13334 | 9 ян. 2015 | 18:47
- Г-н Николов, историята познава множество случаи, в които карикатуристи са плащали заради остроумие и позиция. Четвърти ден след трагедията в Париж обаче все още е трудно да си представим, че в сърцето на Европа в ХХI век хора загубиха живота си, отстоявайки възгледите си...
- Парадоксално е наистина, че във време, в което чрез съвременните комуникации всеки може да знае всичко за другия, вместо да се разбираме по-лесно, ставаме сякаш все по-нетърпими. Като че ли между нас се издигна някаква стена - прозрачна, но стена. В случая с „Шарли Ебдо“ обаче, както и с датските карикатуристи преди време, има политика, и то отвратителна политика. Но ако някой си мисли, че двата калашника и хора с маски може да уплашат такава цивилизационна грамада, каквато е Франция, то дълбоко се лъже. Франция също не е решила всичко веднъж завинаги, но в ХIХ век тя води изключително тежки битки за отвоюване на свободата на словото. Битки като при Ватерло - особено срещу реставрацията на монархията. Има един интересен пример с вестник „Льо Шаривари“ и неговия издател - карикатуриста Шарл Филипон. Той рисува дебелия Луи Филип – една метаморфоза от 4 картинки, в която главата му се превръща в круша. Нещо изключително обидно за кралската особа, както се досещате. Филипон е осъден да влезе за малко в затвора, но зад решетките отива един клошар, регистриран като издател на вестника. Филипон плаща 5 хил. франка и се задължава да публикува решението на съда на първа страница. То наистина се появява, но под формата на круша. Не е възможно случилото се във вторник да изтрие този жалон, който е особено важен и за нас. Лошото е, че в тази мръсна политика се използват маргинализирани хора, за чиято съдба вина носи и западният свят. Те могат да бъдат много лесно провокирани днес, когато са достъпни всякакви възможности за убийство на всеки.
- Карикатурата също има различни възможности – тя може да е усмивка, но и камшик, и куршум. Вие следили ли сте в годините „Шарли Ебдо“, как оценявате техните карикатури?
- Да, сатирата също може да убива. Сещам се за една моя карикатура по този повод – очертана с тебешир фигура на труп и около него гилзи - малки, изхабени моливи... Някои от карикатурите на „Шарли Ебдо“ надхвърлят разбирането ми за естетика и за хумор. Всъщност хуморът за мен отдавна не е оръжие, с което воюваме, ние просто даваме един закачлив контрапункт на това, което се случва. Не сме в предните редици на борбата, оказа се обаче, че френските карикатуристи са. Много американски вестници отказаха да публикуват и една карикатура от „Шарли Ебдо“, преди време британските пък отказаха да пуснат датските. Вярно, че те се появиха в около 1200 вестника, сред които и в българския „Новинар“. Сред тях имаше някои наистина бляскави, а за съжаление най-известна стана една, която не е особено постижение в карикатурата. И в „Шарли Ебдо“ има някои, на които завиждам за хрумванията, но има и такива, които не приемам и не разбирам.
- Къде все пак е границата?
- Не можем да откажем правото на някого да бъде краен, дори прекалено краен. А времето ще реши, поколенията ще кажат дали това е било добре или не. В политическата карикатура има едно основно правило - поводът. На всяко политическо събитие трябва да бъде реагирано навреме. Тогава карикатурата може да бъде и по-аресивна, отколкото изисква добрият тон. Иначе с единия крак цопва в пропагандата. Правото на изразяване на мнението е част от нашата цивилизация. В България също, ние може да сме в мазето на тази култура, но все пак тя е част от нас.
- В случая с „Шарли Ебдо“ последствията обаче са ужасни, а опасенията са, че обвиненията за тази трагедия може да се разпрострат и върху обикновените хора от арабски произход, които живеят на Запад...
- Така е. След този атентат никой не знае какво може да се случи. Вярно е, че и след 11 септември се чувствахме така, а след това някак все нещо се случваше. Истината е, че няма да престанат да съществуват агресивни карикатуристи и с този атентат те няма да бъдат уплашени. Във Франция е малко по-различно, там се говори за „сатира“ и за „вулгарна сатира“. Но когато си много краен, ти си обречен на маргинализация. Все по-малко стават хората, които ще се засмеят на твоята смешка... В тази ситуация обаче, макар и нещо да не ти е харесало в „Шарли Ебдо“, си като на война - или си от тази страна, или си от другата.
- От това, че критикуваме карикатурите им, не следва, че не осъждаме атентата срещу тях. Все пак трудно е да си представим как в едно общество, претендиращо за толерантност, карикатура на бременни жени в бурки, на чиито кореми пише „Не ме пипайте по детските надбавки“, може да предизвика одобрение...
