3625 | 16 май 2023 | 11:39

Ботев е необикновеният образ на епоха, която със своята самоотверженост и дух, бунтуващ се против всякакви казионни, конформистки и ограничителни правила, се противопоставя на гнусната философия на „преклонената главичка, която остра сабя не сече“

Член-кор. проф. д.н. Иван Гранитски

ХРИСТО БОТЕВ – ВЕЛИКАТА НАЦИОНАЛНА ДУША
175 години от рождението на поета

1.

Христо Ботев е необикновеният образ на епоха, която със своята самоотверженост и дух, бунтуващ се против всякакви казионни, конформистки и ограничителни правила, се противопоставя на гнусната философия на „преклонената главичка, която остра сабя не сече“, на подмазваческото оттърчаване в конака, на ибрикчийското сладострастно блюдолизничене пред силните на деня. Поетът войвода е в същото време и най-възвишената идеалистична контратеза на натруфените, надути и изкуствени цветя на моралистичните компромиси на всеки исторически отрязък, който разчита на ерзаца, а не на оригинала.

Никога не пресеква вълнението пред величието на подвига и делото на този невероятен човек – не само гениален българин, но и личност на Европа и на света. Затова е много важно в навечерието на всяка негова годишнина да си припомняме какво всъщност легитимира Христо Ботев, какво е направил той за нас като морален пример и върховна саможертва. Колкото повече вникваме в мащабите на изключителната му личност, толкова повече разбираме философския смисъл на неговото дело. Той ни помага да се взрем безжалостно самокритично в собствените си души, да изследваме криволиците на индивидуалния си характер (както многократно съветва поборниците и комитетските дейци в своите писма Апостолът Васил Левски) и противоречивите зигзаги на националния манталитет и съдба.

2.

Защо 150 години след Освобождението ние, днешните българи, все още не можем да изтръгнем докрай робското, което сковава нашите души, след като имаме невероятната саможертва на поборниците за национално освобождение? Те са всъщност нашите истински отечествени апостоли. Сравнението е пряко. Васил Левски е черен монах. Той сваля расото, за да изпълни друго важно послушание, дадено му от историята и народа. Освен религиозните си задължения приема и върховния обет да служи до смърт на Отечеството. И неговият Храм става Свободата на Отечеството. Подобно нещо правят в различна степен, но еднакво безкористно Георги Раковски и Любен Каравелов, Христо Ботев и Тодор Каблешков, Захарий Стоянов и Стефан Стамболов.

И цялата им дейност е посветена не само на националното освобождение на България, пред чийто олтар те се принасят в жертва, но и на социалното освобождение. Всеки един от тях има десетки текстове, статии, изказвания, в които националното и социалното освобождение са взаимно обусловени. В същото време те, както и Ботев, в най-висока степен след Левски, съчетават и друго важно качество на посветения, на адепта. Те осъзнават и въплъщават свещеното триединство – великата национална душа, великата социална душа и великата всечовешка душа. Поборниците са убедени ,  че не можеш да бъдеш гражданин на своето Отечество, ако не си гражданин на цялото човечество. Но те знаят, че страшното е обратното – можеш да бъдеш само празен космополит, ако не обичаш своето Отечество.

И Христо Ботев е един от първите примери на жертвоготовност и на изключителна морална всеотдаденост на каузата. Затова иначе представящите се за глобалисти пишман политици, а всъщност обикновени, с малки изключения, националпредатели, михлюзи и ибрикчии, са жалки в опита си да накърнят, да откършат клонче от венеца на Ботев, на Левски, на Раковски, на героичните и отдадени на саможертвата поборници. Много им се иска на някои съвременни псевдополитици да нямаме своите икони. Те посягат на Левски, набивайки упорито в съзнанието на цялото българско общество, че той нарочно е убил ратайчето, а не случайно; как се е върнал и го е наръгал с ножа, а после позорно е избягал. Те, разбира се, твърдят и досега, че Ботев е конекрадец, разбивач на каси, обирач на благородни чорбаджии. Да не говорим за Раковски, който според тях безпричинно е героизиран и романтизиран от Иван Вазов и прочие, и прочие.

