11664 | 28 ноем. 2024 | 17:41

Художникът бе изобразил в светли тонове – приглушено кафяво в хармония със своеобразни светлозелено и бяло – разорана нива и далечен простор. Земята излъчваше живот. Нейното мощно дихание внушаваше чувството за вечност.

Георги Йорданов

Първата ми среща с творчеството на Найден Петков бе отдавна. Не помня дали беше краят на 1959-а или началото на 1960 г. Ала не ще забравя дълбокото впечатление, което ми направи един пейзаж. Прочетох името на автора – Найден Петков. В съзнанието ми проблесна мисълта, че творбата е светла утрин на значимо изкуство. Бъдещето показа, че не съм се излъгал.

Художникът бе изобразил в светли тонове – приглушено кафяво в хармония със своеобразни светлозелено и бяло – разорана нива и далечен простор. Земята излъчваше живот. Нейното мощно дихание внушаваше чувството за вечност. Вечността на българската земя – топлата люлка на националния ни дух. По-късно се запознах с художника. Сближихме се, станахме приятели.

Често посещавах ателието на Найден Петков в квартал „Лозенец“, а понякога и къщата му в село Джурово, Софийско. Той ми показваше новите си творби. Във всяка от тях съзирах светоусещането от онзи чудесен пейзаж, в който блести красотата на българската природа. Сподели ми, че не води пълен списък на стотиците пейзажи, фигурални композиции, портрети, рисунки, които е създал. Много от тях се намират в български и чуждестранни галерии и са притежание на колекционери.

Каза ми, че обича да се заглежда в безкрая на родните поля и гори. Там намира вдъхновение за пластичните си изяви. Бяхме в Джурово. От прозореца на втория етаж на къщата му той ми показа безкрая на полето до северните склонове на Стара планина. „Виж каква красота излъчва оная група самотни дървета! Горките, натежали са от годините! Едва се държат срещу ветрове и бури.“ Наскоро след това той претвори тия грохнали дървета в прекрасна картина.

Излязохме в селския му двор, който бе потънал в растителност, треви, цветя. Бачо Найден – така го наричах, се застоя до разцъфнали диви храсти. В нашия Сливенски край ги наричаме магарешки тръни. Не след дълго той ги пресъздаде на платното. Дълбоко се развълнувах от тази прелест. Години по-късно приложих картината на корицата на една от книгите ми.

Показателно е, че през десетилетията Найден Петков остана верен на своя стил и вкус, на избрания творчески път. Той не изневери на поетичния си порив към съвършенство. Продължи да открива и пресъздава с примамваща хармония, колорит и блясък природата, човешкия лицеизраз и движение.

През тези години в изобразителното изкуство властваха различни повеи, модни стилове. Ала той не стана подражател. Големият художник посети европейски и северноафрикански страни. Донесе оттам скици, картини, фигурални композиции. И в тях бе вложил вдъхновеното си чувство с вече утвърдените си изразни средства. Ето защо видя ли негова творба, не търся подписа му; тя е разпознаваема поради характерния му поетичен пластичен език.

Найден Петков заема заслужено място сред първенците на българското изобразително изкуство. Държавата и обществото го отличиха с най-високите си награди и признание. Но народният художник Найден Петков не се възгордя, а продължи да твори със затрогващо трудолюбие и вдъхновение.

Всеизвестно е, че авторът присъства в изкуството чрез своя характер и културни трепети. Найден Петков е доказателство за това. Той бе сред високо ерудираните български интелектуалци. Сроден бе с литературата, киното, театъра, музиката. Беше в близки отношения с първенците на българската духовност.

В началото на своя творчески път допринесе като художник за сполуката на черно-белите филми „Гераците“, „Неспокоен път“… И във филмовото изкуство той показва, че го владеят силни поетични и музикални трепети. Беше почитател на класическото и съвременно музикално творчество. Слушал съм негови тълкувания на произведения на приятеля му композитора Симеон Пиронков. Тези импровизирани разсъждения бяха на равнището на професионалната музикална критика.

Всеки, който познава художника Найден Петков, се впечатляваше от неговата физическа и духовна красота. И доброта – качество, което не се среща толкова често в нашето навъсено време. Той обладаваше чувство за хумор и умна самоирония. Образно характеризираше странности на познати лица. През 1987 г. авторитетно жури му присъди
Голямата награда за литература и изкуство „Добри Чинтулов“, която се връчваше по тържествен начин на придобилите национална известност „Сливенски огньове“.

През целия път до града се наслаждавах на умението на бачо Найден с живописни разкази на весели случки за човешки характери и обществени явления да ни повишава настроението.

Найден Петков беше скромен човек. Не изтъкваше своето място в изкуството. Радваше се на успехи на свои ученици и колеги. Той открои дарованието на Теофан Сокеров и го направи свой асистент. Беше щедър дарител в Националния фонд „13 века България“ и на художествени галерии. Правеше го без шумна показност.

