13381 | 9 дек. 2025 | 10:15

Впечатляваща е не само оригиналната му поетическа продукция (ранните му творби датират от началото на 50-те години на миналия век), но и мащабната му преводаческа дейност

Акад. Иван Гранитски

IN MEMORIAM

ЖРЕЦ В ХРАМА НА БЪЛГАРСКОТО СЛОВО

Отиде си Найден Вълчев – един от последните всестранно надарени и талантливи български писатели. Той вече е в Пантеона на класическата отечествена литература. 

1. 

Единици са творците в съвременната българска литература, достигнали почти библейската възраст 98 години. Найден Вълчев повече от седем десетилетия самоотвержено и неотклонно работи като безкористен труженик на нивата на българската поетическа словесност.

Впечатляваща е не само оригиналната му поетическа продукция (ранните му творби датират от началото на 50-те години на миналия век), но и мащабната му преводаческа дейност, благодарение на която най-значими беларуски, руски, украински и други славянски поети са получили своята великолепна интерпретация и представяне на български език. 

В една от ранните си творби поетът наблюдава прелестния летеж на ято бели щъркели и възкликва: 

Къде ви, бели щъркели, къде ви?

Аз ида с вас след вашите ята.

Неудържимата  поетическата енергия на Найден Вълчев се разгръща през времето по различни тематични линии – от възхитата и съзерцанието на вълшебната българска природа, през ефирното любовно чувство или безкористната другарска дружба до строгата моралистичност на посланията, когато разсъждава върху злокобни обществени изкривявания в съвременното общество. Ако първите творби на поета са наситени с копнежни блянове, романтични инвенции и възторжена тоналност, в късните виждаме умъдрена печал, философско примирение и своеобразен скепсис, присъщ на много живелите и много препатилите люде. В едно от своите стихотворения, създадено през 2022 година, поетът заявява:

И колко много зими

над мене отлетяха,

а аз и днес усещам

дъхът ми как ще спре

на сън като ги видя:

угасващият залез,

притихналият залив

и оня мъртъв лебед

край синьото море.

(Лебед)

2. 

Още след първите стихотворни опити на Найден Вълчев големият поет Никола Фурнаджиев бе отбелязал, че този автор е “един от безшумните ни поети, които с нищо не се навират в очите ти, но чиито стихове четеш с удоволствие”. И ето, че ние продължаваме да преоткриваме Найден Вълчев и сега, на прага на неговата библейска годишнина. Стиховете “Над границата щъркели”, “Училищната камбанка”, “Есен”, “Тишина”, “Пролетна случка с момиче”, “Малка повест”, “Под чучулигово небе”, “Облаче”, “Летен дъжд” или “Графика”, творени в началото на петдесетте години на ХХ век, и днес не губят своята очарователна свежест и неподправеност. 

В ранните творби на поета ни впечатлява наивистичното чувство, простодушието и пределната искреност. Авторът мечтае да постигне свободата на волно реещото се щърково ято. В простия, естествен и изчистен от всякакви излишъци стих се усеща омаята от диханието на полските треви, чува се шушненето на тишината, “зората с пламнали криле” трепти, долавя се прелестният звън на училищната камбанка. Природната красота и хармония поразяват Найден Вълчев. Той не може да се насити на многобагрието на природния пейзаж:

Облече се във жълта шума

Беласица и виж –

дори маскираната Струма

едва ще различиш.

Тя слиза тихо, предпазливо

под дървения мост

и пак в тръстиките се скрива 

като секретен пост.

(“Есен”)

Лирикът има сетива за неуловимото ухание на здрача. Той може да чуе как тихо прозвънва повеят, да усети барабанния пулс на дъжда. Тук долавяме благотворното влияние на далчевската предметност и битова приземеност в съчетание със своеобразната лилиевска нежност, ефирност и непосредственост на стиха. 

Още от времето на “Малка повест” за Найден Вълчев става характерна своеобразната акварелност, прозирност и лекота на изказа. Поетът като че вижда особената вътрешна светлина на думите:

Вретеняха и класяха 

тънкостеблите жита,

слънчогледите шумяха 

със разперени листа

и нахвърляха лозите

бледи,

рехави реси,

и засъскаха в лъките

ситно клепани коси...

