5653 | 28 март 2023 | 16:58

Константин Константинов пише, че “наистина няма друг българин, в чиято художническа същност тъй неделимо да се преплитат хайдушкият патос на Балкана с кротката носталгична нежност на Тракия”

член-кор. проф. д.н. Иван Гранитски

1

Има личности в нашата история, чийто светъл духовен образ трябва да остане съхранен вечно жив в сърцата ни. Нужно е отново и отново да преоткриваме дълбокия смисъл на делата им, ако искаме да запазим онова благородно сияние, което е осветявало пътя ни като народност и нация през вековете. Един от първите будители на народната свяст по време на Българското възраждане е Добри Чинтулов.

Сякаш е съвсем закономерно той да се роди в Сливен – градът на войводите, тия поети на революционната, националноосвободителната борба, но и градът на предприемчивите българи, които полагат началото на първите български фабрики; т.е. градът на едни от първите духовни и материални строители на нова България. В душата на Добри Чинтулов отекват едновременно ритъмът от неспокойната кръв на неговите прадеди и приглушената мелодия на съзерцателната и дълбоко чувствителна натура. Той е революционер в поезията си и поет в своя твърде често изпъстрен с лишения и превратности делник.

Противоречията и единството на българския национален характер се отразяват колоритно и впечатляващо у него. Затова и Константин Константинов пише, че “наистина няма друг българин, в чиято художническа същност тъй неделимо да се преплитат хайдушкият патос на Балкана с кротката носталгична нежност на Тракия”.

Действително животът и творческото дело на Доб­ри Чинтулов ни насочват към своеобразна закономерност за редица от големите дейци на нашето Възраждане. Понякога съдбата дарява отделната личност с по-нежна душа, с по-крехка чувствителност, а времето, в което тя живее, я натоварва с изключителна отговорност и изисква желязна воля и характер. В такъв план стават по-леснообясними на пръв поглед странните метаморфози, превръщащи лирично-носталгичния характер в борбено-полемична фигура. За Чинтулов това е особено характерно.

Неутолимата жажда да вдъхне с пълни гърди въздуха на свободата и нежеланието да понася произволите на насилника надделяват над природната му сдържаност и уравновесеност, а донякъде дори и плахост.

И още момче го виждаме към края на 1839 г. с пет гроша в джоба на път за Одеса. За голяма част от най-будните българи Одеса е своеобразна Мека на свободата, на волния дух, на свободно развиващата се славянска душа. Никак не е случайно, че почти всички наши националреволюционери минават (или учат, или живеят) през Одеса, Браила или Белград. Одеса фактически е един от центровете на българската емиграция, която се подготвя отначало в образователен и културен план, а по-късно получава и пряка революционна закваска в практиката. И в младата душа на Добри Чинтулов се е събудило непокорството, онова непокорство, което води до хъшовската непримиримост и жертвоготовност. Ала у юношата с буден ум и горещо сърце тая непримиримост приема формата на преклонение и свещенослужение пред Словото. Пламъкът на знанието – ето кое осветява вътрешния живот на Чинтулов не само през годините на учение в Одеса. До края на живота си той запазва хъшовския огън в своите песни, те са неговите оръжия в по-продължителната и бавна революция в съзнанието на учениците му.

В Одеса благодарение на помощта на неколцина родолюбиви българи – Н. Палаузов, В. Априлов, Н. М. Тошков и Ст. Тошков – Чинтулов завършва основно училище, а след това и Одеската духовна семинария. Това е най-наситеният с впечатления и преживявания период от живота му. Тук проблясва и се разраства искрата на неговия поетичен талант, тук се извършват значителните културни натрупвания в душата му, тук се изгражда неговият характер. Срещата с руската поетическа традиция – особено Пушкин, Лермонтов, Шевченко, Хомяков – отваря очите му за големия свят на поезията. В нея той вижда не само път към хармонията и красотата, но и конкретно оръжие за извеждане на човека от състоянието му на безразличие и апатия, оръжие за събуждане на националните чувства на един поробен народ, какъвто е българският. Десетте години, прекарани в Одеса, са достатъчни не само за поетическото, но и за социално-политическото узряване на Чинтулов.

