19076 | 27 юни 2015 | 14:09

Предпочитам ролите, които са най-близки до хората, до народа

Антон Радичев (68 г.) е един от любимите актьори на българските зрители. Завършва ВИТИЗ при проф. Филип Филипов през 1974 г. От същата година е в състава на Народния теа­тър „Иван Вазов“, където дебютната му роля е Протасов в „Деца на слънцето“ от Максим Горки. Тази година е 41-вата в неговата кариера на сцената на Народния, където е изиграл десетки запомнящи се роли. Гостувал е на сцените и на Сатиричния, на театър „София“, с „Искри и сезони“ обикаля цялата страна.

Актьорът има зад гърба си участия в над 40 филма - любимец на зрителите в „Оркестър без име“, „Маневри на петия етаж“, „Хотел Централ“, „Испанска муха“ и др. Популярен е от малкия екран като част от екипа на комедийното шоу „Клуб НЛО“, а в по-ново време играеше в хитовия сериал по Нова „Етажна собственост“.

- Известен сте с доста лафове и култови фрази от киното и телевизията, г-н Радичев. Ще използвам една от тях, за да ви попитам - наблюдавайки случващото се около вас и в страната ни, за какво ви се къса сърцето?

- Сърцето ми се къса за много неща и най-вече за това, че хората се хвърлиха по тази синя идея и демокрацията с отворени обятия, а нищо не стана. Живеем все по-зле. За 25 години оттогава (1989 г.) все се надяваме. Особено в началото, когато вярвахме, че много бързо държавата ни ще се превърне в нормална, богата, истинска и демократична. Но се оказа, че съвсем малка част, сигурно пет процента от българите, така се възползваха от новите закони, свободата, слободията, съда, адвокатските трикове, че станаха страшно богати. Едва ли трябва да им казвам, че на оня свят не могат и една стотинка да занесат... Повечето от българите живеят като на магия. Не мога да проумея как за четвърт век не се намери поне един ръководител в страната ни, който да спре кражбите и идиотщините. Такава богата държава сме - имаме си всичко, наистина можехме да бъдем Швейцария на Балканите... А не се получи. Ето, Бойко се опитва да прави магистрали, но не разбирам защо другите партии са срещу това. Не знам, объркано е всичко.

- Вие пътувате много из страната, преживели сте толкова нещо чрез героите и ролите си, едва ли сте изненадан.

- Не съм изненадан, но ме боли. Виждал съм го много пъти, играл съм подобни герои в десетки постановки, в над 40 филма... Сега пътувам с театъра на Искра Радева „Искри и сезони“ и навсякъде около мен виждам бедност и мизерия. А хората са жадни за човещина, искат да работят и да знаят, че ги чакат по-добри дни. Нищо такова обаче не се случва. Хората просто преживяват, а светлината в тунела я няма... Надежда в очите им никаква не се види.

- Какво ви питат най-често хората в страната?

- Всички ме питат едно: Защо спряхте „Етажна собственост“, толкова ни харесваше. 85 процента от българите живеят в панелки и те виждаха себе си в нашите герои от този сериал.

- Е, защо го спряха, кажете им.

- Сериалът имаше невероятен рейтинг и наистина се учудвам, че се случи така. Причината може би е защото Нова телевизия е купена от чужденци, искат да печелят много повече и предпочитат други предавания, т.нар. риалити формати, в които се пращат есемеси. Вероятно не ги интересува рейтингът, а само парите.

- Отношението към парите и желанието за бързо забогатяване не промениха ли тотално живота в България? Всеки поиска да стане богат, да гледа в паничката на другия. И голямата промяна, която чакахме, не стана. Сменихме целите си, а всъщност нещо в душата ни се преобърна, намразихме се... Защо?

- Така е, защото сигурно 80 процента от българите живеят на ръба на бедността. Българинът може и да завижда, но знае, че положението му не може да се промени. И затова толкова много хора пускат тото, играят лотария, въобразявайки си, че могат бързо да постигнат онази класа, присъща само на шепа хора. Всичко това ни овълчи и отне човешкото у мнозина. Да не би някой нарочно да иска да мрази? Не, животът го е направил вълк.

Много обичам да наблюдавам хората още от казармата. Срещам се с най-различни типажи, влизам в селската кръчма, сядам на масата, мога да изпия една лимонада, но почвам приказката. Усещам и болката, и радостта на този срещу мен, който я изказва.

- Цакат ли ви с топла бира непрекъснато, ако образно използвам култовия ви лаф от „Оркестър без име“?

