16640 | 27 дек. 2014 | 13:00
Неотдавна в българското посолство във Виена се състоя скромно тържество. Агенцията за българите в чужбина награди с паметен медал „Иван Вазов“ и с грамота доайена на българската общност тук - Гарбис Папазян. Поводът - наближаващата 95-а годишнина от рождението му и заслугите му към България.
Девет часът сутринта е твърде рано да се звъни по телефона на Гарбис Папазян, за да се уговорим за интервю – човекът е възрастен, сигурно си поспива до по-късно. След час на телефона прозвучава доста бодър глас. Казва, че е самият Папазян.
Когато все пак се срещаме, изважда прилежно напечатано малко листче. От едната страна са стойностите на кръвното налягане - от нормалните до високите, от обратната - лекарствата, които му предписва лекарят. Но бърза да уточни, че не обича илачите, даже сам си дели хапчетата на две - нищо че медицината казва друго.
Обяснява и че не яде по много: „Навремето бях 95 кг, намалих ги с 30 и се чувствам добре - продължава той. - Ям по малко. Сутрин кисело мляко с няколко сухара, на обяд си готвя сам. Знаеш ли какво е това тюрлюгювеч - пита Папазян и сам обяснява. - Слагам всякакви зеленчуци, после като се сготвят, си ги разделям на порции в пластмасовии кутии и ги слагам в хладилника - да си имам за цяла седмица. Вечер нещо малко...“
Късмет
Роден на 14 август 1920 г. в Сливен в семейството на арменски търговци, през 1940 г. Гарбис Папазян идва във Виена, за да учи за инженер-химик. Войната обърква плановете му, но пък казва, че дължи живота си на късмет. И на реда и дисциплината при... фашизма. И бърза да уточни, че не е нито фашист, нито комунист.
„В края на войната - разказва той - се разхождахме с мой приятел в центъра на Виена, когато беше дадена въздушна тревога. Поискахме да се скрием в едно от бомбоубежищата, но есесовецът германец на вратата категорично отказа. Капацитетът на скривалището бил за 95 души, пълно било, нямало място и за нас. Изгони ни. Влязохме в една близка постройка, а малко след това бомбите паднаха точно над сградата, където беше скривалището. Всички загинаха, ние оцеляхме по чудо. Заради дисциплинираността на германеца!“
Питам го, след като е живял при фашизма, работил е с българските власти при социализма и познава днешната демокрация, кога му е било „най-уютно“.
- Аз съм за ред! При диктатурите имаше дисциплина, сега навсякъде е безредие. Това, което става сега по света, е организирано. Наумили са си някои, че всичко трябва да се разсипе, да се построи отново и да се печелят пари. Сега се прилага принципът „разделяй и владей“.
А той винаги е залагал на другия - „помагай и обединявай“. Арменец по произход, българин по народност, австриец по националност. Но през 2010 г. си връща и българското гражданство, нищо че сега рядко ходи в родния си Сливен – гледа да не пътува много. И обяснява решението си да стане пак българин простичко:
- Направих го, защото обичам България! И от мен запомнете - няма ли приемственост на ценностите, няма развитие.
Живот мечта
След няколко дни все пак се срещаме. Ризата му блести от белота, изгладени са всички гънки, обувките му са излъскани до блясък. Трудно можеш да му дадеш годините, а и той не се дава.
- Сам съм, всичко правя сам - чистя, гладя, готвя – обяснява Папазян.
И се подсмихва.
- Е, като съм със сако, си спестявам гладенето на гърба на ризата. Какво да се прави, на 59 съм - шегува се той. И допълва, че не е готов за снимка - няма вратовръзка.
Обяснява, че не е създал семейство, защото така се е случило. След бомбардировките на Виена заминава за Венеция, връща се тук през 1948 г. Като бил млад, повечето мъже били мобилизирани, някои били в плен, останалите жените ги преследвали, а той все отлагал и не направил своя избор. Чакал родителите му да дойдат във Виена, после те починали. И годините се завъртели...
- Сега, като гледам назад, не мога да повярвам, че всичко това аз съм го направил. Направо не е за вярване - казва той.
И досега на адреса, където живее, е регистрирана фирма „Рила“. Разказва, че още продава килими от фабриката си, която имал навремето, иначе машините отдавна ги е подарил. Килимите му пък били „вълшебни“ - заради тайна съставка нямали нужда от нафталин. Търгувал е с различни стоки, пътувал е по цял свят, още в ония години стигнал чак до Япония – оттам внасял електроника. Знае немски, арменски, турски, френски, италиански и български.
- Когато отидох в Япония, не говорех нито японски, нито английски, от електроника не разбирах - признава той.
Но пък въпреки КОКОМ (организацията, която забраняваше износа на стратегически стоки и технологии от западните страни за Източния блок - б.а.) успява да постигне невъзможното - договаря вноса в България на машини за производство на дискове. После и износа на готова продукция.
- А властта по времето на социализма преследвала ли ви е - българин с частен бизнес във Виена?...
- Ама за какво да ме преследва? Срещал съм се с Тодор Живков, с Людмила Живкова – много интелигентна жена, с Начо Папазов, помагал съм с каквото мога.
Негова е заслугата навремето българската държава да купи културния дом „Витгенщайн“, който днес е средище на сънародниците ни тук. Разказва, че накарал австриеца, решил да купува сградата, да „премести“ намеренията си наблизо, разговарял и с австрийските власти. Така подготвил почвата българската държава да купи този исторически паметник в сърцето на Виена.
