18833 | 9 апр. 2015 | 13:22

Очертава ли се по-хитра политика спрямо Русия?

Три дни оттатък определения краен срок - полунощ на 30 март, „шестте“ и Иран постигнаха принципно споразумение за бъдещето на иранската ядрена програма. Ще успеят ли до следващия срок - 30 юни, да изработят и приемат конкретен текст на желания договор, е въпрос с много неизвестни. Не на последно място, защото републиканците в Конгреса на САЩ и израелското правителство продължават да поддържат от скептична до категорично враждебна позиция към каквото и да било споразумение с Иран по ядрените въпроси.

Около масата на преговорите в Лозана наред с Иран бяха „шестте“ - петте постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН плюс Германия, но по същество главната роля се играеше от САЩ. Защото Иран отдавна бе заявил, че е готов да се откаже от развитието на военна ядрена програма и да приеме съответен международен контрол. Следователно проблемът на преговорите бе дали и при какви условия САЩ ще склонят да се премахнат ограничителните санкции срещу Иран, от чието приложение винаги те са били най-заинтересувани.

Постигнатото споразумение отваря вратата

но не осигурява решаването на въпроса. Защото засега САЩ и съюзниците им заявяват, че ще премахват санкциите според степента на изпълнение на споразумението от страна на Иран. А това създава терен за блокиращи спорове както при съставянето на календара за успоредно изпълнение на едни или други ангажименти, така и по-късно, при евентуалната им реализация.

Но така или иначе САЩ и съюзниците им приеха по принцип да се махнат санкциите срещу Иран. И това стана след повече от три десетилетия (!), през които тези санкции бяха в основата на американските ходове в района.

Промяната във външната политика на САЩ е повече от драстична. Тя неминуемо напомня, че преди три месеца президентът Барак Обама вече удиви света, слагайки край на продължилия около половин век режим на санкции против Куба. Но не само в санкциите е сходството между случая „Куба“ и случая „Иран“. И по двата проблема Белият дом съвсем

нямаше подкрепа и съгласие

от страна на мнозинството в Конгреса на САЩ.

Изглежда следователно, че и двете стъпки са мотивирани от съществен интерес на САЩ, така както президентът Обама го вижда и разбира. Нещо повече. Надали е случайно, че в последните три седмици, макар и по не така ясен и официален начин, от САЩ подсказаха, че може да променят отношението си към сирийския президент Башар ал Асад и да се съгласят на контакти и сътрудничество с него в борбата срещу Ислямския халифат.

Какво е сега политическото положение на Обама? Вторият му мандат изтича, а в Конгреса е активно враждебно към него републиканско мнозинство. И е разбираемо, че президентът търси ефектни ходове на терена на международната политика. А според него Русия е една от трите главни опасности за САЩ - наред с Ислямския халифат и вируса ебола. Така „отварянето“ на политиката на САЩ към Куба, Иран и (засега под сурдинка) Сирия добива ясен смисъл.

Общото за тези три държави

довчера гледани като парии от САЩ, е, че поддържат връзки с Русия, повече или по-малко трайни. И президентът Обама се показва готов да ревизира политиката на САЩ спрямо тези страни заради перспективата да ограничи сегашни или бъдещи техни отношения с Русия.

Във виждането на Белия дом за света това е своеобразна „глобализация“ на проблема за Русия. Всъщност тя се опира на традиционни направления в американската политика – още спрямо императорска Русия, а сетне и по отношение на СССР. Обаче новото, което привнесе в тази линия президентът Обама особено в последните една-две години, изправя САЩ, Русия и въобще съвременния свят пред нови вероятности за бъдещо развитие и бъдещи сблъсъци. Някои от тях са изненадващи, никои не са за подценяване.

На първо място, жертви на „свръхчувствителността спрямо Русия“, изживявана в Белия дом, станаха подетата от Москва Евразийска икономическа общност и лансираният от Пекин проект за „нов път на коприната“. И едното, и другото може да открият пред Азия и Европа, а и в по-широк план пътища към истински нов златен век. САЩ и (под техен натиск) Европейският съюз гледат на тях с неприязън и подозрителност единствено заради участието на Русия.

Кризата в Украйна

„зрееше“, така да се каже, от години. От различните възможни пътища за влияние върху развитието й Белият дом избра този, който му обещаваше най-сериозни затруднения за Русия. И когато последната се противопостави, поеха по пътя на санкциите в очакване тя да се подчини.

Не всички мостове са разрушени – например общата работа в космическата област продължава. Но очевидно много възможности за взаимноизгодно международно сътрудничество между Русия и САЩ (а с това и ЕС) са затворени за неопределено време.

Наближават кръглите 70-годишнини от края на Втората световна война в Европа (май) и в Пасифика и Далечния изток (септември). Те ни поднасят повод да се премисли още веднъж онова време, а и случилото се оттогава досега. Защо не и със стремеж да се стигне до някои поуки? Подобно усилие от обществото и от съвременните политици щеше да бъде полезно. Вместо това Белият дом предпочита да дестабилизира - доколкото може и доколкото успее – позицията на Русия в Съвета за сигурност на ООН.

С което отново се пропускат редица възможности за общи усилия в една или друга област.

Към изброените дотук проблеми е уместно да бъдат прибавени и текущите въоръжени конфликти в Ирак, Сирия, Йемен, както и спорадичните сблъсъци, предизвиквани от джихадистите в африкански държави. Последни примери тези дни бяха трагичните събития в Нигерия и в Кения. Всички те образуват

кълбо от хаотично преплетени връзки

и зависимости, които и най-мощните секретни служби надали успяват да следят в цялост, къде ли да ги контролират или ръководят.

Предстоящите няколко месеца - със срока 30 юни, определен в Лозана, с честванията на 70- одишнината от Втората световна война, с напрежението да се постигнат резултати в конфликти като тези в Украйна и в Близкия изток - се очаква да бъдат с изключително високо ниво на несигурност. Рисковете от лошо преценени или направо погрешни ходове от едни или други държавници и политици не може да бъдат изключени в никоя страна.

С две думи, надали е време за „големи игри“ като тази, водена от Обама.