10828 | 12 февр. 2015 | 13:02

Съседните страни Гърция и Турция вече създадоха такива центрове за търговия

Двама еврокомисари и представители на страни от Централна и Източна Европа се събраха в понеделник в София, за да създадат група, която ще решава политическите, икономическите и правните проблеми, свързани с новите газови магистрали в региона. Конкретно - какво правим, след като президентът на Русия Владимир Путин обяви на 1 декември м.г. спирането на проекта „Южен поток“, а след това тръбите за руския газ през Черно море се пренасочиха към Турция.

Както в деня на форума, така и през цялата зима досега проблеми с доставките на синьо гориво за България нямаше. При рязкото застудяване в понеделник страната ни вдигна потреблението си с повече от 1 млн. куб. м и за денонощието използва 12,552 млн. куб. м. Около една пета от това количество се осигуряваше планово от запасите на „Булгаргаз“ в хранилището „Чирен“ - 2,6 млн. куб. м. От Русия пристигнаха 8,760 млн. куб. м. Общият сбор се допълваше от минималния национален добив.

Всяка страна в региона трябва да разполага с поне 3 източника на газ, обяви като обща цел еврокомисарят по енергийния съюз Марош Шефчович. Днес, както и преди 25 години, България разполага само с един източник на внос - Русия. Но има стратегическа разлика между „преди“ и „сега“. Годишното потребление на газ в страната ни в началото на прехода е било около 8 млрд. куб. м, докато през последните години то е поне три пъти по-ниско - между 2,3 и 2,7 млрд. куб. м. Основните причини са, разбира се,

фалитите на стари енергоемки производства

икономическата криза от 2008 г. и бавната битова газификация. Но когато добри работещи предприятия минават от газ на въглища или други алтернативи, мотивът е само един - цената на синьото гориво през ХХI век стана прекалено висока. Този процес се наблюдава в цяла Европа напук на прогреса и борбата с климатичните промени. И България не прави изключение в това отношение.

Сега големите танкери с втечнен газ са с капацитет от 210 000 до 266 000 куб. м. Въпросите пред България са два - каква ще излезе цената на горивото и съществуват ли тръби от терминал за регазификация до наша територия, по които да се извърши физическият пренос. Най-близките до България съществуващи терминали за втечнен газ са два - единият е в европейската част на Турция на остров Мармара, а другият - край Атина. Хърватия изгражда един на своето адриатическо крайбрежие. Гърция също планира нови такива съоръжения в районите на Кавала и Александруполис.

Въпросът с тръбите е по-сложен - хем ги има, хем ги няма. От нашата страна към Турция и Гърция отиват трансгранични газопроводи, изградени за преноса на руски газ. Заради украинската криза през 2009 г. те бяха направени двупосочни (реверсивни). Могат да транспортират газ както от наша територия към съседите, така и обратно. Но не и едновременно в двете посоки. С други думи, в момента България може да внесе от Гърция или Турция газ, пристигнал там с танкер, само ако спре напълно транзита на гориво от Русия през своята територия към съседите. Тоест имаме алтернатива, но тя е само аварийна. За да се появи като постоянна възможност, трябва да бъде изградена междусистемната газова връзка поне с Гърция, а най-добре и с Турция. Тогава

ще се създаде и реална конкуренция

която неизбежно ще намали цените на горивото.

В съвременния виртуален свят физическите ограничения на тръбите се преодоляват сравнително лесно. Либерализацията на газовия пазар в Европа много помогна за това. Компаниите собственици на тръбите се превърнаха в оператори на газови магистрали. По едно и също време вътре може да има газ от различни източници и с различни цени. Докато горивото е някъде в мрежата, собствеността върху него може да се сменя. За тази цел най-подходящите места са газовите разпределителни центрове (хъбове). Това са места, през които горивото преминава физически или виртуално, като

там може да смени собствеността си

цената и посоката на движение. Улеснение за търговията е, ако центърът разполага и със свое хранилище, което да приема излишъци или да допълва недостиг за благото на клиента. Когато има повече от един източник на доставка и възможност за свободна търговия с газ, необходимостта от газови хъбове възниква спонтанно. Затова съседните Турция и Гърция вече са организирали такива центрове на своя територия, а нашата страна още не е.

Кое е първото - яйцето или кокошката? Подобна дилема съществува и при синьото гориво. Какво първо трябва да направи една страна, за да гарантира доставките си - да договори газ или да построи тръби, по които да го достави? Преди либерализацията на газовия пазар, когато Европа живееше в ерата на дългосрочните договори, отговорът беше, че първо трябва да се осигури горивото, за да не стоят тръбите празни в земята. Затова дни и нощи месеци наред политици и експерти водеха тежки преговори за доставките. Необходимостта от споразумения черно на бяло не е отминала, тъй като газопроводите са скъпи съоръжения. Например изграждането на българо-гръцката газова връзка (180 км) се оценява на поне 210 млн. евро, а на интерконектора с Турция - на около 280 млн. евро (205 км).

Никой инвеститор няма да хвърли парите си, ако не е сигурен, че мрежата ще се използва и

ще му донесе печалба

Затова са толкова важни договорите с международния консорциум, който разработва каспийското находище „Шах Дениз 2“ край брега на Азербайджан. „Булгаргаз“ вече разполага с такъв за доставка на поне 1 млрд. куб. м от 2019 г. А либерализацията на пазара в ЕС от своя страна понижи цените и на втечнения газ. Те вече не са двойни спрямо тръбния, както беше по време на украинската криза през януари 2009 г.

Решението на Русия „Южен поток“ да бъде заменен от „Турски поток“ и тръбите да стигат до турско-гръцката граница не беше голяма изненада за хората със силна памет, които четат вестници. През ноември м.г. в Гърция Институтът по енергетика за Югоизточна Европа представи свой анализ за необходимостта да се изгради регионален газов център (хъб) в района, където се срещат границите на Турция, Гърция и България. Москва изглежда

оцени идеята
по достойнство

Но поотдалечи хъба от територията на проблемната България и трудния терен на Родопите, като го позиционира само на турско-гръцката граница.

А къде ще бъде нашият хъб? Първоначалното предложение на премиера Бойко Борисов беше газовият разпределителен център да се разположи край Варна, където да посрещне газа от 1, 2, 3 или всичките 4 тръби от морския участък на „Южен поток“. Но този вариант не може да се случи без Русия. А тя не откликна на изявлението от София. Така че идеята се трансформира. Цялата газопреносна система на България може да се превърне в газов разпределителен център, ако се изградят междусистемните връзки и се сбъдне мечтата за поне 3 източника на гориво. Това няма да е евтино. Стойността на програмата в най-амбициозния й вид възлиза на 2,2 млрд. евро. Но и десет пъти по-малко пари са достатъчни, за да се построи първата алтернатива - връзката с Гърция. Очакваме пролетта. През май т.г. трябва да бъде взето окончателното инвестиционно решение за изграждането й.

Щом заработи този първи интерконектор, апетитът за нови източници на газ ще идва с яденето, а хъбовете у нас - един и или няколко, ще работят, без да се замисляме за тях.