11436 | 29 апр. 2015 | 13:00

Местният вот е лакмус за състоянието на властта

Стана традиция да обясняваме, че местните избори не са като националните. Не само защото залогът е съвсем различен. Не само защото говорим за асфалтирани улици, пречиствателни станции, градинки с цветенца, рампи за инвалиди, паркинги и гаражи вместо за по-високи пенсии, стимулиране на износа, балансирана външна политика и нови танкове...
В местни избори

много по-голяма роля

играят личните отношения, родовите връзки, симпатиите и неприязните, локалните олигарси и техните клиентели.

Политолози и социолози все повтаряме, че от картината на нагласите в някоя община не може да си правим извод за страната като цяло, нито обратното. Че не били важни идеологиите, стратегиите и визиите, а кой дължи пари на бакалина и кой доставя в селото хляб. Друго потвърждение на местната специфичност получаваме от невероятните коалиции, които се формират по общини. В тях ДПС и патриотични формации, леви и десни и всякакви изведнъж се сдобиват с общи каузи, докато в съседния град същите „съюзници“ са готови да си надупчат взаимно гумите на колите.

Подготовката за местните избори 2015, която вече открито тече (и е нормално да тече 6 месеца преди тях), следва схема на обучение, пригодена именно към местната специфичност. Че трябва да се идентифицират проблеми в населеното място, да се намерят най-добрите говорители за тях, да се подходи прагматично и да се издигнат кандидати по прословутата формула „местни, свестни и известни“. Принципно е така и никой не отрича, че в българските общини множество неща подлежат на оправяне само от кмет и общински съвет, а не от правителството или Конституционния съд. Същевременно местният вот има още една специфика, която обаче не е местна. В България свикнахме в него да виждаме

референдум „за“
или „против“

управляващото мнозинство.
Във Франция е различно. Там например социалистите тежко губят местни избори, рейтингът им се свлича надолу, но опозицията си прави плановете с хоризонт 2017 г., когато изтича мандатът. От един загубен местен вот там не следва, че е време Оланд и обкръжението му да си ходят.

У нас обаче местният вот е своеобразен лакмус за състоянието на властта, повратен момент, от който правиш извод дали тя тръгва по надолнището, или се утвърждава. През 1995 г. изборите трябваше да легитимират курса на Виденов и те, макар и за съвсем кратко, го направиха с един от най-ярките символи в новата ни история - прочутата червена карта на България, извадена на пресконференцията в изборната нощ.

През 1999 г. пробивът на БСП сложи точка на победния ход на синьото управление и за първи път разкри сериозни проблеми в управляващия СДС. През 2003 г. наблюдателите заключиха, че слабото представяне на НДСВ е сигурен знак за предстоящ упадък на партията в национален мащаб.

През 2007 г. нашествието на ГЕРБ официализира моралната криза на тройната коалиция и окончателно показа, че тя има алтернатива. През 2011 г. ГЕРБ отново победи, но местният вот се оказа своеобразен рубикон, зад който останаха безметежните две години на фалкони с кетъринг и амбиции за управление в идните 30 години. Предстояха поредица скандали, вотове на доверие и недоверие, първи по-значими протести и растящ рейтинг на опозиционните формации.

Та нека не се учудваме, че през 2015 г. всеки си задава въпроса как местният вот ще се отрази на 

здравето на четворната коалиция

и какви промени може да настъпят вследствие на резултатите.
Още три аргумента ни подтикват да търсим в кампаниите на партиите национални политически цели, т.е. цели отвъд „местните, свестните и известните“.

Първо, България е унитарна и централизирана държава. Голяма част от общините зависят, включително и финансово, от централната власт. И ако не се предложи убедителна идея за отношения със София след вота, за национално присъствие и позициониране, местният бизнес би станал скептичен. А и има едно наум. Веднъж го порязаха. Когато реши, че ще прави местни партии и ще печели с тях общини - просто му смениха (централно!) изискванията за регистрация.

