20046 | 2 юни 2015 | 12:54

В противен случай ще продължаваме да сме обречени на мизерни старини

В последната седмица на май министър Ивайло Калфин обяви внасянето в парламента на пакета законопроекти, отнасящи се до пенсионната реформа. Дълго обсъжданите нововъведения се свеждат до увеличаване на осигурителните вноски с два процента (по един за 2017 и 2018 г.) и повишаване на пенсионната възраст с по два месеца през следващите 22 години (до 2037 г.). Според изчисленията на експертите му първата мярка ще доведе до приходи от 481 млн. лева през 2018 г. При зависимост на Държавното обществено осигуряване (ДОО) от държавния бюджет от над 1,9 милиарда лева мярката практически не решава нищо. (Толкова е планираният дефицит, записан в бюджета на общественото осигуряване и се покрива със субсидия от държавния бюджет. Реалният дефицит на практика е по-голям, тъй като има и 12% вноска на държавата като трети осигурител върху доходите на всички работещи в страната, и този трансфер е в размер на над 2 млрд. лв. - б.р.). За втората мярка дори не се предлагат разумни изчисления, тя просто отлага проблема във времето.

Изхождайки от тези разсъждения, логично може да се попитаме за каква реформа става дума? Нещо повече, може да се попитаме изобщо става ли дума за реформа?

Според дефиницията „реформа“ означава „преобразование, промяна на определени обществени отношения“. В предлаганите промени за нови обществени отношения дори не се намеква.

Днешната пенсионна система е разходопокривна и е

стъпила на принципа на солидарността

Практически при нея отчис­ленията от заплатите на работещите се насочват към покриване на пенсиите на работилите в миналото сегашни пенсионери. Този тип система има един много сериозен недостатък - липсва всякаква лична заинтересованост да се погрижиш по-добре за собственото си бъдеще. Оставяйки този недостатък за самостоятелно изследване, ще разгледам другите предпоставки за функционирането на подобна система. Гледайки 20 или 30 години напред, е добре да погледнем същия период и назад.

За да работи разходопокривната пенсионна система, е необходимо работещите със своите вноски да формират достатъчни ресурси, за да се покрива полагаемото на пенсионерите. За целта трябва (макар и в различна степен) да са изпълнени поне две условия - нарастване на броя работещи и икономически растеж, и то надхвърлящ инфлацията.

Какви са тенденциите в България

Статистиката показва, че измерен в щатски долари, брутният вътрешен продукт (БВП) на страната се покачва от около 20 милиарда долара през 1980 година на 55 милиарда през 2013. Това почти трикратно увеличение е силно позитивно, но само защото изходната база е потресаващо ниска. Дори след това покачване БВП на човек в България (около 6400 eвро/година) е над 6 пъти по-нисък от този в Германия (38 400 eвро/година) и 2,7 пъти по-малък от съизмеримата Чехия (17 050 евро/година). Това показва, че при равни осигурителни проценти пенсиите в България обективно ще са 6 пъти по-ниски от немските и 2,7 пъти по-ниски от чешките.

Добрата новина е, че поне от гледна точка на БВП тенденцията за последните 35 години е положителна. Как изглеждат данните за второто важно условие - нарастване на работещите? Тук статистиката е повече от потискаща. За период от над 20 години населението на България намалява. През 1990 г. гражданите под 18-годишна възраст са почти 22% от населението, а към 2011 г. са 16%. За 2012 г. прирастът е отрицателен (-5.5/1000). Децата до 14-годишна възраст са под 14% и тенденцията е надолу, а хората над 65 години са почти 19% и нарастват. След 1970 г. има трайна тенденция към намаляване на новородените деца (с изключение в периода 2002-2009). Това показва, че второто условие, за да работи разходопокривна пенсионна система, не просто отсъства. Има устойчива тенденция на влошаване. Още тук става ясно, че е необходима промяна в обществените отношения, защото

структурата на самото общество се променя

Нека влезем още едно ниво по-дълбоко в проблема - безработните и техните характеристики. В момента в България те са около 10%, или 350 хиляди души. Икономистите ще кажат, че подобна безработица е далеч от критичната. Но когато говорим за пенсионната система, нека видим какво тя може да очаква с намаляването на безработните. Опирайки се на националната статистика, ще видим, че неработещите до 34-годишна възраст са почти 39% (135 хиляди) от всички безработни, а 34% (120 хиляди) са с основно или по-ниско образование. Младежката безработица влошава допълнително нарушеното от демографската криза условие. Образователният ценз показва нисък потенциал за доход, чието облагане да подобри приходите в пенсионната система. Допълнително усложнение е нарастването на минималната работна заплата. То лишава нискоквалифицираните и с малък опит безработни от шанса да си намерят работа. Така се отнема възможността им да участват, макар и с малко, като данъкоплатци в приходите на бюджета и на ДОО, а вместо това ги обрича да са в тежест на държавните разходи.

Следващ фактор, който би трябвало да се разгледа при обсъждането на пенсионна система, насочена към устойчиво бъдеще, е структурата на работещите. Средно в развитите страни (членките на ОИСР) заетите в публичния сектор са около 15%. В България те са 28% и са значително повече дори от Франция, която е първенец в ЕС. Поглеждайки новите страни членки, в които все още се извършват реформи, ще видим, че този процент е под 20. А държавната заетост не допринася за нарастване на БВП. Когато говорим за администрацията, е ясно, че нейната заетост не носи добавена стойност. Когато говорим за държавните предприятия, техният принос е отрицателен (за 2014 г. сумарният им принос за бюджета е около 100 милиона лева загуба). Нека към това

добавим фактора „производителност на труда“

Сравнявайки по този показател, българският работещ е около 5 пъти по-малко ефективен от немския си колега.

Към горното трябва да се вземат под внимание фактори като устойчивата емиграционна тенденция, образователните проблеми и скъсаната връзка между подготовката в училище и университетите и нуждите на пазара на труда, желание или отсъствие на такова за „внос“ на квалифицирани работещи тип зелена карта и още други.

Тогава ще стане ясно, че пенсионната система има наистина нужда от реформа, а не просто от промяна на гранични условия. Тази нужда се налага от промените, които трайно настъпват в структурата на обществото. За разходопокривна пенсионна система не се очертава възможно бъдеще. Рязкото преминаване към капиталопокриваща система ще е трудно поносимо и дори невъзможно от политическа гледна точка. Затова докато се реализират палиативните мерки, предложени от министър Калфин, е нужно задълбочено разглеждане на всички фактори и плавно преминаване към смесена, с намаляващ разходопокриващ елемент пенсионна система през следващите десетилетия. Подобно разглеждане изисква политическо разбиране и консенсус, гарантиращ устойчивостта на преминаването към смесената система. В противен случай сме обречени на все по-мизерно завършване на житейския си път.

Авторът е ръководител на Института за дясна политика