14106 | 29 март 2015 | 13:50

Интервю на Христо ПАВЛОВ за световните сцени и българската музика

- Г-н Йонов, имате солидни постижения в чужбина. Какво ви мотивира да се върнете от Виена в България и да поемете регионален театър?
- Роден съм в България, но да си музикант и певец, е международна професия. В един момент поисках да споделя опи­та, който съм натрупал. Стремя се да помогна с моите идеи и с контактите, които имам по света, за да може тази културна институция да се развие по-добре.
Не съм спрял да пея, макар съчетаването на административна работа с тази на певец да е доста трудно. И днес помагам на артистите в постановките, като поемам роли, които знам и съм пял. Певецът трябва да поддържа формата си.
- По-лесно ли работи артистът зад граница?
- В Западна Европа се работи много по-лесно, ако си певец или оркестрант, или изобщо артист. Там се отделят много повече средства за култура. Няма го този осезаем финансов проблем като у нас.
Нещата са регламентирани. Всичко се планира за година-две или повече напред. Хората си знаят графиците за цялото това време. При нас това се случва много трудно. Хората тук не са свикнали да работят с договори, а и да ги спазват.
- Какво от онази практика може да се приложи в България?
- Всички договори на артистите да бъдат за година, максимум две. Така хората имат мотивация и хъс да се доказват постоянно. В българския театър договорите са безсрочни. Можем да ги наречем дори доживотни. По никакъв начин не можеш да мотивираш било актьор, било оркестрант да се усъвършенства и да работи. Има едно чувство за защита и спокойствие. Това влияе и върху качеството.
- Чувството за сигурност?
- На Запад колегите знаят, че след една година им изтича договорът. Освен това там има международна конкуренция и актьорът се бори за място с хора от цял свят. От това се повишава и качеството на продукциите. Когато човек е добър, той си защитава мястото и се мотивира да работи и да се развива. У нас конкуренцията, ако изобщо я има, е само национална.
- Значи ли това, че българските артисти отстъпват като ниво?
- Напротив, българските артисти не са слабо подготвени. Пак казвам, всичко опира до мотивацията. Тези, които са добре подготвени и устремени, са заминали, успели са да отидат някъде и да се реализират. Музикалната професия е конвертируема и международна. Продава се в цял свят. Моите впечатления са, че всеки, който е талантлив, е успял да отиде някъде. Не подценявам качествата на хората, които са останали тук, но те не са мотивирани да извадят всичко от себе си, докато работят.
- А ако говорим за подготовката, за образованието...
- Нашето ниво като цяло е доста високо и не смятам, че образованието ни отстъпва. Няма място в света, където да не пеят българи и да не свирят български инструменталисти. У нас има доста качествени педагози и системата на обучение е добра. Но както тук, така и в Европа има плюсове и минуси.
- Например?
- Нашата музикална академия разполага с щатен оркестър, което е много хубаво за един млад изпълнител. На Запад това е много скъпо и подобни сесии се правят един път в годината. Така че ние получаваме по-добра подготовка при работата с оркестър. В Европа пък са много стриктни като преподаватели и музиканти.
- Беден и гладен ли е артистът в България днес?
- Не бих казал. Познавам доста, които не само че не са гладни, но изкарват и за няколко фамилии. Въпрос на качество е. Когато един артист е добър, той е търсен и успява да се продава на много места. Затова този български артист е платен и не е гладен. Обратното става, когато не е добър или по-точно, когато не е мотивиран да се развива.
- Как оцелява театър в един сравнително малък град?
- Не може да става дума за сравнение между регионален и национален театър. Финансирането е много различно. Ние разполагаме с много по-малък щатен брой места, имам предвид и драматични артисти, и хор, и оркестър, солисти, технически персонал, администрация. Днес щатът е от 100 души, а преди години е бил 360. В момента правим големи чудеса с много свит състав. Техническият екип също е много свит. А трябва да правим разнообразна продукция, което е голямо предизвикателство. Всички работим като за двама или трима, за да компенсираме недостига на хора.
- Само паричен ли е проблемът?
- Държавната субсидия изобщо не стига за това, което ние в регионалния театър правим. Много трудно е финансово да се управлява институция, където са заедно драматичен и музикален отдел. Театрите се финансират по-добре. И точно тук е сбъркана методиката. Вместо в малките градове да се субсидират по-добре театрите, е точно обратното. Въпреки това ние се стремим да се развиваме, за да продаваме нашата продукция. 