Тътенът на революционните раздвижвания се носи из Европа и той не може да не отекне и в сърцето на родолюбивия българин, не може да не настрои революционно неговата лира и да не изтръгне от нея песни, за които по-късно Георги Бакалов ще отбележи, че всяка от тях е “позив към революция”.

Браилските съзаклятия от 1841–1843 г. още повече наелектризират Чинтулов. Чувствата на любов и мъка към стенещото под варварско иго Отечество преминават в екзалтация. Израз на пламенния патриотичен порив стават първите две песни на поета – “Стани, стани, юнак балкански” и “Къде си, вярна ти любов народна” (написани вероятно през 1843–1845 г.). С тях Чинтулов става всъщност първият български поет в истинския смисъл на думата. Революционният дух на времето е довел количествените натрупвания до качествени изменения.

Създаденото от т.нар. първи стихотворци преди Чинтулов е било само необходимото напластяване, прагът, от който ще се извърши скокът към същинското национално поетическо творчество. В това отношение ролята на Добри Чинтулов е изключително важна – той се оказва мостът между българската народнопесенна традиция и оригиналната национална поезия. Във вените на неговия стих пулсира кръвта на народната песен, свети необозримото богатство на фолклора. Дори в чисто формално отношение ще открием органична близост до народната песен (неслучайно цели поколения българи възприемат и пеят песните на Чинтулов като пряко народно творчество), но ще съзрем и нещо ново – поетът провокира традиционната фолклорна метафоричност, революционизира я и затова в песните му започват да се открояват оригинални поетически образи. Така в негово лице народната песен се редуцира и трансформира до стихотворение, до поезия.

Несъмнено поетическата образност у Чинтулов е уязвима от доста страни (и ритмично несъвършенство, и римна недостатъчност, и липса на метафоричен блясък), ала у Чинтулов откриваме първите изблици на националния поетически гений след неколковековен мрак за българския език. Тъкмо поради това значението на Чинтуловите песни е неоценимо. И те трябва да се приемат не само като оригинално творчество (което още повече повдига стойността им), но и като еманация на пробуждащото се българско национално самосъзнание.

Впрочем тъкмо такава е била съдбата на създаденото от Чинтулов – само три от неговите стихотворения са публикувани: “Стара майка се прощава със сина си”, “Изпроводяк на едного българина из Одеса” и “Китка от Балкана” виждат бял свят през 1849 г. в “Цариградски вестник”.

Впечатляващо е стихотворението “Стара майка се прощава със сина си”. Тук Чинтулов е един от първите истински български поети, които поетизират образа на Майката и я отъждествяват с Отечеството. Нека си спомним колко мощна е тази традиция в българската поезия след това при Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Вапцаров. Ето началото на това стихотворение:

Прощавай, синко, много здраве, едничка рожбо на светът; така съдбата нам направи син с майка да се разделят. Това ли чаках аз от тебе, откак си още малък бил, та сега в мойто старо време в път дълъг си се наредил? В страни ти чужди ще да идеш, къде ти сочи съвестта, светът и хората да видиш и да си търсиш там честта.

               (“Стара майка се прощава със сина си”)

Чинтулов поетизира майката като Пиета. В нея той вижда Отечеството, както и в Отечеството – образа на Майката. По-късно – у Ботев, Вазов, Яворов и Дебелянов – ще видим как Майката се превръща и в интегрален символ на Милосърдието, на благостта. И обратно – Родината бива облъчена с човешките, земните черти на Майката. Както е в стихотворението “Българийо, мила майко”:

Българийо, мила майко, ще ли още ти да спиш? Ил не знаеш колко сладко ти ще ни развеселиш? Твойте синове юнаци искат в Балкан да вървят и със дядови криваци мръсни турци да секат.

