18392 | 4 апр. 2015 | 17:18

Интервю на Мариела Балева

- Началото на фондация „Балканика“, която връчва едноименната литературна награда, е положено преди 20 години. Как успяхте да съберете седем балкански страни, които да работят заедно за една кауза, г-н Стоянов? Това изглежда абсолютно невъзможно, знаейки какво се случва на това място, наричано през годините „Буре с барут“.
- Да се прави международна фондация с балкански съседи при всичките „натрупани мълчания“ помежду ни е наистина трудно. Особено пък ако поемеш сам инициативата за създаването й. Но аз размишлявах отдавна върху идеята как сложното наше „споделено минало“ може да се превърне в градивно настояще. За мен ключът беше богатата балканска словесна традиция. Освен че е разплитало множество трудни житейски и обществени възли, балканското слово често е преливало свежа кръв и в световната култура. Само че то трябваше да бъде чувано. И един ден аз разпратих писма до различни големи издателства на Балканите и получих доста утвърдителни отговори. Събрахме се в Охрид през пролетта на 1995-а. Повечето от нас бяха писатели, на които след политическите промени в страните ни се бе наложило да разширят квалификацията си и като издатели. Бяхме преживели в битки и няколкото години от първоначалното натрупване на капитала в книгоиздаването.

- Книгоиздаването ли беше вашето спасение? Веднага след промените имаше страхотен глад за литература, на всеки ъгъл в градовете можеше да се види сергия за книги и в дъжд, и в пек.
- Това отклонение ще бъде може би любопитно за читателите ви... Промените през 1989-а ме завариха на 40 и трябваше да започвам живота си отново. Литературата беше нещото, в което се чувствах най-сигурен. И реших да направя издателство. Бях заместник главен редактор на сп. „Пламък“, то вече не получаваше държавно финансиране и се налагаше да го спасяваме. Създадохме така нареченото обществено издателство, защото гладът за непознатата литература тогава беше наистина огромен.

- Хората буквално купуваха всичко. Вие как избирахте кои автори да издадете?
- Ще ви разкажа случка от 1990-а, която е показателна. Един ден заварих родителите ми да гледат нашумелия и малко глупавичък сериал „Завръщане в рая“, заснет по книга на новозеландска писателка. Баща ми, който беше юрист по образование, но имаше и бизнес нюх, ми каза: „Знаеш ли, че от това би станало касово издание.“ В онези години се бе разпаднала системата на авторското право у нас, но като човек от бранша знаех, че все някой ще държи правата за балканските страни. Оказа се, че това е сърбинът Йован Миленкович, с когото после станахме приятели. Отидох при него с наивната идея да хитрувам, за да ми свали от цената. Срещу себе си обаче видях човек, на когото всичко за този бизнес му бе повече от ясно. И тогава смених тактиката: казах, че съм дошъл при него за... съвет. „Браво, моето момче, рече ми Йован, така се прави, ела сега да те заведа на обяд и да ти разкажа от А до Я какво ще стане с книгоиздаването в страната ви.“

- И какъв беше резултатът от тази визита в Белград?
- Онова, което Миленкович ми описа, се случи през годините точно по неговия сценарий. А от Белград се прибрах със сключен договор - срещу 1000 германски марки получих правата за „Завръщане в рая“. Връщайки се обаче в родината, видях на някаква сергия първата част на едно пиратско копие на въпросната книга. Открих издателя, но той после изчезна като че вдън земята. Трябваше да действам бързо, защото интересът към изданието беше огромен.