- Цакат ни с много неща - със санкции, с мизерията, в която трябва да се живее. В Народния театър съм от почти 41 години и ми е тъжно да казвам на хората каква е заплатата ми. Като излезем някъде в чужбина да играем постановки, навсякъде казват, че такива актьори и постановки не са виждали, възхищават се на всичко, което правим. И като ме попитат колко вземам, увеличавам три-четири пъти заплатата си, а те учудено ме поглеждат и се хващат за главата: „Толкова малко?!“ Сигурно трябва 10 или 20 пъти да я увелича, знам ли...

- Говорим си все за лошото, г-н Радичев, а ние си го знаем... Кажете какво ви радва, от какво се чувствате щастлив?

- Усмихнат човек съм и ако знаете колко ми е светло на душата, като гледам как поне за два часа правя хората щастливи, карам ги да мечтаят, да плачат и да се смеят, да преживяват това, което показвам на сцената. Тоест да забравят проблемите си и да се забавляват. Като излязат от театъра, да седнат на маса с едно питие и да си поговорят за това, което са видели в театъра.

Хората по улиците, като ме видят, искат да ме пипнат за късмет. Все едно съм Черен Петър.

- Не ви ли дразни това внимание понякога?

- Неее, никога не съм се дразнел от отношението на хората, такава ми е професията. Е, има колеги, които доста се гневят от желанието на хората да си поговорят с тях, да се снимат. Вече си въобразяват, че са звезди. Ама какви звезди в България? Може би журналистите имате вина за това чувство. Като се появи млад актьор в някой сериал, и вие веднага го кръщавате „звездата, невероятния“... Всичко обаче много бързо се забравя. Не, в България не може да се говори за звезди.

- А вие никога ли не сте се чувствали звезда?

- Не, никога не съм се завъртал в звездната орбита. А и не трябва. Въпреки че съм дал страшно много и на театъра, и на киното, и на сериалите, и на Телевизионния театър, новогодишни програми и т.н. Всичко в този свят е толкова преходно, в нашата професия - също. Много бързо се забравят големите. Младото поколение пък въобще не знае какво е имало преди тях.

- Забравата е страшно нещо, особено за хора като вас - актьорите, на които животът им е бил в услуга на публиката.

- Така е. Кой сега си спомня за проф. Филип Филипов, моя преподавател във ВИТИЗ? Та той беше колос! Младите не са го и чували. Беше невероятен човек. На мен много ми се караше, но после разбрах защо е било това - той страшно много ме обичаше и ми вярваше. А аз бях малко несериозен, все закъснявах... На всичкото отгоре и се гордееше с мен и с това, което правя. Затова направо от ВИТИЗ ме покани веднага в Народния театър. На него дължа щастието да съм на тази сцена веднага след студентството. Проф. Филипов много е искал да успея въпреки недостатъците ми. И така ми тръгна - вече 41 години.

- Кои от ролите ви са оставили най-дълбока диря в душата ви?

- Нямам любима роля, обичам всички, защото всяка от тях е различна. Предпочитам ролите, които са най-близки до хората, до народа. Страшно много обичам, като се срещам с различни типове и типажи, и да „купувам“ от тях. Както си приказваме, или както се държи човек, начина му на говорене, всичко това си го слагам в главата, трупам в малки „чекмедженца“ разни неща. И когато ми потрябват за дадена роля, изваждам точно това, което е нужно. Затова са толкова любими тези герои и на мен, и на хората, които виждат себе си или някой близък в ролите ми. Като вляза в кожата на героя, най-много обичам да изпровизирам - в стила на автора, режисурата и самия герой, разбира се.

- Наричали са ви актьорът на Радичков, защо?

- Бях много близък със сладкодумеца от Калиманово, така му казваха. Дори често ми бъркаха името, викаха ми Антон Радичков, но това изобще не ме е дразнело. Играл съм в три от пиесите му. В „Опит за летене“ бях Петлето и за тази роля ми дадоха първа награда за актьорско майсторство на Националния преглед за българска драма и театър през 1980 г.

Радичков беше невероятен! Бях му като син, някаква слабост. Винаги, когато се качваше горе в клуба на театъра при Никола Антикаджиев (а него артистите го обожаваха, както той тях), канеше и мен горе и все ме черпеше по една водка след репетиция.

- Радичков подсказваше ли по някакъв начин какво иска от вас да направите, или оставяше вашето виждане за ролята?

- Радичков оставяше моето решение, но вярваше и на режисьора. Почти винаги той седеше в залата по време на репетиции. Двамата често си говореха какво мислят за всеки образ, какво искат да покажат... Радичков харесваше импровизациите ми и дори ме подтикваше да ги правя. Случвало се е да ми каже: „Тони, ама как не съм се сетил точно така да го направя.“ Голяма част от авторите, с които съм работил през годините, са доста ревниви. Те не позволяваха и думичка да се промени в текста им. По това се различаваха от Радичков.