Методично и със злодейска страст се изваждат от учебните програми знакови творби на Добри Чинтулов, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Захарий Стоянов, Гео Милев, Христо Смирненски, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, Никола Вапцаров, Димитър Талев и други големи български писатели. Тенденцията е да се замъгли всичко, което говори за национална идентичност, за драматичната и трагична отечествена история, за поборниците и националреволюционерите, дали живота си за освобождението на Отечеството. Постоянно се внушава в общественото пространство, че за да се приобщим към така наречените евроатлантически ценности, трябва да се откажем от личности и факти от родната история и от отделни творби на изкуството, които предизвиквали напрежения със съседни нам държави…

3.

И ето, тук стигаме до главния въпрос. Какъв е смисълът тогава от саможертвата на поборниците, които са загинали за освобождението на Отечеството – социално, национално и духовно? Можем ли да пренебрегнем техните величави жертви с лека ръка? Защо не се поучаваме от техния величав пример и саможертвоприношение? Нямаме отговори на тези и други жестоки въпроси. Дано бъдещото време ги даде.

Днес изключително важно е да се продължава духовният пример, съдбоносно важно е да се връщаме отново и отново към заветите на Раковски, Левски и Ботев, които създават и съхраняват хармонията на великата космополитна, социална и национална Душа. Всяко усилие да се служи на българското Слово е всъщност усилие да се служи в Храма на българския Дух, на българската Църква, на българското Образование, на българския Град. Това е съзидателен опит за духовно строителство, за интелектуален подем, за просветление.

Разсъждавайки за подвига на Христо Ботев, народният поет Иван Вазов няколко години след Освобождението посочва с провидческа сила отвратителните социални метаморфози в българското общество:

“С преставането на робския живот престават и смелите борби против него, сиреч пресушават се изворите на юнашките вдъхновения. Политиката измеща патриотизма, и фразата – кипежа на сърцата. Рицарското увлечение от благородни идеали се заменява със студеното пресметване на своекористните домогвания. Настава периодът на дребните боричкания на страстите, на партийните вихрушки, на газетарските героизми, с една реч, на пошлата проза на парламентарний живот. Не изключваме и тука благородни и патриотически устреми (пориви), възвишени цели, доблестни дела. Но уви, колко е мъчно да проникнеш в чистотата на побужденията, да отделиш интересът на личността от интересът на добрата кауза, които винаги така неразкъсваемо свързани вървят! А ние всякога сме повече наклонени да вярваме на оногова, който принася мълком жертви без надежди и без възможност да добие облага; ние повече благоговеем пред абнегацията, отколкото пред житейската ловкост и успехи; за нас дякон Левски стои неизмеримо по-високо на бесилницата си, отколкото ако щастието му го беше възвисило до екзархийския трон; величествен е Христо Ботев, когато

... там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка;

но представете си как пазарски обикновен и малък щеше да ни се покаже, ако подир Думата си, подир Прощаване, подир Молитвата го видехме в едно министерско кресло, че подписва назначението или отчислението на някое чиновниче вместо декларация към капитана на параходът “Радецки”!”

Изминали са едва седем-осем години от освобождението на Отечеството от тежкия агарянски гнет а тогавашното българско общество е забравило вече подвига, героизма и саможертвата на комитетските дейци, на поборниците. Върналите се от заточение в Диарбекир Ботеви четници, а и някои от верните съратници на Апостола, ходят в дрипи и мизерстват, но не протягат ръка за просия, защото са достойни и с благородни сърца. Тази страшна картина възпламенява вдъхновението на народния поет Иван Вазов и тогава той създава знаменитата си „Епопея на забравените“.

Но нима благородният гняв и патос на дядо Вазов не са удивително актуални и днес? Отново политиката подменя патриотизма, а “фразата – кипежа на сърцата”.

4.