3.

Найден Вълчев е майстор на словесните пейзажи. Той владее не само музикалността на стиха, но и скритите му изобразителни възможности, цветовата гама е тъй наситена и богата, сякаш създава акварелни въздишки от думи. Един от ранните шедьоври в това отношение е стихотворението “Под чучулигово небе”:

Обичам утрото в полето,

кога треви и дървеса

трептящи шалове наметнат

от ситносребърна роса,

когато ранна чучулига

припърха весело с крила

и песен радостна зарони

над златожълтите поля,

когато блесне язовирът

като подкова от сребро,

когато слънцето разплиска

от хълма своето ведро...

Магията на сезоните привлича неудържимо нашия автор – той успява да долови специфичния тембър на есента, зимата, пролетта и лятото. Умилява го меланхолията на есенните листа и светлата им печал. Той чува как зимният вятър “съска и свири. / Белите преспи растат. / Трака със зъби баира, / зъзне завитият път”. Усеща вихъра на летния дъжд като мигновена сприя и се радва на зеления пастел на пролетта. 

Тази лирика разчита на музикалното, мелодичното, ритмично-синкопното, тя изгражда лекокрили пейзажни графики, в които пасторалното чувство изцяло владее. Много силно е усещането на Найден Вълчев за земята, за дишащите и изпръхнали угари, за хилядолетната приемственост и кръвната връзка с деди и прадеди. Той поетизира земята като раждаща утроба и величаво песенно вдъхновение. В такива случаи гласът на поета зазвучава по-сурово, по-рязко, отекват метални нотки и героично-епични интонации, както е в стихотворението “Проглас”:

Ах, черни братя мои!

По каменния път 

с великата повеля

на лявата си гръд

всевечно унижени

кръвта си ще дадем,

но в смъртните двубои

безсмъртно ще умрем.

Възкликът “Ах, черни братя мои!” силно напомня за патоса на Христо Смирненски, за образа на неговите бедни братя, които се гърчат полуголи край черни стени. Впрочем в лириката на Найден Вълчев постоянно и невидимо присъства традицията на великите мъртви поети. Той много добре осъзнава неразривната връзка между поколенията и духовното родство на пишещите братя. И когато музицира своите песнопения на битието, когато създава духовните си пейзажи и словесно-пасторалните гоблени и графики, ние чувстваме отгласа на забележителни поетически образци, предимно от българската, но и от руската класическа поезия. Може би и затова Владимир Василев пише за младия Найден Вълчев, че той има пушкински стих, а според Станка Пенчева “стихът му тече леко и естествено като ручей”.

4.

Неколцина от най-задълбочените български литературни критици отбелязват в удивително единогласие тази особеност на Найден-Вълчевия стих. Според Здравко Недков “стихът на поета се отличава със завидна лекота, прецизност и майсторство”, Кръстьо Куюмджиев твърди, че “творбите му правят впечатление с простота на стиха и непосредственост на чувството”, а Атанас Свиленов акцентира върху орфическото и мелодическо начало, според него силно изявени у Найден Вълчев.

Без да шуми прекалено около себе си, нашият автор неуморно надгражда своята духовна автобиография. По сътвореното от поети като Валери Петров, Павел Матев, Найден Вълчев, Станка Пенчева, Лиляна Стефанова, Блага Димитрова, Иван Радоев ние можем да създадем най-точна представа за духа на времето, за образа на епохата, за нравствените възходи и падения на общественото и индивидуалното съзнание. Тези творци дават безпогрешна кардиограма на време сложно, противоречиво, изпълнено с героизъм и предателства, подвизи и подлости, дързост и конформизъм, възвишени жестове и реки от мерзости.

Найден Вълчев е едновременно част от този величав поетичен хор, но и ярка индивидуалност. Неповторим и оригинален лиричен тембър. Като че ли най-стегнатата и точна характеристика е поставил Дамян Дамянов: “Този поет не е от гръмките и площадно буйни автори, които ечат, ръкомахат и при изричането на всеки свой стих късат по копче от ризата си, но затова пък умее да превърне шепота на поезията в неин най-висок и далече чуващ се глас.”