Освен споменатите три творби на Чинтулов, публикувани в “Цариградски вестник”, останалите стихотворения на поета са изпълнявани като песни (нека припомним, че Чинтулов е бил и учител по цигулка), разпространявани тайно в преписи и бавно и неотменно са се вкоренявали в народното съзнание като творчество на самия народ. А каква по-голяма награда и признание за един поет от тази, творчеството му да заживее като безименно излъчване на народния гений?

2

Съвсем неслучайно стихотворенията на Добри Чинтулов са мелодирани от самия него – някои с оригинални, а други със заимствани мелодии. Именно като песни те остават в народното съзнание като химни на пробуждащата се жажда за национално освобождение. В тях кипят възторгът и енергията на бунта, на предусещаната национална революция.

Къде си, вярна ти любов народна? Къде блестиш ти, искра любородна? Я силен пламък ти пламни, та буен огън разпали на младите в сърцата, да тръгнат по гората. Пламни, пламни ти в нас, любов гореща, противу турци да стоим насреща! Да викнем всинца с глас голям по всичкия Коджабалкан: голямо, мало, ставай, оръжие запасвай! На пояс тънки сабли запашете, за бащината си земя станете, колете турски племена, пълнете с техните тела пространните равнини, дълбоките долини!

Няма друго слово, което толкова да нажежава народните чувства и настроения, колкото Чинтуловите песни. В продължение на повече от 25 години те възпламеняват патриотизма на не едно поколение. Каква призивност, взривност и завладяваща сила излъчва “Вятър ечи, Балкан стене”:

Вятър ечи, Балкан стене, сам юнак на коня с тръба зове свойте братя: всички на оръжие! Дойде време, ставайте, от сън се събуждайте, доста робство и тиранство, всички на оръжие! Който носи мъжко сърце и българско име, да препаше тънка сабя, знаме да развие!

Трудно бихме си представили дейността на големите ни националреволюционери без емоционално подготвената от поезията на Чинтулов екзалтация на народния дух.

Апостола на българската национална революция Васил Левски носи преписани в тефтерчето си песните на Чинтулов и често ги пее. Ето какво споделя М. Ив. Марковски: “... една сутрин, в тъмни зори, Левски яхна коня си и потегли към Балкана за Карлово. След като измина конака, гдето наблизо срещна нощната стража, че се прибира към конашките килии, и като наближи горния край на града, изолиран от конашко ухо, Левски радостно викна, та запя любимата си бунтовническа песен:

Българи юнаци, ще ли още спим? Дигайте байраци да се освободим!

Ясният на Левски глас без време разбуди мнозина граждани от този край и мнозина в това потайно време с възхищение се вслушваха по прозорците в тази мелодия...”

Идеята за организирана националноосвободителна борба, повдигната от Георги Раковски, Чинтулов претворява в късия си музикално-ритмичен стих. “Стани, стани, юнак балкански”, “Българи юнаци”, “Българийо, мила майко” и “Вятър ечи, Балкан стене” звучат като революционни маршове. Но в тия песни липсва реториката на първите стихотворци, тук се сблъскваме с непозната дотогава художествена плътност, с неподозиран изблик на скритите възможности на българския поетически език, проявени по-сетне така мощно у Ботев и Вазов. Поетическото наследство на Чинтулов (за авторството на някои от песните все още се спори) е скромно – около двайсетина стихотворения. Но в тях виждаме неповторима художествена типизация на националните чувства и настроения, колоритно и ярко пресъздаване процеса на революционизиране на българското национално самосъзнание. Довчерашният роб, покорната глава, днес запява:

Стани, стани, юнак балкански, от сън дълбок се събуди, срещу народа отомански ти българите поведи! Че сълзи кървави пролива във робство милий наш народ; високо той ръце простира да го избави вишний Бог! И тъй ний много претърпяхме, но стига толкоз да търпим, да бъдем пак, каквито бяхме, ил‚ всинца да се изтребим. Докога, братя, да се губим? Защо да се не съберем? Така ли вечно ще се трудим и в робство всинца да измрем?