Професия благодетел
С присъщото си чувство на хумор Гарбис Папазян разказва подбудите си през 1976 г. да подари на Сливен антена, за да се хваща втора програма на националната телевизия - „Да сме с едни гърди пред Ямбол, нали двата града непрекъснато си съперничат“, подсмива се дяволито той.
И вади от пластмасова тор бичка... спомени. Казва, че отдавна не ги е отварял. Сред тях е и една „скромна“ фактура за 100 000 шилинга, повече от 7000 евро. С тези пари, а тогава те са били истинско състояние, през 1977 г. в Сливен била построена детска градина, която носи името на родителите му и която още работи. А в нея сега са децата и внуците на някогашните малчугани. Те и учителките им не го забравят и днес - в колекцията му от спомени е пълно с поздравителни картички, изработени от децата.
Раздавал е свои пари под път и над път. Купил стара цигулка „Виола“ за квартет „Сливен“, дал пари за ремонт на параклиса в града, за арменското църковно настоятелство, за българската църква, помагал е и на тукашната във Виена. Основал е фондация „Гарбис Папазян“, подпомогнала много чужди граждани, а доста български студенти тук знаят какво е да ти подадат ръка в нужда...
А той пропуска наградите. Носител е на златен „Орден на труда“, на орден „Народна република България“ първа степен, получени в годините на социализма. Почетен гражданин е на Сливен.
„Валутната касичка“ на България
Като го слуша сега човек колко скромно разказва за себе си и как избягва да се „рекламира“, трудно може да повярва, че в годините на студената война Гарбис Папазян е бил истинска „валутна касичка“ за България. Базирана във Виена.
Захванал се с търговия след края на Втората световна война, при него всичко можело да се намери. Често даже не го питали за цената. Отначало снабдявал окупационните войски с продукти, които заради оскъдицата тук никой не търсел - главно цигари, мас, различни хранителни продукти. Така до началото на 50-те години на миналия век успява да пласира в
Австрия доста български продукти, които иначе заради качеството едва ли биха намерили пазари. Срещу тях осигурявал на държавата валута.
Направил и българската делегация на световния конгрес на Федерацията на младежта в Букурещ в края на 40-те години „най-богатата“. Станко Тодоров и Живко Живков отишли при Добри Терпешев, тогава шеф на Държавния комитет за планиране, да търсят пари, а той отсякъл: „Няма нито един долар! Не зная как ще пътува делегацията, но ако искате, ще поръчам да ви дадат цигари.“
Съгласили се, нямало как-во да правят, взели няколко кашона. И се оказали най-богатата делегация на конгреса, защото цигарите много се търсели. Продавали ги на парче, а „Арда“- та, осигурена от Гарбис Папазян, се оказала златна. От него на бизнес са се учили много от тогавашните стопански ръководители в България. С някои от тях, като Христо Христов, министър на външната търговия от 1976 до 1986 г., и сега се чуват по телефона. „Голям търговец беше той“, не скъпи похвалите си Папазян.
И казва, че никога не е делил българи и арменци - помагал е и на едните, и на другите. „
Той е и един от основните двигатели за сближаването между България и Иран, от което в страната влизала валута. Всеки ден за Иран заминавали по няколко самолета с агнета и шилета, оттам пристигали коли, петрол и други продукти, а в БНБ постъпвала валута. Папазян се превръща и в канал за реализация на стоките на леката и хранително-вкусовата ни промишленост не само в Австрия, а и в цяла Европа.
Изпълнявал и невероятни безвъзмездни поръчки за фантастично кратки срокове. В средата на 80-те години българска делегация начело с Тодор Живков тръгва за Япония. В 10 ч. в деня преди отпътуването се разбира, че ще им трябват фракове - ще ги приеме японският император. И се обаждат на Папазян: „Гаро, с последния вечерен самолет да ни изпратиш еди-колко си фрака, обувки и цилиндри.“
Даже не му казали мерките на хората. След няколко часа тичане намерил всичко, изпратил го. Платил го със свои пари. Пристига „екипировката“ вечерта, а на сутринта била аудиенцията при императора. Но не минало без гафове - на Христо Христов фракът му бил тесен, не можел да го закопчае, на Начо Папазов пък му бил широк. Но въпреки „дребните“ неудобства визитата при императора все пак се състояла.
Гарбис Папазян осигурил на символични цени кристали, мокети, килими и мебели за НДК и за резиденцията в Бояна. И все за рекордни срокове. Много е помогнал и за модернизирането на българскaта лека промишленост, ярък пример е грижата му за развитието на „Декотекс“ в Сливен, който от малко цехче за килими се развива до голям комбинат.
Голям е приносът му и за честването на 1300 години от основаването на българската държава, създава и едноименната фондация...
„Правил съм го заради себе си“
- Като сте се раздавали така, получавали ли сте същото отдругите?
Въпросът не го изненадва, но отговорът е необичаен:
- Случвало се е хора, на които съм помагал, да забравят стореното. Не се притеснявам, имам си рецепта за тях - поставям ги в ъгълчето на забравата. Но пък и никога не съм правил нещо заради другите. Правил съм го заради себе си. Защото така съм искал, така съм го чувствал. Аз съм егоист!“
И разказва една притча.
„Срещнали се брадвата и търнокопът. Търнокопът не се сдържал и попитал брадвата: „Защо ти си толкова лъскава, блестиш, а аз съм ръждясал?“ „Ами - отговорила му брадвата – аз работя, не спирам, а ти се раздвижваш само от време на време. Затова аз блестя, а ти си ръждясал.“
- Та и аз - усмихва се Папазян - винаги съм искал да съм като брадвата. Животът е движение. А без него и отделният човек, и нациите, и светът са загубени!
Мобилна верси
RSS