- Така е. У нас със сигурност някои биха се зарадвали на подобни карикатури... Но кой е отговорен за това? Ние. От друга страна, карикатурата не може да се свежда до най-ниското стъпало, да речем на цивилизационен стрък. Ние не можем да работим така, че всички да я разберат. Този, който гледа карикатурата, трябва да е подготвен поне колкото този, който я е направил.
Не може да се живее в диктатура на шeриата. Ние също живеехме при диктатура на пролетариата и тогава все имаше карикатури, които не можеха да се публикуват. Тодор Цонев до края на живота си се държеше като истински карикатурист, рисувайки неща, които не виждаха бял свят, и направи след това карикатура на всички времена. Знаем как жестоко е убит Райко Алексиев и след това е осъден на смърт от Народния съд. Навремето Божинов, наречен Папата на българската карикатура, е осъден на 1 година условно за фашистка пропаганда. Тогава на делото призовават Бешков и съдията го пита: „Другарю Бешков, вие като най-добрия български карикатурист какво ще кажете за подсъдимия?“ А той отговаря: „Ама вие съдите най-добрия.“ Голяма смелост.
- А колко смели са днес карикатуристите?
- Вижте, нашата професия сега излезе на преден план, защото убиха наши колеги. Но ние не сме в предните редици на живота - там са лекарите, учителите... Ние служим за разтуха на учителите и на лекарите. Не сме оръжие. Отказваме да бъдем оръжие. Бешков в едно от есетата си за карикатурата казва: „Буржоазната карикатура отстъпи от позициите на великия Домие, когато беше оръжие в ръцете на унижените и оскърбените.“ А дава за пример сър Дейвид Лоу, без да знае - тогава не е имало интернет и не е можел да види всичко, което е рисувал Лоу, - че по време на Втората световна война той публикува неистово карикатури на Хитлер. Заради ненавистта на фюрера Лоу попаднал в краткия списък на смъртта на Третия райх. Така че ние оттук виждаме едно, а там е друго. Затова е трудно да дадем пълна оценка на това, което се случва във Франция. Аз знам малко повече от историята на карикатурата - имало е времена, когато е било опасно да си карикатурист, а ето че и сега се оказва така.
- У нас опасно ли е да си карикатурист?
- Не. За мен едно е особено важно в свободата да си карикатурист. Идеалното положение е, когато възгледите на издателя и на карикатуриста съвпадат. Другото е като при същия този Дейвид Лоу. Той работи 25 години в „Ивнинг стандарт“, който е от империята на лорд Бийвърбрук, медиен магнат консерватор. Лоу е откровен левичар, но това не му пречи четвърт век да работи за десния консервативен вестник... Аз мога да се похваля, че нямам случай, в който издател да е поискал под натиск да направя карикатура. Никога не съм рисувал под диктовка - дай сега да окепазим еди-кой си... Имам спирани карикатури навсякъде, включително за последно - най-изненадващо за мен - от една изложба. Приемам, че моето схващане може да се разминава с издателя или организатора, това е нормално.
- Говорите, че сме „мазето“ на европейската култура, но миналата година ваша карикатура влезе в топ 13 на престижния конкурс на ООН, и то не за първи път...
- Е, добре, така е. Той е действително много сериозен конкурс за политическа карикатура, отразяваща ценностите на Организацията на обединените нации. Всеки автор участва с две работи, а широко жури отсява 13 финалисти, от които се избират три големи награди - останалите получават грамота за отлично представяне. И през 2011-а получих такава с карикатура от „Новинар“, сега - с работа от „Преса“ за вируса ебола. Между другото аз очаквах другата ми карикатура да бъде оценена по-високо, а за тази имам чувството, че я нарисувах малко набързо, можех да се постарая повече. Но при карикатурата се цени преди всичко идеята, не толкова техниката на изпълнение. Може да си виртуоз като Микеланджело, но ако няма виц, отиваш на кино.
- Каква беше другата карикатура, на която сте залагали повече?
- От игрите в Сочи - направих олимпийските кръгове като горящи гуми от Украйна. Два дена по-късно същото нарисува Питър Брукс в „Таймс“, само че той беше сложил и Путин. След още два - петте горящи кръга излязоха на корица в „Нюзуик“. И тъй като аз бях пръв, се надявах да бъда оценен за това.
- Може би на членовете на журито не им се е занимавало да обясняват на „Таймс“ и „Нюзуик“, че български автор е бил преди тях...
- Да, да, „онзи от мазето“. Има обаче и нещо друго - щом една идея е хрумнала и на други, значи е била лесна идея. Случвало ми се е и друг път. Но за някои хрумвания съм сигурен, че са само мои.
Мобилна верси
RSS