3

Извършен е невероятен прелом, истинска революция в съзнанието на потиснатия и унизения. Сега вече нищо не може да угаси запаления пламък и жаждата за свобода ще става все по-неутолима. Именно в това се състои дълбокият смисъл на Чинтуловото поетическо творчество. Това е, което го прави вечно и непреходно за българина. Чинтулов запалва любородната искра, от която по-късно ще се разгорят пожарите на духовното брожение, както Бенковски запалва къщите на поробените българи не само за да нямат път за връщане назад, но и за да ги направи свободни от оковите на бита. При Добри Чинтулов поетическото самосъзнание е все още невинно, наивно и неизкушено. То ни облъчва с някаква благородна девствена чистота. И това е напълно обяснимо, защото отразява състоянието на непокварената все още и чиста душа на българина в навечерието на Освобождението. Удивително е по-сетнешното разгръщане на поетическото самосъзнание на някои от големите български поети – Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Смирненски, Лилиев, Гео Милев, Далчев, Вапцаров. Не само развитието на идеите, но и разгръщането на националния дух във всичките му падания и възземания, възторзи и покруси, трансформации и пертурбации може да се проследи в движението и саморазгръщането на поетическото самосъзнание на споменатите поети. Чинтулов е първата брънка от една дълга верига от велики и славни певци.

Но не само с поезията си Добри Чинтулов революционизира народната чувствителност. През пролетта на 1850 г. след неколкомесечен престой в Браила той се завръща в Сливен и се захваща с пионерската мисия на истински народен учител. Започва същинска тиха война срещу гъркоманите за реформиране на учебното дело, побунва неколцина младежи да апострофират по време на служба гръцкия владика Кирил Одрински и така го изгонва от Сливен (по разказа на Михаил Греков); учи така своите ученици, че да съзнаят своята национална чест и достойнство.

В Сливен Чинтулов учителства до 1857 г., когато след неуспеха на Кримската война гъркоманите вземат връх и го принуждават да отиде в Ямбол. Тогава е и най-тъжният миг в живота на поета – опасявайки се от предателството на поп Станчо, той изгаря своите ръкописи, между които освен стихотворенията имало и две повести и записки из българската история. В 1861 г. поетът отново е в Сливен и тук учителства до Освобождението, взема активно участие в борбите за учредяване на независима Българска екзархия.

Последните години от живота на Чинтулов са твърде тягостни. Сполетяват го две смърти на близки същества – на жена му и единствения му син, самият той почти ослепява (а може би и тук има пръст Провидението, за да предпази големия родолюбец от омерзителните картини на първите години след Освобождението, когато идеалите на националреволюционерите и апостолите на революцията са напълно забравени), изоставен е от всички, каквато впрочем е съдбата на почти всички народни дейци от епохата на Възраждането. Накрая умира в родния си град през 1886 г.

Някои изследователи на творчеството на Чинтулов са склонни да го разделят на два периода: първи – до Кримската война, когато пише най-ярките си революционно-патриотични творби. И втори период – след войната, когато у поета се забелязва известно отдръпване и затваряне в себе си. Може би такова разделение има донякъде основание, но само доколкото очертава по-релефно разликата между стихотворения, писани в течение на двайсет години. Инак Чинтулов е единен и първите му песни, осветени от романтичен патос, и по-късните му творби, например поемите “Двама приятели” и “Патриот”, в които ще доловим елегични нотки (но и неподправени проблясъци на истинска поезия, изтръгнати от патриотичния възторг и носталгията по великото минало на Отечеството), носят в себе си непомерната любов към родното. В тях е нескрито копнението на поета да види развятото знаме на националната свобода...

4

Толкова години вече песните на Добри Чинтулов имат своето неизкоренимо духовно битие в съзнанието на народа. Слели се с образа на безименния народен певец, те продължават българската кръв и българския дух. Ненадминато е описанието на Иван Вазов на възторга и екстаза, които предизвикват Чинтуловите песни сред народа. Ето това описание в главата “Представлението” из романа “Под игото”: “... раздаде се на сцената революционната песен:

Пламни, пламни ти в нас, любов гореща, противу турци да стоим насреща!