Някои от съвременните ни пишман политици или политически мазмантии, както образно ги портретира Захарий Стоянов, биха дали мило и драго ако можеше да се пренапише историята на България. Колко ли биха били щастливи те, ако в духовните послания на Ботев примерно нямаше толкова мощна социална енергия. Христо Ботев и поборниците за национално и социално освобождение са духовният хемоглобин на нацията. А във вените на днешните наследници на дядо Въльо и хаджи Иванчо Пенчович очевидно не тече кръв, а лимфатична течност. Затова те си позволяват да говорят за смяна на кирилицата, призовават към “нов цивилизационен избор” и лъжат българския народ с плоски, но купешки слова, че културната ни идентичност трябвало да се разтвори в абстрактните общоевропейски критерии и ценности.

Но Христо Ботев и затова притеснява и дразни силните на деня, защото когато всеки достоен българин потъне на 2 юни в 12 часа в смирено съзерцание и почит пред подвига на героите, това е поредното Ботево послание и урок. Урок по национално достойнство, урок как да браним и поддържаме чистотата на националното си самосъзнание като народ със стародавни и велики традиции и история, урок как да съхраним чист пламъка на бащиното ни огнище. Най-сетне урок как се брани и опазва чистотата на българския език, как се усеща пулса на огнедишащото му сърце…

Ако Паисий ни внушава, че трябва да знаем и пазим своя род и език, ако Левски ни припомня, че трябва да се борим за своята чиста и свята република, Ботев ни показва пътя, по който ще имаме уважението на другите народи. Не размиването на собствената ни културна идентичност в чужди образци е пътят за интеграцията ни в модерна Европа днес. Още Ботев и духовните му съратници са знаели, че нашият народ ще бъде уважаван тъкмо заради националната си и културна специфика. В симфонията на европейските народи ние сме само един отделен, но незаменим по своето звучене инструмент. Никой от обединените европейски народи няма да ни уважава, ако счупим нашия уникален национален инструмент. Нима си вярваме, че гайдата може да звучи като цигулка?

5.

Десетилетия наред Христо Ботев бе разглеждан само като гениален поет, публицист и революционер, но от вниманието на изследователите в повечето случаи убягваше Ботевото схващане за българската история. Социално-политическата философия на Ботев е философия за начина на устройство на човешкото общество. Ето защо в неговата огнена публицистика фокусът е насочен към движението на обществото, сложните и нееднозначни процеси, които протичат в народните недра, разглеждани спрямо конкретната политическа цел на момента – тоест националното освобождение. Без да е фанатик, който сляпо вярва и върви към предначертаната цел, Ботев е предтеча на модернистичния тип личност. Той като че ли предусеща появата на ницшеанския свръхчовек, самотния, гордия, отчуждения, силния дух. Това обяснява факта, че той е личност - цялостно изградена и осъзнава себе си като единство на твърдост и раздвоеност. Това обяснява също така особената романтична нагласа на поета, съпоставена с реализма на апостолите на националната революция.

Социалните и естетико-художествените пулсации на времето, което ражда войводата поет, водят до избухване на ново качество и появата на гения Ботев бележи възникването на качествено ново равнище. В публицистиката и поезията си Ботев проявява ново отношение към културата и света. „Всемирната отзивчивост“ на неговата душа му позволява да обича до болка своя народ, но в същото време да разсъждава за нацията като за неразривна част от общото органическо европейско и световно цяло. От тази гледна точка Ботев е отрицание на безродния космополитизъм, той добре проумява, че космополитът обича човечеството абстрактно и няма съзнание и чувство за собствения си народ.

Огромни възможности дава на съвременните изследователи яркото публицистично наследство на автора на „Политическа зима“ и „Смешен плач“, както и блестящите му статии и антрефилета, публикувани във вестниците „Знаме“, „Дума на българските емигранти“ и „Нова България“ да разсъждават върху формирането на новия възрожденски човек в България. Тази нова личност вече се е разделила със средновековните представи за живота и устройството на обществото. И именно Ботев първи очертава нейните важни характеристики. Пътят на тази личност е дълъг- от средновековното смирение до революционното непримирение. Чувството за лична и национална свобода се изостря до крайна степен и понякога се превръща дори в „неудържима страст и полет“. Всичко, което се случва около героя, се оценява именно под знака на свободата и революцията. И затова за Христо Ботев добър е този човек, „който не се примирява и подчинява, не щади себе си заради общото благо, живее енергично и динамично, самообрича се на гибел, за да избави народа от робство и несправедливост“.