- Как разрешихте спора? В първите години на демокрацията изискването за авторското право беше тера инкогнита, а за битки в книгоиздаването традиции нямаше.
- С помощта на един изключителен адвокат (бащата на Йонко Грозев) успях да получа решение на градския съд, че книгата се запорира. С Йонко, който току-що бе взел адвокатски права, тръгнахме през нощта за Велико Търново - бяхме разбрали, че втората част на „Завръщането...“ се печата там. В 7 ч. поискахме от местния съдия-изпълнител да наложи възбрана на вече готовия тираж на продължението. В „Абагар“, една от големите печатници тогава, вече чакаше тълпа от поне 200 търговци, дошли с коли от цялата страна за романа. Обясних им, че той ще се продава, когато се уредят проблемите с авторското право. Оказа се, че книготърговците са предплатили тиража и настана голяма суматоха. „Вземете си парите, излъгали са ви“, обясних им. И разбира се, още на другия ден онзи издател ми се обади. Останалите части издадохме ние. Но известно време си проверявах колата за заложен в нея взрив. При такива битки тогава много хора платиха с живота си.

- И в какъв тираж излезе „Завръщане в рая“, ако не е тайна?
- Не е тайна. Това е книгата, издадена тогава с най-голям тираж в България - 800 000 екземпляра. Което означава, че всеки десети българин я е имал вкъщи. Днес такъв тираж сигурно изглежда космически, но тогава дори не стигаше...

И с легендата „Мъртвите сибирски полета“ имаше одисея, но и тя излезе в огромен тираж, който свърши за около седмица. Същата съдба сполетя и „Вторият етаж“ на Костадин Чакъров, съветника на Тодор Живков.

Тя пък се разграби направо от камиона. Такива бяха моите първи битки като бизнесмен по неволя. Искам обаче на читателите ви да бъдат ясни две неща: първо, че ние бяхме обществено издателство към СБП според тогавашните правни статути и повечето пари от тези големи тиражи отидоха в съюза, където бяха изхарчени или изгубени по безсмислен, а дори и по съмнителен начин; и второ, че с една част от средствата спасихме сп. „Пламък“ и следвайки класическата практика, публикувахме в онези трудни за българската литература години книгите на Антон Дончев, Стефан Цанев, Павел Матев, Недялко Йорданов, Константин Илиев, както и не малко първи сборници на млади български поети и белетристи. А моя милост изгуби много лично творческо време, за което сега страшно съжалявам. Единственото ми голямо удовлетворение от онези години е създаването на фондация „Балканика“ и приятелствата ми със забележителните творчески личности, с които тя ме срещна.

- Всъщност как стана раждането на „Балканика“, какви трудности белязаха създаването Ӝ, след като познаваме балканските нрави?
- Естествено, че не се размина без неприятности. След първоначалния ентусиазъм на събирането ни то едва не завърши с провал. Бяхме подготвили вече договора за създаването на „Балканика“, който македонските партньори по моя молба, макар и с неохота, щяха да подпишат с абревиатурата FYROM (Бивша югославска република Македония) според приетото наименование от ООН. Но през нощта се бе случило нещо, което беше променило решението им.

И в отпечатания екземпляр на договора се появи Република Македония. Гръцката колежка веднага отказа да сложи своя подпис. Изведнъж видях как се срива идеята ми. Не мигнах цялата нощ, но в мъчителната просъница все пак намерих решение - какво представляваме ние, казах си - издателствата ни и градовете, в които живеем: София, Скопие, Тирана, Белград и т.н. Така духовете се успокоиха.

Ето как се случи „Балканика“. Фондацията заработи и поради факта, че в издателския бизнес тогава имаше все още доста пари. За съжаление сега вече не е така. Не без горчивина ще кажа, че най-малък е интересът към тази смислена инициатива в моята страна - и от властите, а в голяма степен и от медиите. Четири пъти сесиите за журирането и награждаването са провеждани в София и за тях само веднъж сме получили някаква минимална финансова държавна подкрепа. В останалите страни институциите приемат наградата и срещите на „Балканика“ като сериозна чест, фондацията е много известна не само сред съседите ни, а и широко извън границите на полуострова.

- И на какво се дължи това според вас?
- Най-вече на прословутата българска завист и безхаберие, както и на вродената ни склонност да търсим дори и в най-смислената деятелност главно далаверата. Такава обаче в случая няма как да се намери, защото фондацията е изградена по един изключително чист принцип. Номинациите се извършват от национални журита, а изборът на лауреат е предоставен на общо балканско жури, което всяка година заседава в различна балканска страна.

