63388 | 26 юли 2015 | 17:01

Не можеш да пееш в операта, ако нямаш глас. Така е и с хирурзите

Проф. Петър Червеняков е роден през 1925 г. в Сталийска махала, Ломско. Той има 63 години активна хирургична и научна дейност. 35 години е републикански консултант по коремна и гръдна хирургия.

Консултирал е и оперирал спешно в 52 болници - университетски клиники, окръжни и районни болници в България, Москва, Чехословакия, Триполи и Скопие. Извършил е над 30 000 операции и асистенции.

Има две изобретения и 12 признати рационализации, над 40 внедрени нови оперативни методи. Главен хирург консултант на Либия 12 години. Удостоен е със званието „Лекар на годината“, носител на орден „Св. св. Кирил и Методий“ I степен.
Единственият български професор - член основател на Европейската асоциация по гръдна и сърдечно-съдова хирургия.

- Проф. Червеняков, миналия месец чествахте 90-годишен юбилей и ще си призная - учудих се, когато разбрах, че още оперирате, а освен това сте и началник на хирургията в столична болница. Такова професионално дълголетие!... Всъщност кога направихте последната си операция?

- (Усмихва се.) Оперирах само преди два дни. Макар и на 90, ръката ми не трепва, държа уверено скалпела. А какво имате против възрастта ми?

- Нищо, професоре. Но това е рядък случай в българската практика, а предполагам и по света хората като вас са малцина. Хирургията не е за всеки, нали?

- Продължавам да оперирам, ще го правя, докато мога и докато Господ е отредил. А хирургът е малко по-различен от другите лекари. Хирург става този човек, който е неимоверно влюбен в тази професия и не му тежи. Трудът е много тежък, той продължава няколко часа, но най-голямото удовлетворение е, че си помогнал не само на болния, но и на близките му. Лекарят трябва да бъде възнаграден, а не да бъде охулван и да се създава негативно отношение към него.

- Но нали знаете българската поговорка - във всяко стадо има и мърша?

- Не може да има мърша сред лекарите. Моят професионален опит е сравнително малък досега - само 63 години. Не съм видял лекар престъпник. Виждал съм такъв, който е неук, който не е дал помощ, когото не са извикали да специализира. Началниците сега гледат да приемат пациенти, да получат хонорар от тях и да не обучават младите. Това е страшна преграда, дори пропаст между по-висшестоящите и останалите. Държавата не полага грижа за по-младите. Ситуацията е лоша, затова говорим за лошо здравеопазване, а не за лоша медицина.

- Здравеопазването е трън в очите на хората през последните 25 години. Защо се случи така? Всеки министър, като дойде, почва реформа, а резултатите са плачевни.

- Никога нашето здравеопазване не е било толкова лошо, както сега. Идеите, които се предлагат като реформа, са пагубни и няма да доведат до неговото подобрение. Цинизъм е, че ще пестим от здравеопазването за строеж на пътища и магистрали. Трябва веднъж завинаги да се разбере, че здравето на българина не е стока, с която се търгува - болниците станаха търговски дружества, а научните институти бяха превърнати в болници. Т.е. от небостъргача направихме колиби. Не ми е ясно каква реформа ще прави министър Москов.

- Професоре, а вас кой ви насочи към медицината, наследствена специалност ли е?

- В училище обичах биологията, но математиката повече. Във фамилията ми повечето са инженери. Един от строителите на „Кремиковци“ - инж. Червеняков, е мой първи братовчед. Само аз и брат му станахме медици. Непосредствено след 9 септември 1944 г. отидох в школа за запасни офицери, където бях от първенците и останах там преподавател. Всички 12 души там решихме да кандидатстваме медицина и ни приеха в един випуск. Отидох по разпределение в Гранични войски в Гоце Делчев. За мен това беше школа за самостоятелно мислене като лекар, като общественик и като човек.

- Какви бяха условията там?

- Тежки и съвсем различни. Занимавахме се с убити, ранени и след три години на границата поискаха да ме правят голям административен началник в МВР - щях да имам кола, шофьор, заплата от 2500 лв. Дотогава вземах 1500, но отказах. Поисках да стана ординатор в хирургия. Тогава се основаваше МВР болницата и там попаднах на обаятелната личност на хирурга проф. Чакъров. Той полагаше изключителни грижи и старание, за да науча нещо ново.

