7309 | 13 апр. 2019 | 19:53

В зала "България" Софийската филхармония и Камерен ансамбъл "Софийски солисти" представиха концерт, посветен на „Жените в изкуството“

Августа Манолева

Един предизвикан разговор с композиторката Албена Петрович Врачанска (живее и твори в Люксембург) и пианистката-композитор Борислава Танева за дистанцията композитор – изпълнител, за погледа от другата страна, за структурата на произведението, за свободата на интерпретацията.

Тази вечер в зала "България" Софийската филхармония и Камерен ансамбъл "Софийски солисти" ни предлагат концерт, посветен на „Жените в изкуството“. Диригентът Пламен Джуров е подбрал интересна програма. Двоен концерт за саксофон, пиано и камерен оркестър от Албена Врачанска със солисти Борислава Танева и Жуан Мартù-Фраскиер (Joan Marti-Frasquier), Испания. Ламенто в памет на Александър Танев от Борислава Танева, която е и соло изпълнител. И Стабат Матер от Джовани Перголези.

Ден преди концерта, гостите от Испания и Люксембург – Жуан Мартù и Албена Врачанска, направиха уъркшоп на тема „Съвременният саксофон“, Нови техники и репертоар, в рамките на международното Ателие за студенти по композиция в НМА „Панчо Владигеров“. Специализираната публика от композитори, саксофонисти, студенти, се запозна със саксофона като инструмент за съвременна музика. А Жуан представи и нещо съвсем ново за ХХI век – баритон саксофона вече като солиращ, който може да участва и в класическата музика. Динамичният музикант – световно име, е превърнал в своя мисия разширяването на репертоара, създаването на нов. За целта ангажира и стимулира вниманието на композиторите да творят за тази разновидност на музикалния инструмент, а после той да прави премиерите, да ги представя и предлага на публиката. Един от авторите, с които работи е Албена Врачанска.  

Българката, която живее, работи и твори в Люксембург от години, и вече е с изградено световно име. С авторитета не само сред музикантските среди, но и с признанието на Великото херцогство Люксембург, което през 2013 г. ѝ дава орден за заслуги. В България нейното творчество също е познато. Тук тя прави не малко от своите световни премиери, както преди дни на фестивала ppIANISSIMO, а веднага след това и в Пловдив, известният по света японски пианист Котаро Фукума представи специално написаното ѝ произведение. На миналото издание ФОБИ Ст. Загора `2017 дебютира с първата си опера „Любов и ревност“, а на последното `2018 Ансамбълът за съвременна музика от Люксембург – ARS NOVA LUX, представи нейна творба с глас (мецосопраното Петя Петрова). Сега на Софийски музикални седмици – 26 май, ще промотира и новоиздадения си първи албум с вокални творби “The Voyager” ("Пътешественикът").

Как се стигна до концерта в София?

Борислава Танева: Този концерт на Албена Врачанска с изключителния саксофонист Жуан Мартù-Фраскиер беше изпълнен в прекрасната зала на Филхармонията в Люксембург по инициатива и покана на самата Албена. Присъствах, случайно бях там – съставът и диригентът Пламен Джуров бяха толкова впечатлени, че искаха да се покаже на софийска сцена.

Албена Врачанска: Тогава свири пианистката Сабине Вайер (Sabine Weyer), която поръча концерта и покани „Софийски солисти“ в Люксембург.

Б.Т.: Която покани „Софийски солисти“ по твоя инициатива, защото нямаше да ги познава, ако не беше ти. Още вечерта Пламен Джуров направи драматургията, за да го свърже с моето произведение „Ламенто“. То е рапсодична форма, с много нишки, минаващи през него. За втората част „Стабат матер“ е поканен Детският хор на Националното радио. А рамката – майчинството.

Концертът в Люксембург беше прекрасно изживяване: много хубава зала, много хубаво изпълнение на интересното произведение на Албена Врачанска, което аз сега имам удоволствието да свиря и да вникна отвътре в драматургията му. Едно е, когато го слушаш, друго е, когато видиш нотите.

От гледната точка на изпълнителя, характеристиката на произведението каква е?  