Разбира се, тук възниква въпросът и за антитезата на героя – неизкоренимата, уви, хаджииванчопенчовщина, дядовъльовщина. Конформистите, онези шушумиги, чиято водеща житейска философия е „преклонената главичка остра сабя не сече“, са другият полюс на общественото съзнание. Но Ботев се интересува от обобщения образ на героя на епохата – разкрепостения човек, личността със свободен разум и свободен дух, достойната фигура, за която се отнасят думите: „няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата на Отечеството“.

Но освен вътрешните предателства, подлизурската и национал-предателска позиция на чорбаджиите, лакейските им теманета пред аги, паши и бейове, душата на Ботев изригва и срещу двуличието на европейските велики сили, които на думи са за свобода, равенство и справедливост, но на дело подкрепят тиранския режим на Високата порта. В статията „Захваща се вече драмата на Балканския полуостров“, поместена във вестник „Нова България“ на 3 май 1986 година поетът демаскира извратливостта и двойния стандарт на европейските велики сили. Трябва най-сетне да бъде чут „… гласният, отчаяният и мъжественият седеммилионен български народ, който в продължението на цели пет столетия е носил на плещите си най-безчовечното робство в Европа и който днес въстава и иска от света едно от тие две неща: или свобода, или смърт! Тука е неумолимата логика на историята, на която сентенцата е унищожение на старото, на гнилото и на несъвременното, и живот на новото, на здравото и на човеческото. Ще може ли някой да отстрани тая сентенца и да накара природата да влезе в друг път? Ще поиска ли общечовеческият деспотизъм да се турне още веднъж против стремленията на нещастната турска рая? Ние знаем твърде добре, че в Европа, която се гордее със сякакви „богоугодни“ и „човеколюбиви“ учреждения и в която има съставени общества даже за състрадание към животните – в тая също Европа е съществувал и съществува заговор против освобождението на южните славяни и въобще против свободата на сичкото човечество, ние знаем така също, че тоя заговор е олицетворен в така наречената европейска дипломация…“
Сякаш поетът е провиждал опасностите, които отново ще сполетят клетото му Отечество век и половина по-късно…

6.

В образа на човека на Христо Ботев се фокусират сложните и динамични процеси през Възраждането. Там има и нетърпение, когато става дума за извоюване на националното освобождение, има и колебание и нерешителност. Този човек все още е лишен от суровия прагматизъм на типичния буржоа и понякога даже воюва с него от патриархални позиции. Заслугата на Ботев е, че откроява динамиката на формирането на този сложен тип преходна личност.

Христо Ботев пръв определя българската свобода като точката, през която минава европейското разделение Изток-Запад. В стотиците си статии и антрефилета публицистът Ботев се откроява като ярък политически писател. Но той е едновременно с това и социолог, и политолог. Коментарите му безпогрешно следват сложните извивки на европейската дипломация, те разкриват циничния баланс, поддържан от великите сили, и съдбата на болния човек – Турция като функция на противопоставянето между Изтока и Запада. Ботев ясно осъзнава, че Европа има интерес да пречи на Русия да разшири влиянието си на Балканите и затова изкуствено поддържа грохналата вече Османска империя.

Поетът демаскира двуличието на европейските политици, които на думи проповядват просвещенските идеали и ценности, а на дело работят срещу тях и прокламират идеи за още по-жестоко подчинение на и без това поробените и страдащи народи. Затова и в едно от най-ярките си стихотворения „Борба“ той възкликва:

„Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува“

Гневът и съмненията на войводата-революционер четвърт век по-късно споделя и Иван Вазов, който в знаменитото си стихотворение „Двайсетий век“ също пророчески предсказва, че и този век ще премине под знамето на двуличието, насилията и духовното робство:

„Стоиме на прага на двайсетий век.

Светът ще го среща със пенести чаши
и с песни, с надежди – че той ще е лек –
мислителят само се плаши.

Ний влазяме в нов век, но не в нови дни.
Въпроси зловещи висят нерешени,
неправди царуват и вечни злини,
вериги дрънчат нестрошени.