- Сигурно имате много спомени с големия писател. Той пътуваше ли с вас, като представяхте пиесите му в чужбина?

- Пътувахме много, и Радичков с нас. Къде ли не сме ходили с „Опит за летене“... Във Виена, в Белград, в Полша в Театъра на нациите, в Гърция, в Русия (тогава Съветски съюз) - навсякъде хората ни се възхищаваха. Макар и да играехме главни роли, ние си бяхме бедни, оставахме в хотела, защото нямахме пари за ресторант. Чукахме на неговата врата и на приятеля му Дико Фучеджиев (той беше директор на театъра и голяма фигура в онези години). Знаехме, че те имат представителни за подаръци - бутилка водка или коняк. Дико се правеше на важен и сериозен, понякога се държеше много строго. А Радичков все му казваше: „Абе, Дико, дай на момчетата да се почерпят...“

- Той обаче не е бил долюбван много от Тодор Живков. Защо?

- Живков много обичаше театъра и в един момент бяха много близки приятели с Радичков. И двамата бяха ловджии и ловуваха заедно. В един момент заради някаква пиеса или изказване може нещо да са развалили отношенията си... Спомням си, че при участието ми в „Опит за летене“ бях разбрал, че ме гласят да взема втора награда. А около мен играеха само народни артисти, и то какви имена! Веднъж дойде Живков след представлението и в един момент каза: „Абе, къде е онова момче, то много хубаво играеше, като мен - и аз съм играл като млад...“ И следваше познатият му смях - ха-ха-ха. Веднага вдигнах една чашка с винце. (Започва да имитира Живков.) „А така, мойто момче, все така да продължаваш да играеш, много те уважавам. За първи път те виждам, но ти ще станеш голема работа“, ми каза Тато. Тогава ми дадоха първа награда за актьорско майсторство, ако не беше Живков, сигурно щях да си остана с втората... (смее се).

- Как стана изборът ви да участвате в „Оркестър без име“?

- Това е любимият филм на зрителите, няма българин да не го е гледал по няколко пъти. Ние бяхме много близки с Велко Кънев, Павката Поппандов, Жоро Мамалев, Фипо (Филип) Трифонов, Катето Евро. С всички тях бяхме в компания, често седях­ме заедно на маса в Клуба на кинодейците с Людмил Кирков, режисьора на филма. Израсли сме в махалата. Людмил беше човек, който обича да усеща душата на българина. Той ме покани за филма.

Станислав Стратиев беше написал ролите специално за четиримата - Жорко, Павката, Велко и Фипо. И затова те играят с техните имена. След снимки ставаха страшни купони. Това е филмът, с който съм бил най-дълго на море - три месеца. Моята роля беше епизодична, но пък се запомни много, особено с лафовете ми...

- Откъде дойдоха тези лафове във филма, ваши ли бяха или на сценариста Стратиев?

- Една част бяха на Стратиев, но Людмил Кирков ми позволяваше и да импровизирам и така се родиха някои от тях. Извадил съм ги от „чекмедженцата в главата“ си, за които ви казах преди малко.

- Крилатата фраза за цакането с топла бира кой я измисли?

- Този лаф е на Станислав Стратиев, той е вързан с ролите: жена ми, с Павката... Вече даже не си спомням кой точно какво е казал. Историята в този филм е истинска, това е животът, който тогава сме имали, затова хората обичат „Оркестър без име“.

- Хората обикновено като ви видят, веднага се усмихват, дори да са тъжни. Много ли ви коства очакването им винаги да ви виждат весел, едва ли не безгрижен? Публиката понякога е жестока към любимците си...

- Всеки човек си има проблеми в живота. Минал съм през какви ли не неща. Хората страшно много ми се радват. Бил съм в домовете им чрез ролите си и те ме имат за толкова близък, че започват да ми говорят на „ти“, като отида в някоя компания. Единственото, което ме дразни, е, че без да ме познават, все ще се намери някой да ми каже: „А сега кажи някоя смешка.“ Как да я измисля сега и веднага тази смешка, та аз не съм клоун! Ето това понякога ме дразни.

Но когато съм на сцената, мисля само за хората в залата как да им доставя радост и удоволствие. Забравям за моите проблеми, но като свърши представлението, се връщам при тях. А те хич не са били малко. Но въпреки истините, които няма как да скрием, аз си оставам невероятен оптимист. Според мен нещата в България ще се оправят. Затова искам да извикам на всички: Бъдете оптимисти и вярвайте, че ще дойде време, в което ще живеем по-добре. Заслужаваме го.