Това падна като гръм небесен в залата.

От най-напред един я запя, после част от трупата я подхвана, после всичката, а след нея и самата публика взе да приглаша. Внезапен патриотически възторг облада всекиго. Мъжественият мотив на тая песен като невидима вълна порасте, изпълни залата, заля двора и се пръсна в нощта...

Песента цепеше въздуха, разпалваше и опияняваше сърцата. Тия силни звукове удариха на една нова струна на публиката. Всички, които знаеха песента, запяха я – и мъже, и девойки: тя сбра всичките души в едно, сля сцената със залата и се издигна към небето като молитва...”

И Чинтулов, както редица от големите ни поети и писатели, има способността да прониква провидчески в измеренията на българската душа, да открива нейни дълбоки вътрешни състояния, да предвижда бъдещото й развитие. Не може да не ни впечатли колко актуални за нашето време сега и за болестите на съвременната българска душа са думите на Чинтулов, произнесени в една реч на 29 юни 1873 г. по случай годишния акт на сливенските училища:

“Що бяха българите преди 40–50 години? Имаха ли съзнание поне колко-годе за своята народност? Дохождаше ли някому наум да помисли за общополезно някое народно дело? Фанариотската лукава политика, като не се задоволяваше само да ги държи под власт­та си, да ги дои и съблича, употребяваше всичките си преизподни ухищрения, за да сее помежду им всякакви раздори и несъгласия да не би някак да дойдат в съгласие и оценят жалостното положение, в което се намират. Следствието на такава една политика бяха вкоренението помежду им на взаимна недоверчивост, упадвание и по нейде и съвършено изгубвание на народното чувство: всекий мисляше само за себе си, а счастието си полагаше повече в това, как по-изкусно да се лъсти и да се сили колкото е възможно да бъде по-наблизо до своите нравствени губители и притеснители. А от такова едно нравствено разтление чудно ли е, че българинът достигна до такава апатия, щото с равнодушие гледаше да се тъпче всичко, щото е народно; да се гони матернийт язик из църквите и училищата, а що е най-лошото – и сам да спомага на своето нравствено убийство – явление, което рядко се е срещало и помежду най-отритнатите и най-потъпканите народности. Но благодарение на небесното провидение то не остави този народ да загине докрай. От време на време се появляваха помежду него мъже, които подобно на някои въздушни феномени, ако и да гаснеяха в пространството на българскийт небосклон, но пак с изчезванието си оставиха някои живителни лъчи на народното съзнание; тези лъчи, като някое плодотворно семе, хвърлено в земята, дадоха плодът на народното събуждание.”

Още преди повече от век народният учител Чинтулов вижда опасностите пред българската душа и предупреждава. По-нататък ще проследим и пророческите анализи и предупреждения и на другите големи български поети. Разгръщането на тяхното поетическо самосъзнание през изминалите години всъщност ни дава своеобразна диагноза на развитието на българското общество и на вътрешните трансформации на българската душа...

Но да се върнем към Чинтулов. Независимо от личната покруса, от житейската несрета и изпитните, на които го подхвърля Провидението, Чинтулов не губи патоса на своята вяра в светлото бъдеще на Отечеството. И в споменатата вече реч той отбелязва: “Ще се преминат години и времена; ще се появят помежду нашийт народ мъже, които, за да опишат народната ни история, ще разровят архивите, в които са описани делата на любородните деятели, ще ги оценят безпристрастно, ще пролеят признателни сълзи и със сърдечно умиление ще почетат небесното провидение.”

Днес, а и винаги ние трябва да си спомняме за големия българин, народния певец Добри Чинтулов, и да проронваме за него признателна сълза.

Последвайте Епицентър.БГ вече и в Телеграм и Туитър!