Второ, ако навсякъде играят по местни правила, партиите рискуват окончателно да се размият в съзнанието на гласоподавателя за едни следващи избори.

Защо ли?

Дори да вземем само парламентарните формации, всеки си има някакъв двойник в своята ниша. Половината от управляващите формации се държат откровено опозиционно, а половината опозиция, като ДПС и БДЦ - почти като съуправляващи. (Преди години периферни партии се самопровъзгласяваха за трети, четвърти или пети в национален мащаб, защото масово са подкрепяли печелившите кметски кандидатури и съответно са си приписали победата им. Но си останаха периферни.)
И трето, без по-централизирана организация и ясни послания от центъра партиите лесно може да загубят лоялността на подкрепените от тях кметове и съветници, които бързо биха решили, че от тях се иска просто да пазят партийната значка.

Ето защо в предстоящия вот всяка по-значима партия преследва и национална цел. При ГЕРБ тя е до голяма степен ясна. ГЕРБ прилича на колоездач, който не може да спре да върти педалите, за да не падне от велосипеда. ГЕРБ не могат да си позволят да не победят, за да не загубят ореола си на изборна стихия. Нещо повече, тъкмо победата, и то убедителната победа, би им свършила работа в преговорите с коалиционните партньори.

Ако Борисов е изнервен, че те му се качват на главата, толкова повече би искал да ги направи по-послушни и готови на отстъпки. А изборите и рейтингите винаги първо му идват в главата, щом трябва да изясни разбираемо къде е той и къде са другите.

Централен сюжет

несъмнено ще бъде и двойката ГЕРБ - ДПС. От ключово значение е дали движението ще се домогне до статута на втора политическа сила, като стабилизира присъствието си в селата. Това вече би било предвестник на нов тип партийна система. А за ГЕРБ е приоритетно да се наложи като единствена алтернатива на ДПС в смесените райони, измествайки окончателно БСП от позицията на „българската партия“ там. Успее ли ДПС да си изиграе добре картите, догодина ще бъде в най-изгодното положение за президентските избори, когато ще започнат да му идват на крака от всички централи.

При БСП е по-сериозно

защото отдавна хорово им пророкуват пореден провал и свиване на присъствието по места. Ето защо вероятно те няма да разчитат само на местни битки срещу противник, който ги превъзхожда финансово и организационно. Те ще потърсят национален еквивалент на протичащата при тях реидеологизация. И ще изнесат целите напред в бъдещето: местният вот като подстъп към парламентарния, като трамплин за национален поход на новия ляв дневен ред. Тъй като в България никой не се занимава с идеология и всички твърдят, че са прагматици, това, парадоксално, може да бъде удачен вариант.

РБ от своя страна са настроени най-прагматично. Националната им цел изглежда засега като удържане на единството, поне медийно, и вторачване в технологията, защото добре познават рисковете от преференциите при гласуване. На тях, както впрочем на БСП, повишеното международно напрежение може да даде допълнителна енергия. Инициативата да издигнат Плевнелиев за втори мандат, макар и подхвърлена от експертни среди, и макар и да не е публично коментирана от блока, се вписва в подобна геополитическа логика.

Най-сложна е концепцията на Първанов, лидер на АБВ. Местните избори много не го вълнуват, но формалното участие и произтичащият от него провал биха го подкопали именно на национален терен. Поради това той ще се стреми не към някакви забележителни - и непостижими - успехи, а към максимално възможен брой общи кандидатури с БСП по места, така че да може после да излезе отново с обединително послание за левицата (този път подкрепено от „низините“) и да насочи вниманието към президентския вот, където би се чувствал в много по-свои води.

Местните избори се очертават като етап, макар и ключов, от един път, който води след тях. Стига, разбира се, дотогава глобалните процеси да не променят радикално контекста, в който протича нашето състезание.