- След 10 ноември 1989-а лекарите се разделиха на сини и червени, а политическата омраза раздели и тях. Защо допуснахме това?

- Омразата я доведе измислената ни демокрация, която погазва основни човешки права. Тази дума в България е само етикет. Не съм преуспявал, използвайки името си на комунист или социалист. Сигурно съм един от малцината леви, които са отишли на собствени разноски да учат в чужбина. Специализирах за година гръдна хирургия в Чехословакия в тяхната ВМА, докато мои съвипускници - нечленуващи в БКП, отидоха на държавни разноски да учат в Холандия. Като се върнаха, станаха професори, аз - също.

На защитата ми за доктор на медицинските науки от всички 24 изпитващи 24 гласуваха „за“ - нещо много рядко, доколкото знам. После научих, че доста от хората тогава са били инструктирани да гласуват „против“, защото съм... комунист! В онези години 76% от професорите бяха безпартийни. Не можеш да пееш в операта, ако нямаш глас. Така е и с хирурзите. Разделянето на лекари по политическа окраска е пълно безумство.

- Във времето след 1989-а сте работили доста години в Либия, как дойде поканата към вас?

- През 1991-ва се пенсионирах и макар че бях известен специалист - 35 години съм републикански консултант по коремна и гръдна хирургия, тези 94 лева пенсия не стигаха за нищо. Предложиха ми да работя в столичната Транспортна болница, в същото време ме викаха да оперирам и в Александровска, където имаше либийски лекари. Като са ме видели как работя, извикали либийския посланик у нас и му казали, че искат да работя в Либия. „Ще ви осигурим всичко каквото пожелаете - добра заплата, жилище, кола, добри условия“, бяха думите им тогава.

В този момент оперирах много в Транспортна болница, което означаваше добри пари за мен. Но тогавашният здравен министър - името му не е важно, ме уволни...

- Защо ви уволниха?

- В деня, в който това се случи, говорих с министъра в кабинета му. Бях отишъл при него и му казвах какво трябва да се направи за болницата, в която работех, защото условията в Транспортна никак не бяха добри. Той ми благодари и си тръгнах. Докато стигна до работното си място, вече ме чакаше заповед за уволнение.

- Предлагали ли са ви през годините да станете здравен министър - все пак вие сте човек със забележителна кариера?

- Андрей Луканов имаше намерения да ме прави министър в първия си кабинет, но аз не пожелах... И така след тази министерска заповед се стигна до заминаването ми за Либия в края на 1991-ва, където останах 12 години, в които бях и главен хирург на джамахирията.

- Как така се случи тази много престижна длъжност да бъде дадена на чужденец?

- Първите няколко месеца работих в град Тархуна, в който дойде здравният им министър на инспекция. Главният лекар там му обясни какво върша, а министърът взе да ме разпитва... Още не бях отговорил на въпроса му, а той извади един лист и на коляно написа заповед, че ме командирова в Триполи като завеждащ „Гръдна хирургия“ и освен това ме назначава за главен хирург на Либия. Така през 1992-ра се озовах в Триполи и кариерата ми продължи до 2004-та.

- Вие сте там по времето, когато бяха арестувани нашите сестри в Либия, разпитвали ли са ви нещо по случая?

- На същия този либийски министър казах, че това, в което обвиняват нашите медици, не е вярно, че този начин на зараза, за който говорят, е примитивен. Не ме допускаха до тях и нямаше как да ги видя. Но от пресата научавах много неща. Печалното беше, че тогавашната ни външна министърка Надежда Михайлова и нашият консул там ги нарекоха леки жени и казаха, че с такива не се занимават.

- Достъп до семейството на Муамар Кадафи имали ли сте?

