31111 | 22 дек. 2025 | 11:43
Днес ни напусна Георги ЙОРДАНОВ, последният министър на културата
на комунистическата власт, един от близките съратници на Людмила Живкова.
През годините е заемал редица държавни постове, сред които: заместник-председател на МС, председател на Съвета за духовно развитие при МС, председател на Комитета по култура, министър на културата, науката и просветата от август 1987 до юли 1989.
И леви, и десни признават големия му принос в развитието на българската култура. Той е личност с изключителни познания, интелектуалец по душа, когото често на шега наричат „министър на културата на свободна практика“.
Макар отдавна да не е в ръководството на държавата, Георги Йорданов продължаваше да посещава премиери, изложби и всякакви други арт събития. Дейците на културата бяха категорични, че Йорданов е най-качественият министър, когото някога са имали. Винаги намирал време да засвидетелства уважението си към хората на изкуството. Винаги стегнат, забързан, зареден с позитивна енергия, която предава на другите, необременяващ с проблемите си, без да се вайка за това, какво се случва, но с точна оценка за обществените явления.
Още в началото на прехода, в годините на разруха, Георги Йорданов прогнозира, че България с лозунги за държавата като „лош стопанин“, с унищожаването на земеделието и промишлеността не я очаква нищо добро.
Георги Йорданов не даваше интервюта, пишеше своите книги, в които се оглеждаха успехите на българската култура. С него се засичахме по премиери и винаги успявах да „откопча“ някоя мъдра реплика за днешния ден. Разговорът ни за Людмила Живкова е по повод на честването на 70-годишнината от нейното рождение, което предизвика крайни и силно противоречиви коментари за дейността ú.
Предлагам ви, уважаеми читатели, отново това интервю, публикувано в книгата ми "Рани от власт"
15 ноември 2012 г.,
− Г-н Йорданов, от днешните съвременници вие най-дълго сте работили с Людмила Живкова. Каква е оценката ви за нея? Десетилетия името продължава да е обвито в митове, все още няма обективен анализ на дейността, а част от живота е обвит в мистерия.
– Людмила Живкова има безспорни заслуги за развитието на българската култура. 31 години от смъртта и 70 години от рождението са уместен повод да се казва простата истина за нея. Нито да бъде възвеличавана и въздигана на възбог, нито да бъде отричана, нито да бъде противопоставяна на времето и на обстоятелствата, благодарение на които тя се осъществи като обществен и държавен деец. Нека да предпазим от волнодумства паметта на нейния рано изгаснал живот и да оставим на историята – най-верния съдник, да оценява делата.
− Мнозина днес оспорват заслугите към българската култура. Прави ли са?
– Тя имаше научни познания за българската национална съдба. Людмила Живкова се гордееше с приноса на България в световната цивилизация, ратуваше това да е широко известно. Като убеден патриот работеше да се популяризират нашите културни постижения, да се отваря държавата ни към света, а светът – към България. Според мен тя съумя да използва високото си положение, за да превърне в своеобразни институции проектите „1300 години българска държава“, Международната детска асамблея „Знаме на мира“, за усъвършенстване на образованието чрез култура, познания за велики личности и други. Похвални са усилията да се изгражда по-привлекателен, хуманен образ на социалистическа България; да се развиват диалогът и сътрудничеството на НРБ и със западни държави. Людмила Живкова обедини около себе си видни интелектуалци, опираше се на техните съвети. Най-близки бяха Богомил Райнов, Светлин Русев, Александър Фол, Александър Лилов, Любомир Левчев, Мирчо Германов, Павел Писарев, Милчо Брайнов, Димитър Филипов, Пею Бербенлиев, Елит Николов и др. А както е известно, добрият ръководител си подбира вещи сътрудници.
− А къде е бедата? В какво не успяваше?
– Не мога да съдя.
− И все пак?
– Мисля, че тя допусна самозванци да се възползват от добрите намерения, от прекалената вяра в човешки добродетели. Те злоупотребиха с нейното доверие, причиниха беди, нравствени сътресения.
− Коя е най-голямата спекулация с името ? Била ли е вътрешен партиен опонент, макар и не публично изявен, на системата?
– Това са злонамерените твърдения, че тя - член на Политбюро на ЦК на БКП и министър, се е борила срещу официалната политика на българската социалистическа държава. Тя беше честен и активен участник в модернизацията на отечеството.
− Но все пак тя е имала спорове с баща си. Това съм го чувала и от Любомир Левчев, и от Жени Живкова, и от Лиляна Стефанова. За какво са били те?