Печално наследство изминалий век
на новий предава – тъй както прие го.
Недъзи вековни очакуват лек…
О, ще ли го найдат и в него?

Ил пак ще да скърца всемирний хомот
и гол меч – не разум ще има надвластье?
А как изжаднял е човешкият род
за правда, за мир и за щастье!...“

7.

Според Христо Ботев справедливо ще бъде „…на малките и на независимите вече държави, т.е. на Сърбия, на Гърция, на Румъния и на Черна гора да се даде по една част от турските европейски владения и да се оставят да приберат разпръснатите части на своите народности, а именно на Сърбия да се даде Босна, Херцеговина и една част от така наречената Стара Сърбия; на Гърция – тесалия и Епир; Румъния да се възведе до степен на кралевство и да й се помогне да очертае своите народни граници в Австрия и отчасти в Русия; Черна гора да се съедини със Сърбия, или ако не, то да й се разширят границите на юг с Албания, а на север с една част от Херцеговина; а българите, които населяват България, Тракия и Македония, да съставят отделно и независимо кралевство. Цариград да остане волни търговски град под покровителството на великите сили“.
Мислейки за гениалния поет-революционер, ние мислим за националната си гордост и чест. Ние си припомняме онази величествена историческа метафора на седмичното духовно бдение на Левски и Ботев в една мразовита воденица отвъд Дунава. Ние сякаш чуваме гласовете на двамата апостоли на българската революция. И разбираме защо народът така тачи тези истински национални икони. Защото във и чрез тях българският народ постоянно се самоосъзнава като достойна и свободолюбива нация, постоянно се самоочиства от метастазите на жилавата дядовъльовщина и хаджииванчопенчовщина. И защото най-сетне така галванизира своята кръв със светлината на героизма, храбростта и саможертвата.
За какво са си говорили през мразовитите дни и нощи двамата? Сигурно Дякона, който вече е захвърлил расото, но не и вярата си, се е възпламенявал от вулканична нетърпимост към безбройните „мъки и гнусоти, най-противни на човечеството и на свободата на съвестта“, на които са подложени злощастните съотечественици. Сигурно воденицата е кънтяла от магическите ключови думи: Отечество, Свобода, Народ, Република, Независимост, Справедливост, Любов, Хармония, Милосърдие, Веротърпимост…
Нека си представим усмихнатия, възторжен, екстазно извисен Левски, който говори, разпалено жестикулира, чертае възвишените перспективи пред бъдещото свободно Отечество, пред Републиката на равенството, социалната справедливост и духовния напредък. Нека да видим и тъмния блясък в очите на поета харамия Ботйов. Сигурно той е прекъсвал монолозите на Левски с пламенни свои рецитации. И едва ли е възможно разсъдителният Левски да не е бил запленен от изгарящите строфи в „На прощаване“. В своето Джобно тефтерче Левски набляга, че „тряб(в)а да се издирват войводи, били учени или прости“. „Има ги!“ – гърми той и препоръчва Ботйов като един от „най-добрите ни юнаци и решителен въ(в) (в)секи случай. Достоен е да удържи до смърт всяка тайна без съмнение“. И преписва със свещен възторг в тефтерчето си почти цялото стихотворение.
А буреносният глас на поета харамия как ли е цепел голите стени на ветраничавата воденица?! Човек на полюсните състояния, на ярките антитезисни емоционални пулсации Ботйов от високата кота на родолюбивия патос е изпадал до състояние на мрачна резигнация. Сигурно пред Левски като на екран е блеснала както невероятната нежност на лирическата душа, така и бравурният устрем на оная глава, която е решила да се отдели от плещите си в името на Свободата.
И ето там се е появила безсмъртната волтова дъга на националната воля, устрем и идеал, съединила две величави души – Левски и Ботйов. През тия дни запустялата воденица сигурно е сияела невероятно по-ярко и с много по-наситена национална енергия, отколкото всички български черкви в стенещото под зверски ярем Отечество. Тази воденица в оня величав и страшен миг е била истинският храм на българската Свобода, пред чийто олтар се вричат да работят до смърт черният монах Васил Левски и поетът Христо Ботйов. Единия после ще го обесят край София. И все още гроба му днес никой не знай, днес никой не знай. А другия го убиват на Вола, месата му и досега се белеят по скали и орляци.
Свещеният възторг и трепет от съприкосновението на две исторически воли кара двамата приятели да забравят студ и мраз, глад и безнадеждност. Левски през цялото време пее и превръща мрака в Светлина. Самият той е Светлина, която озарява не само Ботйовия лоб, но и катранените преизподни на робството.
8.
Всяко следващо българско поколение преоткрива своя Ботев и разсъждава върху неговите послания според спецификата на конкретното време. Иван Вазов проникновено посочва влиянието на народната песен върху Ботевата поезия и непостижимата епическа сила и мощ, които струят от творбите му. Д-р Кръстев отбелязва, че Ботев долавя, както никой друг, вечните копнежи на българската душа. Ето защо той е истинското начало на националната ни поезия. Според Иван Мешеков непреходността в духовните послания на Ботев се състои в майсторското владеене на „…психологията на концентрираната до последния си предел емоционално-идейна и волева сила, запрегната в една предначертана абсолютна цел и ценност (свободата, унищожението на робството и сюрмашкото тегло) – сила, която еднакво се проявява като сила на духа и като „сила мъжка“, като поезия и като акция“.
Владимир Василев акцентира върху абсолютността на идеята за свобода при Ботев – „…като отхвърляне не само на политическото, но и на икономическото и всяко човешко робство; с пламенните си мечти за братство и равенство между хората и народите Ботев явно насочва към един строй, който не може да бъде освен социалистическия. Но той няма още разработена представа какви ще бъдат неговите форми и кои са силите, които ще го създадат и на които той ще се опре“.
А литературният критик и философ Панко Анчев посвещава на Христо Ботев цяло изследване, в което го разглежда като оригинален мислител. Той проникновено анализира героя у Ботев като предтеча на модернистичния тип личност, осъществен малко по-късно за първи път в литературата в творчеството на Пенчо Славейков, а сетне и у Яворов и поетите модернисти.