- Да, до един от синовете му. Той беше студент в Австрия, дойде в Шаха - мястото, където бях на работа. Оказа се, че е препил със студена напитка и имаше гърлобол. Държа се добре, лекувах го няколко дни, след което се оправи. Лично с Кадафи не съм се срещал, но с близките хора около него - да. Оперирах един от генералите му - имаше заболяване на хранопровода. Беше доволен, но отношението на либийците към българите зависи и от отношението на нашите към тях.

- За 12 години в Либия работата ви никак не е била малко, правили ли сте статистика на работата си там?

- Като главен хирург там ме имаха за някакво божество. Няма болница, която да не съм посетил, консултирал, в която да не съм оперирал. От края на 1991 до 2004 г.
беше тотална работа. Извършил съм над 3200 гръдни операции. Всеки ден летях със самолет до Бенгази, всякакви градове и провинции. Шил съм откъснати бели дробове, правил съм хранопроводи и куп други интервенции. Накрая ми писна, жена ми се разболя и реших да напусна. Но това се оказа не толкова лесно. От една страна, ми предлагаха много добри условия, но от друга, се появи случай, който не се оказа елементарен...

- Да не би да са ви устроили някаква клопка - такъв специалист като вас не се изпуска лесно.

- Случаят беше много интересен и ако не ме бяха послушали, кой знае какво щеше да стане. Наш български екип оперира в Тархуна жена с цезарово сечение. И забравят немалък компрес в корема й - около 30 см. Такива компреси се слагат, за да се приберат червата, но вероятно от бързата работа и недоглеждане това се е случило. Предложих и настоях да реоперираме, но либийският доктор, който беше шеф, каза: „Не, аз ще я лекувам.“ И я взе в своя частна клиника. На третия месец жената вече беше докарана пак в много тежко състояние - с абсцес и перитонит.

Искаха да я изпратят в Триполи, но отсякох: „Не, тук ще бъде оперирана от мен.“ Веднага прецених, че ако я изпратят в столицата, никой няма да я спаси и тя ще умре. Екипът от тримата българи щеше да отиде в затвора. Казах на нашите, че арабин в екипа ни не трябва да има, защото ще разкаже всичко, каквото е видял. Оказа се, че забравеният компрес е една голяма кърпа... Но подобни случаи стават и в големи европейски клиники. Болната оживя.

- Тогава ли нашите медии ви бяха обявили за изчезнал?

- Точно по повод на този инцидент в България бяха писали, а телевизиите тръбяха, че са ме арестували, че съм изчезнал и т.н. Аз бях отишъл в българското посолство да им кажа, че искам да напусна страната, и то по възможно най-бързия начин. Либийците обаче не ми дават парите. Имах да вземам около 200-250 хиляди либийски динара. Курсът му накрая беше почти едно към едно с щатския долар - доста голяма сума. Тогава се скарах с посланика ни там, защото не защитаваше интересите на българите, работещи в джамахирията.

- Всъщност либийците защо не ви пускаха?

- Искаха да остана като свидетел и да ме разпитват по този случай, който ви разказах, искаха и да ме задържат като специалист. След 12 години там обаче бях твърдо решил да се върна в България. Стоях 4-5 месеца в Триполи с надежда да си получа парите за изработеното, караха ме да подпиша нов договор и веднага щели да ми ги дадат.

Точно тогава съобщиха, че съм изчезнал, а синовете ми са щели да полудеят. Накрая само ми повтаряха по телефона: „Идвай си, важното е да си жив и здрав, остави парите, колкото и да са те.“

- Единият от синовете ви е наследил професията на гръден хирург, кой от двама ви е по-добър?

- Моят капитал са синовете и четиримата ми внуци. Те са инвестицията ми в живота. Много се радвам, че единият ми син - Александър, ме наследи и със сигурност д-р Александър Червеняков от „Пирогов“ е по-добър от мен, защото освен коремен и гръден хирург той е и детски. Всички го знаят, че е изумително честен човек и никога не се пазари с пациенти. Синът му и мой внук завърши в Лондон и върви по нашите стъпки. Другият ми син Младен Червеняков беше правосъден министър, сега е български посланик в Черна гора - той има много бистър ум, аналитичен е и всеотдаен. Двете ми снахи също са моя гордост. Как да не съм щастлив с този жив инвестиционен капитал...