– Споровете с всесилния баща бяха по второстепенни въпроси или по повод на злепоставени творци, които тя бранеше. Всички реализации под ръководството на Людмила Живкова се одобряваха от Политбюро, от Секретариата на ЦК на БКП и от Министерския съвет. Отворете архивите и ще се убедите в това. А отношенията между Тодор Живков и Людмила Живкова бяха пример за сърдечна родова обвързаност. След внезапната смърт на Людмила Тодор Живков изпадна в потрес, от който дълго се възстановяваше. Ето само един факт. За погребението пристигна делегация на СССР, ръководена от колегата и приятеля на Людмила – Пьотър Демичев, тогава кандидат-член на Политбюро на ЦК на КПСС и министър на културата на СССР. В Банкя бащата и гостът прекараха дълги часове безмълвно, сломени от тъга.
− Значи вие не допускате тя да е имала намерение да застане срещу баща си? Някои обаче дори цитират нейни думи: „Ще дойде време да работим и без баща ми...“
– Категорично не! Всеки, който познава фактическата обстановка през втората половина на 70-те години на миналия век, ще потвърди, че подобни твърдения са абсурдни. Нима разумен човек би сравнил нравствено извисената Людмила с коварните и неблагодарни дъщери на Шекспировия Крал Лир – Гонерила и Регана?
− Как се държеше „принцесата“, както я наричаха? Беше ли надменна като дъщеря на най-силния човек в държавата? Лиляна Стефанова твърди, че в обикновения си живот не е търсила показност.
– Държеше се скромно, нормално. Беше състрадателна към чужди болки. Чувстваше се неудобно, когато я ласкаеха. Спомням си за една нейна среща с писатели в голямата зала на бившия японски хотел. Тя не бе уверена в тезите, които представяше; речта беше разхвърляна, абстрактна. Когато приключи, искрено сподели с мен: „Не се получи.“ „Спокойно, тук сме в своя среда“ – казах аз. Започнаха изказвания. То не бяха хвалби, не бяха суперлативи… Тя се смути и промълви: „Как не им е неудобно?“.
− А какви бяха отношенията с Павел Матев, когото наследява в Министерството на културата?
– В средата на 1975 г. Людмила Живкова оглави Комитета за култура. Но не обърна гръб на стореното от нейния предшественик – големия поет Павел Матев. Продължи да развива започнатото по негово време държавно-обществено начало в управлението на духовните процеси; опираше се на постигнатите големи успехи в областта на културата в предишните десетилетия. Това бе пример за ползотворна приемственост и за уважение към добрите традиции. С този подход тя успя логично да внесе свой значим влог за по-нататъшния напредък на българската духовност.
− А как дъщерята на един комунистически деец изпада в плен на източни философии и мистики и партията допуска това?
– Това беше неин свободен избор, нейно лично право. Тя никого не караше да подражава. Може би тежката автомобилна катастрофа, която претърпя, допринесе за тези пристрастия. А и проф. Богомил Райнов убедително я насочваше в тази посока. Но нейната мистика, както се изразихте, привлече интереса на уважавани лица от Индия, Шри Ланка, Мексико, които са ми говорили с уважение за Людмила Живкова. Индира Ганди – легендарната лидерка на държавата континент, я нарече пред мен „скъпа покойница“ и посочи, че отношенията между Индия и България са „не само приятелски, а и роднински“.
− Вие коя теза споделяте за нейната смърт - нещастен случай или насилствена смърт, в която пръст има КГБ? Знаем, че Людмила Живкова се е страхувала, че съветски агенти я шпионират. Съмнявала се е дори в собствените си бодигардове. На връщане от последното си посещение в Индия, малко преди смъртта си, тя отправя към Мурджев директно обвинение: „Хора от индийска страна ми казаха, че около мен постоянно се намира лице, за което е известно, че работи за тайните служби на Съветите. Ти си според тях един отличен съветски агент, внедрен в нашето семейство.“ Това какво означава, г-н Йорданов?
– Нелепо е да се твърди, че смъртта на Людмила Живкова е насилствена. Отвратително е да се бръщолеви, че КГБ на СССР се е възползвало от властолюбието на баща Тодор Живков, за да я лиши от живот. Не мога и да приема, че сама е посегнала на дните си. Тя беше жизнена натура. Не вярвам, че съзнателно е причинила неизмеримото страдание на децата и семейството си. Мисля, че тук е налице нещастен случай. Взела е, както и друг път, сънотворни лекарства, влязла е във ваната, нагълтала е вода… Вуйчо й – академик д-р Атанас Малеев, който организираше послесмъртните медицински и други проверки, убедено доказваше именно тази хипотеза.