Показваше ми нови творби в ателието си в „Лозенец“. Дълго говорихме за поезията на Димчо Дебелянов. Похвалих му се, че съм успял да купя малко копие на забележителната творба на Иван Лазаров „Майката“, която чака „да се завърне нейното дете“. Бачо Найден ме помоли отново да повторя последните два куплета на знаменитото стихотворение „Тиха победа“: …

„Разстлала се е ясна шир
и в нея странникът недраг
след много бури най-подир
намира своя роден бряг.

Там родни сенки с родна реч
посрещат брата и сина,
а нейде гордо и далеч
плющят победни знамена…“

Наскоро след това на обща художествена изложба Найден Петков показа лиричния герой на Димчо Дебелянов, пресътворен със завидно майсторство: седнал морен, „под родни сенки“ „на родния бряг“, потънал в дълбок размисъл. „Странникът недраг“ бе като мислителя в прочутата пластика на Роден.

Проф. Найден Петков имаше развито чувство за обществен дълг. Намираше поводи и възможности да участва в ползотворни проекти. През 1985 г. единодушно бе избран за ректор на Националната художествена академия. На тая отговорна длъжност той прояви забележителна активност, качества на отличен организатор. Сплоти преподавателския колектив, допринесе да се подобрят условията за обучение и възпитание на студентите. Убедително и без шум реши проблеми на материалната база на академията. Свидетел съм на постоянството, с което той доказваше необходимостта висшето училище за изобразителни изкуства да получи нови зали и пространства за обучение на студентите. Благодарение и на неговото постоянство сградите на Висшия ветеринарномедицински институт, който преместихме в Стара Загора, бяха предоставени на ВИИИ „Николай Павлович“.

Предложи ми да се поразходим в прекрасния Студентски град. Спряхме се пред незастроен терен в края на комплекса.
– Моля те – каза той, – съдействай това място да се отреди на нашата академия. Освен общежитие, ние нямаме присъствие в този чудесен град на науката и младостта.

Това пространство вече е притежание на академията. Той насърчаваше млади таланти. Организираше изложби на студентите и преподавателите. Посочвал ми е картини на талантливи студенти, които вдъхват надежди за успешно творческо развитие. Много от тези млади творци сега са сред ярките имена в изкуството.
Бяха изминали само две години от мандата му като ректор.
– Искам да освободя поста – каза ми той. – Каквото можах – направих. Благодаря ти за съдействието! Желая да отстъпя ректорството на достоен колега…
Припомних му, че неговият мандат едва е преполовен.

– Така е, но ти знаеш моя характер. Аз съм незлоблив човек. Постоянно търся доброто у хората. Разстройвам се, когато не мога да угодя на някои страсти. Има заседания на Академичния съвет, които са като гнездо на оси. Разбери ме…

Найден Петков понасяше с достойнство дори огорчения. През последните години от живота си страдаше от сърдечна болест. Въпреки това на 25 октомври 1988 г. откри прекрасна юбилейна изложба в обширните пространства на многоетажната сграда на Съюза на българските художници на ул. „Шипка“ 6. Отзвукът от нея беше впечатляващ. В печата се публикуваха мнения на ерудити, които я определиха като явление в културния ни живот. Ала той не можа да изпита пълна радост от поредния си крупен творчески успех. Оплака ми се, че дни след откриването на изложбата негов колега уредил на последния етаж претенциозен показ на няколко картини, внезапно будещи обществен интерес. Групи посетители пренебрежително обръщали гръб на неговата юбилейна изложба. Опитах се да го утеша:
– Бачо Найдене, нали знаеш, че където властва суетата, няма място за другите.
– Да, така е. Но съм натъжен от обидата…
С приятеля Найден Петков споделяхме радостни и тъжни моменти в забързания си живот, изтъкан от отговорности. Насърчавахме се взаимно на срещи и чрез писма. Ето:

„Драги Георги,
……
Бъди все така сърцат и далновиден в решаването на сложните проблеми на културния ни фронт!
Твой, Бачо Найден
3.2.82, София“

За дълбоко съжаление чудесният художник Найден Петков не живя дълго, но той ни остави творчество с непреходна художествена стойност и заразяващ пример на достоен гражданин.

Поддържам контакти с неговата чудесна съпруга Маги. Утешаваме се със светли спомени за нашия скъп Найден. Бях приятно изненадан от културно събитие, свързано с неговото име. Синът му Мартин, дъщерята Катя и внучката Яна във връзка със 100-годишнината от рождението му организираха прекрасна семейна изложба.

Забележителни творби на професора, учителя, родителя бяха изложени до хубави картини на неговите потомци. Отново и отново се видя, че бележитият художник Найден Петков, който живя далеч от плющящите победни знамена, е създател на изкуство, което е озарено от поетическа красота и човещина.