата. Подробностите тепърва ще се уточняват. Именитият юбиляр иска да покаже и непознати за широката публика работи - собственост на семейството. В експозицията ще влязат и неща, които е рисувал в последните две години - от цикъла „Мракът ражда чудовища“. Случайна ли е алюзията с великия испанец Франсиско Гоя и неговия цикъл „Сънят на разума ражда чудовища“, ще видим след няколко месеца.

Нов автопортрет не е правил. „Своя нарцисизъм съм го оставил в ъгъла“, смее се художникът. В годината на юбилея това ще бъде единствената му изложба у нас. А във Франция? „Свикнал съм да говоря за нещо, когато е готово - отвръща ми Стойчев и се измъква с намек. - В момента съм посял една малка нива. Ще я ожъна и ще видя дали ще стигна до брашно и до хляб.“

„Не надувам тръба, знам, че светът не се върти около моята персона, но усещам, че това, което правя и съм правил някога, е моята мярка. Единица мярка Стойчев“, заключава той. Оценявали са я всякакви изкуствоведи по света, артистичният маршрут на Стойчев кръстосва Източна и Западна Европа, САЩ, Япония... Остава напролет да видим новия му „юбилеен“ ръст у дома!