И двамата негови досегашни председатели, освен че са изключително авторитетни фигури, но и не са хора от ареала. Първият от тях бе уругвайският писател Фернандо Аинза, бивш министър на културата в държавата си, а впоследствие директор на Издателския департамент на ЮНЕСКО. В последните десетина години журито се ръководи от американския професор славист Ендрю Вахтел.

- Не ви ли боли, че в Европа изглежда знаят повече за „Балканика“, отколкото у нас?
- Не съм от хората, които обичат да се оплакват, но това е факт. Сещам се за едно от важните международни събития, на което бях поканен като председател на „Балканика“. Провеждаше се в шведския островен град Висби, където ЮНЕСКО бе събрала през 2000 г. сериозна група писатели и изследователи със задачата „да разоръжим историята“ на Балканите. Световноизвестният албански романист Исмаил Кадаре пък трябваше да ни убеди в смисъла на идеята да се напише една обща история на балканските народи. А в залата седяха колоси като Василис Василикос, Антон Дончев, Юсуф Вриони, Луан Старова, Фредерико Майор.

Събрах смелост и репликирах предложението: според мен то бе неосъществимо; нещо повече - от него ей така, като на шега, можеше да пламне прословутото буре с барут. Какво предлагаш тогава? - попита Кадаре. Да напишем смешна история на балканските народи, отвърнах. Защото всеки един факт от миналото, видян през пристрастни очи и съпоставен с другите пристрастия по нашите ширини, може да се покаже неочаквано в смешна светлина. Кадаре хареса идеята и допълни, че би станал дори автор на предговора към такова издание. Но като всички други спонтанно възникнали идеи на Балканите и тази история, уви, остана ненаписана. Поне засега.

- Любопитното е, че наградата „Балканика“ е добре позната и във Франция. Доколкото си спомням, авторитетното френско списание „Телерама“ дори публикува голям очерк за вас, как стана това?
- И французите, и държавата им проявяват интерес към всяка нова и неординерна идея. Да не говорим, че френската интелигенция, а и политическата класа, са следили и продължават да следят онова, което се случва на Балканите. Не е случайно и обстоятелството, че много от най-известните балкански писатели получават постоянно резидентство във Франция и присъстват едновременно и в духовността на своите родини, но и във френската културна действителност. Немалко от тези автори са носители или номинирани в тесния кръг на „Балканика“: Кадаре, например, или турчинът Недим Гюрсел, Бесник Мустафаи, сърбинът Давид Албахари, живеещ във френската част на Канада и т.н.

В този контекст някъде съм попаднал и аз в полезрението на френските журналисти. Най-напред в Париж бе издадена моята книга „Транзитна виза“, появиха се интервюта с мен във „Фигаро“ и „Монд“. А ето че един ден преди 15 години, когато пак по литературни дела се бях озовал във воюващото с местните албански сепаратисти Скопие, телефонът ми звънна и една дама ми каза на френски: „Г-н Стоянов, най-накрая ви открих. Трябва спешно да напиша голям очерк за вас в списание „Телерама“...

- Какво ви мина през ума тогава?
- Помислих, че някой се шегува, пък и не си беше за вярване. Списанието излизаше в огромен тираж от 1,5 млн. екземпляра. Опитах се да Ӝ кажа, че съм на опасно място, но журналистката прекъсна и пристигна още на следващата сутрин. Върнах я с моята кола до България. А по пътя направихме пространно интервю. Оказа се, че трябваше да замина веднага и за Париж, за да заснемат с моя милост професионална фотосесия.

Снимаха ме легнал, с ръце под главата, и тази снимка беше публикувана в голям формат на титулната страница на „Телерама“... Две-три години по-късно получих и наградата „Париж - Европа“ на Френската община и ЕС за „принос към културата на Обединена Европа. Чак тогава всъщност си дадох сметка, че ние с моите колеги сме създали наистина нещо стойностно, показвайки, че онова, което не е в състояние да направи политиката, може да се постигне чрез изкуството.