Б.Т.: По-различни две произведения от нашите трудно биха се намерили. На Албена са състояния с много силни вътрешни контрасти – от ярки избухвания до смирение. Обаче това смирение не знаеш докъде ще доведе – дали до депресивно състояние, или до ново хиперизбухване пак. Става в много малък времеви отрязък. Характерно е за Албена. Мисля, че вече мога да говоря за нейното творчество, защото съм свирила няколко от произведенията ѝ за соло пиано.

А.Вр.: Истеричност ли виждаш?

Б.Т.: Говоря за състояния, които много рязко се сменят – това не е истерия, това е животът. Съвременният живот, който е пълен с буци.

А.Вр.: От характера на човека зависи.

Б.Т.: Зависи от характера, но ние сме в крайна сметка отражение на това, което е около нас. В огромна степен, освен че носим характера си. Тази творба в сравнително кратко време е наситена с изключително контрастни емоционални състояния. При които, този баритон саксофон минава през цялото време: солиращ, говорещ с оркестъра и с пианото, заедно и поотделно, в конфликти и в диалог – това е много интересно. И въобще не е толкова лесно.

А.Вр.: Не, нотите не са много трудни.

Б.Т.: Не, не, нотите това е друго.

Двата инструмента са в диалог или се надграждат, в каква взаимовръзка са? А от двете позиции – на композитора и на изпълнителя, как всяка вижда произведението? Какво е вложеното в него и кое е възприетото от него?

Б.Т.: Самият начин, по който Албена пише, оставя твърде голяма свобода. А свободата е отговорност. Свободата която дава, за разлика от много други живи композитори, с които съм работила. Те обикновено искат някакви съвсем конкретни неща, после –  точно обратните на тези конкретни. Не се съобразяват – аз винаги се аргументирам защо такава или друга ми е интерпретацията. Тя ми е дала тоталната свобода, която в един момент ме натоварва с тежка отговорност, защото даже не мога да се оправдая с някакви нейни намеси за направеното от мене. Това е хитър ход, на фона на композитори, които казват – това е така! И така ще бъде!

А.Вр.: Е, не е така. Има други хора, които не съм ги оставила. Просто прочита. Докато ти прочиташ произведенията ми, както трябва. Например, ако ти успяваш да видиш зад нотните знаци, има някои, които си свирят точно по партитура. И дори звукът се променя, когато даден човек знае да прочете нотния текст. Борислава може да го изсвири по 6 различни начина и пак ще го направи по-различно от следващия. А има хора, които ще го повторят всеки път по един и същи начин, в точния ритъм, в който трябва, но ще бъде скучно.

Ти като композитор и създател какво искаш, какво си представяш, какво те дразни, как се намесваш като жив участник в процеса на поднасянето на твоето произведение?

А.Вр.: Много ме дразни, когато хората четат само ноти и броят точно. Да, пиша пиано и те свирят пиано, но то живот няма в това пиано. Дразни ме счетоводителското отношение към музиката: „Сега, да си изсвирим свиренето!“ Според мене, дори може някоя нота да е грешна (не че го препоръчвам), да изяде някоя

Б.Т.: …и някой ритъм да е грешен

А.Вр.: … но важна е атмосферата на цялостното произведение. Ако кажа за сегашния концерт – това не е точно класически, в познатото/традиционното значение на думата. Изглежда програмен, но няма три части. Има трета част, която липсва, според мене тя е в средата, блести точно с отсъствието си. Защото има първа част, която се казва „Преди зимата“ и втора част – логическа връзка е третата, която се казва „Сълза“, някъде по средата между двете е „Апокалипсиса“. Катастрофата, която става е между двете. Очакването на зимата. Ако сте гледали „Игра на тронове“ (Game of Thrones), там чакаме зимата – това е катастрофата, която чакаме, природна или психологическа, или Трета световна война, илиистинска зима, или…. Това очакване – зимата не е сезон, очакването е по-скоро заплаха, заплахата от бедствие, което предстои. Атмосферата на очакване на бедствие. Не е точно страх. Нещо като обреченост, но не смирена обреченост – „сега чакаме“. А се опитваме да предизвестим себе си и останалите, че трябва по някакъв начин да има противоборство, реакция.

А защо включи и саксофона? Какво искаше да изразиш с него?

А.Вр: Саксофонът е елементът, наситен със страх и предизвестеност, благодарение на този наситен тембър, на силата на звука. Специално с този саксофонист, с тези технически възможности – това е разширен инструмент, разширени техники. Пианото в случая носи другия елемент – то има много нежни мелодии, благозвучни акорди – това е успокояващият елемент. Затова много често са противопоставяни един на друг. Давам на всеки по един психологически образ, по-скоро емоционален заряд.

