29151 | 10 март 2015 | 13:11

Забавни истории с италианския Джанго, който вече има и Наградата на София

Кинозвездата Франко Неро (73) снощи получи едно от големите отличия като специален гост на деветнайстия София филм фест. Церемонията стана след прожекцията на емблематичния за актьора „Джанго“ от 1966-а. Синеокият чаровник, запазил харизмата си и на тези години, е в столицата ни заради световната премиера на филма с негово участие „Децата на Маам“ (2014) на режисьора Паоло Консорти, чиято прожекция е довечера в зала „Люмиер“. А вчера Неро даваше автографи на българските си почитатели в Дома на киното.

При една среща на актьора Франко Неро със световния ас от театралната сцена сър Лорънс Оливие италианецът получил ценен съвет: „Имаш великолепно телосложение, което ще те принуди да играеш само роли на герои. Затова или играй тези роли и бъдиспокоен за комерсиалния си успех, или избери да станеш истински актьор, сменяйки постоянно жанровете. В първия случай кариерата ти ще протече монотонно, във втория ще се забавляваш много повече.“

Очевидно актьорът е предпочел второто. За половин век е изиграл всевъзможни герои в близо 200 филма от 35 различни националности - от италиански и американски до френски, испански, германски, руски, израелски, египетски... Все по-често напоследък избира да се снима в поддържащи роли в по-малки независими продукции. Реализирал се е и като продуцент, режисьор, сценарист...

За пръв път Франко Неро попада на големия екран, докато учи в Милано финанси и търговия в университета „Католика“. Търсели млади мъже за масовка в социалния филм „Жива кожа“ на Джузепе Фина. И докато подготвяли сцена в метрото, режисьорът попитал статистите кой от тях би разменил две думи с актрисата Елза Мартинели. „Не се замислих нито за минута и това беше първата ми поява в киното“, казва в интервю вече известният Неро.

Роден като Франческо Спартанеро на 23 ноември 1941-ва в Парма, бъдещият актьор израства в семейството на карабинер. На сцена се качва в родния си град случайно, когато е на 6 годинки, а докато следва в Милано, учи и в театралната школа към Пиколо театро. Изкласилият икономист постъпва на работа в енергийна компания, а вечер участва в театрални представления. В работата си се сблъсква с Ермано Олми, който вече е заснел дебютния си филм и съветва синеокия мачо да замине за Рим, ако иска да пробие в киното. И в средата на 60-те Неро се озовава в италианската столица. Споделял е, че оцелявал с по 2 лири на ден и се издържал като асистент на известен фотограф. Познат от онези дни щраква изразителното лице на няколко портрета, които стигат до бюрото на големия американски режисьор Джон Хюстън, дошъл в Рим за снимките на „Библията“. Хюстън вика незнайния хубавец с атлетична осанка на среща, на която го кара да се съблече пред всички. „Останах само по гащи - разказва актьорът. - Огледа ме хубаво и каза на асистента си: „Става!“ Така Франко Неро е одобрен за ролята на Авел във филма, отворил му вратите към световното кино. Дни по-късно в медиите за него се говори като за „новото откритие на Джон Хюстън“.

С „Джанго“ на режисьора Серджо Корбучи Франко Неро добива популярност като герой от спагети-уестърните – жанр, набиращ скорост в световен мащаб от средата на 60-те. Ролята на самотния стрелец, влачещ ковчег след себе си, и до днес остава една от най-известните в огромната кинобиография на актьора. През 2012-а Тарантино, вдъхновен от стария хит, засне своя „Джанго без окови“, където покани да играе и Неро. А за историята остават думите на Корбучи: „Джон Форд имаше Джон Уейн, Серджо Леоне имаше Клинт Истууд, аз имам Франко Неро.“

Следващите три десетилетия италианецът, когото режисьорите наричат истински кинозвяр, снима филми от всякакви жанрове и категории - уестърни, криминални трилъри, фантастични истории... до сериозни продукции с едни от най-големите киноимена на времето.