− Но преди да влезе в банята в този последен неин ден от живота , тя се е върнала от Боровец, където се твърди, че е имала скандал с баща си. За какво е бил?
– Това знаят само двамата. Нека се опитаме да разберем тревогата на един баща, който вижда, че рожбата му гасне, не се храни, изпаднала е в пълно отчаяние, предадена от хора, на които е вярвала, а те са осквернили доверието.
− Говорите за делото срещу заместник-министрите Живко Попов, Емил Александров и другите? Живко Попов бе заподозрян в злоупотреби за милиони, които е правил под носа й, и срещу него и другите започва шумен процес.
– Да. Именно хората, които причиниха голямата беда и я доведоха до депресия, след три десетилетия започнаха да тиражират лъжи за нейното житие-битие, за дългата съветска ръка, прекъснала живота. Нищо ново – действителността е пълна с примери на черна неблагодарност; с протежета, дължащи всичко на своите благодетели, докато те са силни, след това безсрамно оправдават с тях своето злочестие.
− Имали ли сте усещането, че Людмила Живкова не е харесвала прекаленото идеологизиране на системата? През 80-те години в официалните речи са се прокрадвали мистични нотки. Често е заменяла идеологическия израз „комунистическо възпитание“ с „естетическо възпитание“. Любомир Левчев ми е казвал, че е правела почти „антипартийни изказвания“. В романизираната си биография поетът – неин заместник и съмишленик, пише: „Всеки път, когато Людмила заменяше думата „революция“ с „еволюция“, от пещерите на догмите долиташе ръмженето на раздразнения.“
– Людмила Живкова не робуваше на догми. Нерядко беше принудена да спори с ръководни лица у нас и в някои социалистически страни. Ала самочувствието и свободомислието се дължаха и на факта, че в продължение на 5-6 години заемаше много високи постове в управляващата БКП и в държавата. Сега някои твърдят, че са я чували да говори за отказ от учението на Карл Маркс. Струва ми се, че това е измислица. Людмила Живкова беше религиозна и близка на Ванга. Някои нейни разбирания бяха еклектични – смяташе, че е нормално да съжителстват противоположни идеологии като атеизма и учението на Блаватска, системата агни йога и други източни философии. Убедено говореше, че географското положение и обществената среда в България са благоприятни за такава съвместимост. Вдъхновяваше я мисълта, че самата тя има мисия в това отношение. Оттук идва и изключителното преклонение пред ролята на Индия и Мексико. Людмила Живкова твърдеше, че политиката трябва да се реализира чрез еволюционни изменения, основани и на духовността. Може би поради това съсредоточи вниманието си върху уникалното наследство на Леонардо да Винчи и на други бележити личности като Николай Рьорих – автора на идеята за Асамблея за мирно сътрудничество в света.
− Живков говорил ли е с вас за развитието на Людмила?
– Много пъти. Смяташе, че е потребно да трупа административен опит, да се предпазва от увлечения. Веднъж сподели: „Людмила ми се оплаква: „Нали съм твоя дъщеря, не мога да се отпусна никъде.“ Вероятно се е притеснявала, като вижда как се умилкват и угодничат, защото е дъщеря на държавния глава. Подобни угризения има всяко дете на известни родители. Разказвали са ми, че Людмила в младежките си години е била много весела, естествена, артистична...
− Да, била е голяма купонджийка, танцувала е добре, пушила е дори, което за онова време се е смятало за нарушение на партийните догми.
– Все пак обстоятелството, че беше дъщеря на д-р Мара Малеева и на Тодор Живков, е и нейното щастие, защото успешната реализация като един от строителите на българската култура до голяма степен се дължи и на нейните родители. А може би Тодор Живков се е надявал тя да заеме неговия пост...
− Кои са били хората, които са се изправяли срещу нея и срещу това, което тя прави?
– Кой би посмял да се противопоставя на проекти и начинания, утвърдени с решения на висшите партийни и държавни органи! Е, имаше боричкания кой да е по-близо до нея. Те се проявиха с особена сила и острота след кончината на Людмила. Милко Балев зае позата на най-голям продължител на делото , ковеше сплетни срещу дейци, които искрено сътрудничеха. Това беше парадокс, защото знаехме, че Людмила Живкова не го долюбваше и си позволяваше да говори срещу него не само в тесен кръг, но и пред баща си.