- Според вас ценят ли хората у нас изкуството?
- Публиката харесва всичко, което наистина е добро. Но в България много неща бяха занемарени. В последните 20 години поколения бяха изпуснати по отношение на подготовката им за музикално и театрално изкуство.
- Казвате „поколения“, това са много хора, и то млади...
- Хората, които трябваше да пълнят нашите салони, те тепърва на 20-30-годишна възраст влизат за първи път в театъра. Божа работа е дали на такава възраст човек ще развие усета си към изкуството.  Знам как е на Запад, там театърът и изкуството съпътстват хората в целия им живот. Децата от малки знаят кой е Моцарт и кой е Бетовен. И за най-младите има образователни програми. В най-гледаното време националните медии показват оперни и театрални постановки.
- Как изглежда този подход за човек, който е на сцената, с лице към залата?
- Публиката е пълна с млади лица. Както един млад човек ходи на рок концерт, така идва и на класически постановки.
- Би трябвало вероятно да се работи и с децата?
- Така е. Но и тук се сблъскваме с абсурд от страна на държавата. За да правим детски постановки, цената на билета трябва да падне - ако „нормалният“ билет струва 6 лева, детският трябва е три лева. Обаче системата е такава, че ние се финансираме от средната цена. И като поевтинеят детските, пада цената на билета и губим субсидия. Заради факта, че е спаднала средната цена с 24 стотинки, с 10% е занижена субсидията ни. Иначе безспорно е добре да има детски заглавия. Само в нашия регион има 15 000 деца и 17 000 младежи. Те също са потенциална публика.
- А как изобщо се привлича публика?
- С качествени изпълнители и артисти. Във Велико Търново направихме доста интересни концерти и поставихме заглавия, като поканихме известни музиканти, певци и диригенти. Много хора казаха, че това досега не се е случвало. Например, имаше концерт с холивудска музика и друг за 100-годишнината от рождението на Борис Христов. Преди това бяхме рекламирали оперетата „Царицата на чардаша“ с флашмоб в търновския мол. Надяваме се с подобни кампании да популяризираме заглавията и да привлечем посетителите на мола като наша потенциална публика. Можем да спечелим зрители с разнообразни постановки - драматични, музикални, пък да направим и повече концерти.
- Доколко успявате?
- Когато поех управлението на театъра, в Министерството на културата ми показаха резултатите от класирането на всички културни институции в страната. То поставя търновския театър на челни позиции. Трябва да продължим да разширяваме нашите гостувания на чужди сцени, но и да имаме достатъчно постановки във Велико Търново. Бих искал и да разширя дейността ни с пътувания в чужбина. Има много български общности във всички близки европейски държави.
- Може ли в наше време театърът да се състезава с киното?
- Да. С постановки на открито.
- Как по-точно?
- С хубава обстановка и хубави декори, разбира се. Имахме такава идея за Велико Търново - за сцената на Летния театър. Бяхме замислили в пет поредни вечери да се изиграят две драматични и три музикални заглавия, а накрая да завършим с концерт с пищна заря. За жалост метеорологичните условия не ни позволиха. Живот и здраве, ще се опитаме пак. Искаме да играем и на Царевец с режисьори и певци от световна класа, чиято слава е безспорна. Така ще гарантираме нивото и на собствените си постановки. Всичко може да се направи много по-интересно, но е въпрос на преговори и финанси.