Специално внимание заслужава работата му с великия испанец Луис Бунюел. През 1970-а Неро играе до Катрин Деньов в неговия шедьовър „Тристана“. „Уникална личност. Велик гений, когото обожавах“, е признавал в интервюта италианецът. Но и Бунюел очевидно е респектиран от актьора и когато заради цензура в Испания се провалят снимките на филма „Монахът“, той препоръчва Неро на новия екип. Сценарият е на Жан-Клод Кариер, с когото Бунюел е приятел, затова французите откупват правата. Те искат в главната роля да ангажират Омар Шариф или Питър О'Тул, но в договора Бунюел записва изрично условие да я изпълни Франко Неро.

Комично започва познанството на актьора с друг голям режисьор - Райнер Вернер Фасбиндер. От екипа на бъдещия филм „Керел“ - хомосексуална история за френския писател Жан Жьо - не и неговия приятел - моряка Керел, му изпращат да се запознае със сценария. И когато няколко дни по-късно му звъни асистент на именития немец, за да разговарят, след 5-минутна неловка тишина в слушалката пак асистентът уточнява подробностите около участието му... После по време на снимките в Берлин Неро научава, че всъщност Фасбиндер не събрал кураж да говори лично с него, защото много се притеснявал. Оказало се, че в дома си режисьорът има почти всичките му филми. А когато актьорът поискал съвет как да изиграе ролята, му казал на снимачната площадка: „Ако нещо не е наред, ще те прекъсна.“ Но докрая на филма не се наложило да го прекъсне нито веднъж. А на прощален обяд след края на снимките Фасбиндер поискал от Неро да подпишат договор Неро, един неуморен кинозвяр върху ресторантска салфетка, че ще играе в следващите му три филма. За съжаление режисьорът си отива няколко месеца по-късно и така плановете им се провалят.

Фатална е срещата на харизматичния италианец с актрисата Ванеса Редгрейв. Това се случва през 1967-а при снимките на високобюджетната холивудска продукция „Камелот“ на Джошуа Логан по нашумял бродуейски спектакъл, където той играе Ланселот, а тя - съпругата на крал Артур. Дълги години след това те остават заедно, прекосявайки граници заради ангажиментите си. И след раздялата поддържат приятелски отношения. За Неро Ванеса Редгрейв е най-великата актриса за всички времена. „Все още сме много близки, обичаме се, чуваме се почти всяка седмица и се гордея, че изгледа нашите деца - разказа в интервю неотдавна актьорът. - Карло, който е сценарист и работи в Лондон, Джоел и Наташа, която си отиде по много нелеп начин (става дума за известната актриса Наташа Ричардсън, починала след инцидент в канадски ски курорт през 2009-а - б.а.).“

Портретът на кинозвяра Франко Неро би бил непълен без участието му в политическото италианско кино от 70-те - и най-вече във филмите на Дамяно Дамяни „Изповедта на един комисар пред прокурора на Републиката“ и „Следствието приключено: забравете“, особено популярни и у нас; както и в „Убийството на Матеоти“ на Флорестано Манчини, и в „Мусолини - последното действие“ на Карло Лидзани...

Извън мачовски и уестърнови клишета са и участията му във военната епопея „Битката при Неретва“ (1969) на Велко Булайч, „Денят на кукумявката“ (1968) пак на Дамяни, превъплъщението като американския писател Джон Рийд в „Червените камбани“ на Сергей Бондарчук.

От началото на 80-те Неро се намесва в киното и като режисьор, сценарист, продуцент... Между филмовите проекти успява да отдели време и за театралната сцена. През 1992-ра се мярка в сцени от „Умирай трудно 2“, през 2007-а пък се снима в цели пет продукции.

Неотдавна американски разпространител на негов филм го изненадал с въпрос: „Даваш ли си сметка колко хора по света - над три милиарда, те познават?“ В последните две десетилетия Неро обикаля планетата не само заради премиерите си, а и като лектор в чужди университети. Така преди няколко години попаднал и в Куба, където мислел, че никой не е чувал за него, а се оказало, че всеки отстудентите е изгледал поне няколко от филмите му.

Актьорът:

Бих играл и български герой

Татяна ЧИПЕВА

- Джанго - един от първите „спагети уестърни“, дава старт на световната ви кариера през 1966-а. В момента участвате в по-следната част от този дългогодишен проект с над 30 версии. Ще ни разкажете ли за него - този, който идва след „Джанго без окови“ на Тарантино?