Б.Т.: Пианото е в диалог с оркестъра.

А.Вр.: А оркестърът е като подплата, в зависимост кой от инструментите солира. Когато двата са заедно, всеки от инструментите в оркестъра взима страна.

Б.Т.: Почти през цялото време и всеки от инструменталистите в камерния оркестър свири собствена партия. Те се допълват, всеки има някакъв индивидуален, допълнителен второстепенен образ в цялото, което е много интересно като амалгама на самото произведение.

А специално ли е избран саксофонът да е баритон?

А.Вр.: По-скоро обратното – задачата ми беше да развия образ на този баритон саксофон. Първоначално търсих идея за баритон саксофонистът, защото Жуан е толкова техничен и виртуозен. Всъщност този преапокалиптичен образ на баритон саксофона ме вдъхнови да напиша точно това произведение. Идеята беше че ще пишем произведение, а не че ще търсим за кого, кой ще го изпълнява.

Оттук естествено ще попитам, как си избираш изпълнителите?

А.Вр.: Един изпълнител може да ме впечатли с качествата си, но при всеки са различни. Най-универсалното качество е талантливият изпълнител. Няма да се вдъхновя да напиша за посредствен, без технически възможности. До този момент съм писала само за изпълнители, които познавам. Но имам щастието да познавам много добри. Съдбата ме среща с необходимите добри.

А ти, Борислава, понеже свириш както собствените си произведения, така и на други композитори. За тазвечершното – „Ламенто“ имаш реплика: Когато пишех това произведение, си мечтаех да го изсвиря със „Софийски солисти“?

Б.Т.: Верно е. Преди пет години по проект беше създадено, изсвирено от Камерен оркестър „Дианополис" със солист Маргарита Илиева и диригент Константин Илиевски, изключително добре се справиха. Но винаги съм си го представяла че ще го свиря със „Софийски солисти“ един ден, което доказва, че когато искаш много силно нещо, то става. Аз имам и оркестрова версия за голям оркестър с духови инструменти, която изпълних със Софийската филхармония. Тогава Пламен Джуров го чу, беше в публиката. Той го хареса в този му вид, а аз съм го мислила за камерен оркестър, защото е твърде лично произведение – като разговор, диалог с баща ми. Вътре има имплантирани много негови цитати: дали ще е двутактие, тема или характерна интонация, от доста негови произведения има вътре. Ре-бемолът, с който почва и свършва, е началото на втория му Концерт за пиано и оркестър (№2, 1991 г.) и тонът е търсен нарочно, това е последното му значително произведение. После веднага през едно преливане с оркестъра, навлизам в темата от втората част на Първия му концерт за пиано (Концерт за пиано и оркестър №1 “Дивертименто концертанте”, 1976 г.). В тези всички преходи слагам моя музика, но то е като имплантиране на друга материя в  общата материя – инкрустираш някакви мотиви от друг свят. Има и характерен ритъм, взет от едно хоро за струнен оркестър, като квинти, които подскачат. От втората част на клавирната му соната (Соната, 1964 г.). През цялото време аз градя върху септима и нона, музикантски, са интервали, които се обръщат и правят цялост – попълват октавата, всъщност са много съвършени, силно дисонантни и това е символ на нашите отношения, които не бяха най-цветущи. Той беше човек с много ярък характер, избухлив на моменти, властен. Аз също въобще не съм лесен характер. Имахме доста конфликтни ситуации. Погледнато от времето, защото него 22-23 години го няма на този свят, много глупаво аз съм постъпвала и съм можела вм. да се карам с него да взема това, което той даваше с пълни, щедри шепи на учениците си. Аз се дърпах. Не пишех пред него, не исках да знае какво правя. Той може би го е искал по агресивен начин, който пък ме караше да се прибирам – много лични неща, затова произведението е излязло отвътре, от душата ми. Написано бързо – за около десетина дена. Въпреки че изглежда разхвърляно, през него минават едни нишки, които го свързват. Мисля че драматургията му е доста ясна.

Когато пишеш произведенията си предпочиташ ли да ги свириш или ги мислиш за солист?

Б.Т.: Не предпочитам да ги свиря, не. Мисля че музиката трябва да се дава, да се свири от повече хора.