9.

Христо Ботев е не само първата и най-ярка манифестация на българския расов гений, както твърди Гео Милев, но и най-категоричното доказателство, че е невъзможно да се създаде нова държава, възкръснала от руините на дълговечното робство, без икони, нравствени идоли, социални пътепоказатели. Войводата поет въплъщава в същото време и неизкоренимата способност на българското племе да се самопроизвежда, самопродължава, самовъзкресява след столетия чуждо иго. Ето на този удивителен и уникален генетичен код е представител Христо Ботeв. И затова той е огнедишащото сърце на националната и социалната революция, докато Апостола Левски е разумът и организационното острие на тази революция.

Днес, в началото на ХХI век, е добре да припомним разсъжденията на народния поет Иван Вазов за нашия герой: “... Вечно безпокоен, бунтующ се против всичките приети правила, традиции и обществен морал, той стана невъзможен и въоръжи против себе си обществото... Само в разгулната и родна атмосфера на хъшовете, в кръгът на които можеше свободно да диша, той се чувствуваше в елемента си. Той си ги подчини всичките чрез духовното си превъзходство. Той радостно делеше с тях глад, лишения и неизвестността за утрешний ден, както и надеждата да развее хайдушкия байрак в Стара планина. И като очакваше тоя ден на борба за свободата на България, той проповядваше свободата на цялото человечество, всемирното равенство, което видя във формата на комунизмът.”

Без съмнение ние неспирно, весден трябва да мислим за нравствения пример, величавото героико-историческо присъствие и лична неудържима харизма на автора на “Борба”, “На прощаване”, “Хайдути”, “Моята молитва”, “Смешен плач” и “Политическа зима”, ако искаме да се самоутвърдим като достойна и независима българска нация през ХХI век в рамките на Европейския съюз.

Христо Ботев е другото име на отечествената доблест, другото име на националната идентичност, другото име на расовия български гений.
Мислейки за Ботев в тези му величави духовни ипостаси, ние разсъждаваме за себе си, за своите собствени чест и гордост, за постоянното възкресение на България, на нейната велика национална Душа!