Поетът се любува на вечния пантеистичен кръговрат, на неунищожимостта на живота и неговата магическа способност постоянно да се самопоражда:

А аз вървя. В полята голи

дими последната бразда,

стоят високите тополи 

в ръце с напуснати гнезда

и само есенното слънце,

преди докрай да догори,

като във златен детски сън се

люлее в златните гори.

(“Есенно слънце”)

5.

Като невидима червена нишка, като своеобразен лайтмотив в лириката си Найден Вълчев продължава да следва вътрешната светлина на нежността, благородството, добросърдечието, възвишените помисли, безкористието и самоотвержеността. Затова така често се връща към Ботевите и Вазовите традиции в нашата поезия и търси измеренията на героичното. Поетът иска да вярва, че новото време не е обезсмислило думи като вяра и чест, дълг и достойнство, майчин език и бащино огнище, родолюбие и патриотизъм. Ето защо обича да се връща към образите на редица български градове – Тетевен, Плевен, Мелник, Стария Русчук, Охрид, Сливен и т.н., които му напомнят с трогателните си възрожденски послания за нещо родно, мило, стародавно, за неговите прабаби и прадеди, за мирните занаятчии, търговци и майстори, но и за героичните ликове на Баба Тонка, Стефан Караджа, Ангел Кънчев...

Съзерцавайки птичите ята над отечествените заливи, сребристите отблясъци по камъшите, лиричното чуруликане на нежния житен стрък, тъгата на есенните дървета, както и кодираната в клетките на поета песен на героичната историческа родова памет, авторът жадува вярата му да не оскъднява. Той гордо заявява:

...

събарям пролетния вятър,

греша по мъчния си път,

но продължавам по-нататък

с пронизана от болка гръд

и нищо, че не ще успея

света докрай да разбера –

аз като птицата ще пея

и като нея ще умра.

(“Птица”)

6.

Ако ранният Найден Вълчев е изцяло потопен във вълните на пантеистичния възторг и лирично-пасторалните възпеви, в късните му творби долавяме все повече разочарование, резигнация, драматизъм и дори трагични нотки. Има серия стихове на поета, посветени на вълчето време, в което живеем. Авторът потресен забелязва, че сякаш настъпва епохата на нови тъмни векове – време на подлост и нравствено разтление. Мерзостта и запустението като че ли превземат обществото ни, а безсмисленото противопоставяне и разделение на нацията става, уви, необратимо:

Вълче време се задава:

и насреща ти, и в гръб,

и отдясно, и отляво

те пресреща белнат зъб.

“Дай!” е неговата къса

едносрична дума. Дай.

Иначе ще те разкъса 

посред кучешкия лай.

...

Мен ми иде да завия

в тези сливнишки мъгли.

А пък вие, а пък вие...

Мрак е. Студ е. Сняг вали.

(“Вълче време”)

Това скверно вълче време кара дори и един от най-нежните лирици да създаде серия психологически разрези на злото, като например “Зловещо”, “Мародер”, “Портрет” и “Буран”. У Найден Вълчев обаче и най-трагичните интонации не прекършват неизтощимата му вяра, че злото все пак е победимо. Разсъждавайки за “тъмното свое отвъд”, той не губи своята неугасваща вътрешна светлина и стига до философски примирения възглед, че белите и черните ветрове, които движат неговата човешка съдба, не са само гласовете на житейското добро и зло, а изграждат и друга, по-висша хармония на битието:

Какви не мигове са се спасили

във мен през календарния зигзаг...

За ветровете, дето са ме били –

попътно и насрещно. И то как!

И днес усещам белите им пръсти

как рошеха косите ми в захлас

и после черни, съскащи и дръзки

как сриваха смеха от моя глас.

И странно бе – над хълмите завили,

усещах ги, не бях ни глух, ни сляп:

насрещните ме правеха по-силен,

попътните ме правеха по-слаб.

Сега, подобно снимки избелели,

ги виждам тук през тези редове...

Благодаря ви, ветри мои бели,

благодаря ви, черни ветрове.

(“Попътни и насрещни ветрове”)

Отечествената поезия е немислима без имената на безкористните и самоотвержени свещенослужители в храма на родната поетическа традиция. Техният талант и постоянни усилия не само тласкат напред развитието на българското слово, но и определят спасително високото ниво на естетико-художествения хемоглобин на нацията.