− Била е амбициозна. Винаги ли е отстоявала позициите си?
– Людмила Живкова беше енергична, амбициозна, на моменти – твърде упорита. Обичаше да помага на познати, изпаднали в сложна ситуация. Такъв е случаят с Желю Желев. Тя назначи инакомислещия философ в Института по култура на Комитета за култура. И след смъртта той продължи необезпокояван да работи в института и именно тук защити докторската си дисертация.
− Какво се случи след смъртта? Гонка на екипа, неглижиране на това, което е направила в областта на културата − за това признават част от най-близките сътрудници.
– След смъртта през осемдесетте години на ХХ век с общи усилия, щедра държавна грижа и широка обществена подкрепа културата завоюва нови високи резултати с национална значимост и силен международен отзвук. Спомнете си за създадените по това време забележителни творби в областта на литературата, музиката, театъра, изобразителното изкуство, киното, архитектурата, науката. Много от тях вече са класика. Извърши се огромно строителство на центрове за култура, образование и отдих, музеи и художествени галерии, театрални и концертни зали, кина и читалища, исторически паметници и т.н. Повиши се качеството на библиотечното и читалищното дело, на художествената самодейност, на обучението и възпитанието в училищата и школите по изкуства. Добре и полезно е да попитате непредубедени творци и изпълнители от ония години какво мислят за културния прогрес на отечеството ни и за тогавашното отношение на държавата и обществеността към националната духовност. Надявам се, че те ще ви дадат най-верния отговор на поставения въпрос. Мисля, че не е уместно аз да говоря за събития и прояви, с които органически съм свързан.
− А в международен план с какво бе запомнена?
– И в международен план започнатото от Людмила Живкова беше развито и обогатено с нови ползотворни начинания. Страната ни разшири културните връзки с над 130 държави. Големи изложби на български съкровища, на нашето древно и съвременно изкуство във ФРГ, Англия, СССР, Япония, Канада, Полша, Австрия, Италия, Норвегия и другаде предизвикваха огромен интерес и бяха удостоени с вниманието на висши държавници в тези страни. Българските музиканти – оперни певци, хорове, виртуозни изпълнители, продължиха да прославят родината ни по света. На българска сцена гастролираха най-прочути артисти. България беше предпочитано място за форуми на писатели, архитекти, художници, кинодейци, театрали от почти всички континенти. Международната детска асамблея „Знаме на мира“ продължи да се провежда с още по-голям успех и с подкрепата на ООН и ЮНЕСКО. ХХІІІ генерална конференция на ЮНЕСКО през 1985 г. събра в София световния духовен елит.
− Основахте и фондация „Людмила Живкова“. Защо?
– Да, основахме международна фондация „Людмила Живкова“, което беше прецедент в Източна Европа. В учредяването и дейността на фондацията се включиха личности с международна известност и с различни политически убеждения. Хиляди стипендианти на фондацията завършиха реномирани университети и школи в Европа, Япония, САЩ и др. Само единици от тях (като един сегашен министър, чиято маломерност е съпоставима с показната му самонадеяност) не оправдаха грижите и доверието на фондацията, на радетелите .
И сега, тридесет години по-късно, нейната правоприемница и продължителка – международната фондация „Св. св. Кирил и Методий“, е полезна и авторитетна институция, с трайно присъствие в духовния живот.
– Да се върнем отново в семейството на Първия. Какво беше отношението на Тодор Живков към рода Малееви?
– Топло, сърдечно. Тодор Живков имаше високо мнение за интелигентността на Малееви. Той се отнасяше с огромно уважение към мнението и съветите на своята съпруга д-р Мара Малеева-Живкова, която беше отлична майка и дейна общественичка. Дългогодишен член на Софийския градски комитет на БКП, тя активно участваше в живота на столичния град, на страната. Високоморална личност, тя се отзоваваше на много писма и жалби за нередности и злоупотреби. Очевидци разказваха, че е предпазвала Тодор Живков от някои неправилни действия и решения. В началото на септември 1971 г. докладвах на председателя на Държавния съвет на НРБ предложението да се създаде от крайградските селища нов столичен – седми, район, както и по други въпроси на София. Забелязах, че е много тъжен. Накрая изрече: „Мара си отива. Малеев току-що ми съобщи, че раковото заболяване е неизлечимо.“ Беше угнетен, съсипан. След три месеца столичани се простиха с почитаната лекарка.
− Как се чувстваше Иван Славков в това семейство и в сянката на могъщата си съпруга?