- Това е американски проект със заглавие „Джанго е още жив“. Историята е много любопитна, действието се развива през 1920-а, а знаете, че в уестърните обикновено то е около 1870-1880 г. Тук Джанго малко е поостарял, както и аз самият. По това време започва създаването на американските киностудии, които в началото произвеждат неми уестърни. За консултанти те наемат истински каубои, които им разказват реални истории. И в този последен филм, който ние подготвяме, Джанго ще е ангажиран от студиото със същата цел. Така започва историята, но в един момент излиза извън снимачната площадка... Интересно е, че вместо коне ще използваме автомобили - все пак това са 20-те години на ХХ век...

- Често се изказвате остро за телевизията. Твърдите, че не понасяте филмите за полицаи... Как в Италия се борите за запазването на интелектуалното авторско кино?

- Аз наистина съм противник на телевизията. Преди години на един италиански курорт с препълнени плажове от десетки хиляди взех яхта и с мегафон виках: „Изгасете си телевизорите и вземете книга за четене!“ Защото не телевизията ти дава култура, а книгата. Е, има и някои полезни неща като „Нешънъл джиографик“ например, но всички тези игри и сериали, които се въртят непрестанно, ми действат депресиращо. Що се отнася до полицейските поредици, ще ви кажа едно: аз съм син на карабинер и не мога да се възприема в образа на тези изкуствено напарфюмирани телевизионни персонажи. Предложиха ми да изиграя инспектор Рока в едноименния сериал, аз отказах. Така навремето отхвърлих и ролята в първия „Октопод“.

- Не съжалявате ли за това?

- Не, никога не съм искал да се занимавам с телевизия. Не че не съм го правил, разбира се - но когато съм се захващал с нещо подобно, то е, защото съм го смятал за сериозно. Филм за Гарибалди например. Или екранизация на „Годениците“ на Алесандро Мандзони или библейски сюжет... Е, със сигурност съм изиграл и нещо недотам добро, затова когато казват „Ааа, значи и ти играеш в телевизията“, аз отговарям: „Да, понякога проституирам.“

- Вие станахте любим актьор на българската публика и с много силните си роли в политическите филми на Дамяно Дамяни, Карло Лидзани... Какво е състоянието на политическото кино в Италия днес, защото по екраните у нас не го виждаме вече?

- Не виждате, защото го няма. В Италия се правят само глупави комедии. Авторското кино, което вие познавате отпреди години, вече няма от кого да бъде правено. Преди 40 години с Клаудия Кардинале заснехме „Денят на кукумявката“ - в момента се върти по 40 пъти по телевизията, но винаги след полунощ. А тези филми не умират никога, те са винаги актуални. Ще ви разкажа една прясна случка: Исках да направя криминале за виното - „Отмъщението на Бакхус“, което щеше да режисира един от най-големите американски режисьори Тед Кочев (с български корени - б.р.). Тъй като той е с канадско гражданство, ми каза: „Аз мога да намеря част от парите, ти се опитай другите да вземеш в Италия.“ Отидох във филиала на „Уорнър Брадърс“, дадох им сценария. След известно време ме извикаха, казаха, че текстът е чудесен, но имат нареждане да финансират само глупави италиански комедии. Такава е ситуацията.

- Играли сте герои на много нации - не само италиански, но и сръбски, унгарски, румънски. Бихте ли се съгласили да изиграете и български герой, ако ви поканят?

- Когато съм играл в унгарски и сръбски продукции техни национални герои, зрителите в кината бяха почти толкова, колкото и жителите. Аз не съм млад, но ако ми предложат да изиграя български герой, с удоволствие бих приел.

- Вие сте актьор с близо 200 роли, работили сте със знакови режисьори от различни направления и националности. Има ли такъв, за който съжалявате, че не сте се срещнали на снимачната площадка?

- Бих искал да работя с много режисьори, с които не съм успял – в повечето случаи поради липса на време. Но между тях има един италиански, с когото наистина много би ми харесало да снимам - Виторио де Сика. Навремето аз му отказах за „Градината на Финци-Контини“, който след това взе „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм. Причината обаче беше проста - моите принципи. Филмът трябваше да бъде режисиран от друг - Валерио Дзурлини, а аз щях да играя с Вирна Лизи. Продуцентът - както знаем всички, продуцентите са предатели - без да ни каже, предложи филма на Де Сика. Защото знаеше, че ще го продаде по-добре. При това положение не можех да приема, щях да прескоча принципите си.

(Използвани са въпроси и на други медии)