А на собствените си композиции имаш ли импровизационни моменти в концертните си изпълнения? „Доработваш“ ли си ги, ако ти дойде нещо отвътре на сцената? Твориш ли в момента на свиренето?

БТ.: В моята музика мога да си го позволя много по-свободно. Мога да млъкна на едната репетиция или да свиря на другата, то е модел. Зависи с каква енергия си дошъл до това място. Аз уча така и студентите – какво е написано зад нотите. Защото нотите… грамотен си, всеки знае къде е ре. Оттам нататък да избереш къде да са темелите, структурата на произведението, енергията му. Истината е зад нотите, а не във нотите. Във всеки един текст е така, смисълът не е в буквата, в нотата. Това е знакът, през който минава. Трябва енергийно и интелектуално да стигнеш на друго място. А не да казваш: Ох, аз си го изсвирих, а те защо не го разбраха?

Моите произведения, разбира се, че нямам никакви претенции аз да си ги свиря, напротив, бих се радвала да ги свирят повече хора.

Т.е. да разбирам ли, че и двете като компотиторки позволявате импровизации…

А.Вр.: Не е точна думата импровизации. Става въпрос за свободна интерпретация.

Б.Т.: … Която обаче не излиза от общия контекст. И не разваля общата драматургия. Аз някога съм ужасена в моменти като си гледам звука от записа, имам претенциите да си контролирам звука, и когато записвам, знам че трябва да съм около тази звучност, а нивото ми в две изпълнения (в дубъл, макар и да мразя, но някога се налага) е съвсем различно. А аз го мисля, че е било едно и също. Т.е., ти сам себе си не можеш да повториш два пъти. Абсурдно е. Да не говорим, че ако и не ти е ясно за какво става въпрос, е страшно. Така че преставам да слушам ако така ми се свири, ако съм на изпити, жури или концерт. Защото е ясно, дали един интерпретатор разбира или не, какво прави, независимо дали познаваш музиката. Преди концерт имаш 100-процентовото внимание на публиката. Въпрос е единствено на твоята енергия и култура да го задържиш. Това е изключителен бонус, който ние не осъзнаваме. Защото тази тишина преди изпълнението е енергията и вниманието, което е събрано, и ти имаш злато в ръцете си. Някои го изпускат и на втория такт, защото не знаят че го имат. А после е много трудно пак да го събереш в момента, в който то изхвърчи…. При мене винаги част от контрола ми, ушите ми са в залата. Чуя ли…, то е специфично, дори не е шумене, едно разконцентриране – не е и в звук отразено, но аз го усещам и веднага трябва да се мобилизирам 200%, за да мога да продължа да държа вниманието и да им разказвам така, че да ме слушат.

Как го правиш?

…Това вече наистина не знам. Контролирам. Но то е защото знам какво искам.

А при тебе, Албена, какво е отношението ти към публиката? Доколко и как публиката ще възприеме музиката ти?

А.Вр.: Аз си търся изпълнители, които умеят да държат енергията и вниманието на публиката и да пресъздават. Ако машинописка или счетоводител ти изпълнят произведението, на публиката ѝ е скучно. Ако дадеш на Борислава или наЖуан Мартù то живее и става интересно в 100%. Даже и да напиша нещо гениално, ако го дам на лош изпълнител, пак няма да има интерес. Но може да се създаде такъв интерес, дори произведението да е не е чак толкова, ако е добър изпълнителят.

Б.Т.: Изпълнителите са като преводачите. Имаш текст на един език и през твоята интерпретация трябва да го занесеш до слушателя. Ти си по средата на този процес. Няма хора, които не биха разбрали, въпросът е как ти им го обясняваш. Може да го приемат емоционално, не на интелектуално ниво, но ти си този, който трябва да направиш така, че да бъдеш разбран. И с цялата отговорност че интерпретираш текст, който не е твой, в повечето случаи. Не е важно да се занимаваш със себе си, докато свириш. Какво ти си изсвирил, а трябва да знам че съм проводникът на тази музика и трябва да я изкарам нанякъде. Да я предам. Хората ще я разберат.

А.Вр.: Публиката е крайната цел на всичко, но не публиката – статист в залата, а съпричастната. Публиката още се търси. Изгубихме тази на ХХ-я век и търсим новата – на ХХI-я.