– Иван Славков не беше тенекиено копче, пришито на златна дреха, а любимият избраник, законният съпруг на Людмила Живкова. Той живя задъхано, разкрепостено, буйно. Характерът му, както на всеки човек, имаше светли, красиви, но и противоречиви страни. Морето на неговите преживявания беше с немалко приливи и отливи, сполуки и катастрофи. Не се побираше в тесния калъп на стандартната личност; отличаваше се от маломерни и скучни хора, с претенции за праволинейност. Ала тоя самобитен човек никому не навреди. Наопаки – Иван Славков беше колкото различен, толкова и симпатичен. А общуването с него обогатяваше представите за разнообразието в живота и за човешките съдби.
− Вие откога се познавате с него и с Людмила Живкова?
– От сватбеното им посещение в Сливен. Иван Славков беше написал, че „сватбеното си пътешествие“ двамата са направили през 1969 г. в Сливенски окръг. Те се запознаха с исторически, културни и природни забележителности на Сливен, Котел, Жеравна, Медвен и други селища от окръга; срещнаха се с интересни хора.
− Беше един от най-коментираните столичани в онези години, разказваха се легенди за бохемския му живот.
– Да, Иван Славков може би беше сред най-одумваните софиянци. Волният му нрав, освободен от предразсъдъци, бе (вероятно продължава) да е тема, по която се правят противоречиви съждения. Осмелявам се да твърдя: немалко разкази за битовизми в неговите дни и нощи са преувеличени, изопачени, неверни. Съдници, обременени от скрупули, не скриват, че ги дразни популярността му. Популярност, която го надживя. Чел съм за него верни писания, но и измислици, и нелепости. За съжаление той вече не може да оспорва лъжите; мъртвият е беззащитен пред неоснователни укори и клевети. Ала живите не бива да загърбват правдата за неговата сложна личност... Помня онзи сив пролетен ден на 2011-а, когато Иван Славков склопи очи и навлезе в своя втори живот сред хората. Наблюдавах тъжното множество, което въпреки дъжда се тълпеше, за да се прости с покойника. Съзрях и лица, които съм чувал да го корят, дори да го съдят. Убедих се: смъртта е посредник за среща на всякакви характери. И се сетих за думите на Спасителя, защитил клетата жена от настръхналата тълпа: „Който е безгрешен, нека пръв да хвърли камък.“ Хората, които изпращаха Иван Славков от Националния стадион „Васил Левски“ до вечния му дом, държаха в разтрепераните си ръце не хладни камъни, а ухаещи китки; гражданите изразяваха признателност за действителните му заслуги. Защото именно те – заслугите му, са главното, същественото в битието на Иван Славков.
− Какви са заслугите му?
– Младият строителен инженер Иван Славков беше талантлив журналист във вестник „Труд“ и „Работническо дело“. Десетилетието, през което бе генерален директор на БНТ, с основание се сочи за най-успешен етап от развитието на държавната електронна медия. Едновременно с това бе съветник в Столичния народен съвет, председател на Съюза на филателистите, член на Бюрото на Комитета за култура, дълго време оглавяваше творческата интелигенция и е свързан с изгряването на даровити автори и изпълнители. Отделно в областта на спорта той бе един от именитите дейци на международното спортно движение.
− Но стана обект и на съдебната система!
– Да. Още в началото на криминалния български преход го обвиниха без капка основание, унижиха го с арест и дълъг съдебен процес. Нахвърлиха се и върху семейството му. Посредством добре осъществена провокация той бе лишен от любимата работа; отстраниха го от ръководството на БОК, на футболния съюз, от членството му в МОК. Мнозина зломишленици си повярваха, че накрая са успели да сломят волята на гордия олимпиец. Но той не се пречупи, продължи по пътя с вирната глава. Нали знаете какво казват старите македонци за покойниците: „Ще ги мислим...“ Знайно е, че човешките характери проявяват устойчивост или немощ при тежки изпитания и в превратностите на живота. Показателни в това отношение са последните години на Иван Славков. Подобно на рицаря от Ла Манча той започна да се сражава с явни и подмолни противници. На безотечественици противопостави патриотичните идеи на политическото движение „Напред, България!“. Нарече „пръдльо“ един посланик, който се държеше като губернатор в суверенната ни държава. Зае се да съшива дрипи от бившата стройна национална организация за физическа култура; предлагаше проект за прослава на върховите постижения на българския спорт и т.н. Иван Славков, наричан още Батето, си отиде като лирическия герой на Димчо Дебелянов с „...една усмихната мечта...“
Мобилна верси
RSS
