5630 | 18 апр. 2022 | 12:01

През последните няколко години Боян Ангелов публикува три знакови свои стихосбирки – „Поледица“, „В сянката на хоругвите“, „Последна риза“.

Иван Гранитски

Единици са съвременните български лирици, в чието творчество усещаме духовните послания на поети като Александър Геров, Христо Фотев и Андрей Германов. А е необходимо постоянно да се връщаме към мъдрите им стихове, които ще помогнат на заразения от безпътица днешен делник да види светлия лъч в тъмния тунел на безпросветието, омразата, злобата, дивашките страсти, и ужасяващите плебейщини, обладали обществото ни.

Боян Ангелов е един от тези поети. Може би, защото години наред живееше и работеше извън България около името му не се шумеше. Той бе чужд на празното самоизтъкване, евтините рекламни рецензии и анотации, и пазарската суетня. Ето защо, едва напоследък сериозната критика започна да преоткрива художествените му постижения.

През последните няколко години Боян Ангелов публикува три знакови свои стихосбирки – „Поледица“, „В сянката на хоругвите“, „Последна риза“. Те привлякоха вниманието на литературната критика и на поетическата гилдия с особената си метафорика и оригинална образност, с продуктивните експерименти с формата и най-вече със своите послания. Но защо тези три книги имаха такова важно значение не само за индивидуалното развитие на Боян Ангелов, но и за очертаване на някои важни тенденции в съвременния литературен процес?

И в предишни лирически сбирки на поета Ангелов беше забележима тягата му към своеобразно лирическо философициране. Редица от творбите му стъпваха върху използването на многопластови сравнения, митологически препратки и историко-културни алюзии. Сега обаче в „Реставрация на обелиска“ виждаме изкристализирала тази особеност на поетическия му рисунък.

Авторът непрекъснато се опитва да облече в оригинални поетични образи размишленията си за свръхпредназначението на човека. И то главно човекът на нашето време, разкъсван и раздиран от противоречия и съмнения, възторзи и резигнации, колебания и непоколебима решителност. Позоваването на митологически и исторически персонажи помага на автора да направи сравнение при движението на човешкото съзнание през вековете, да разсъждава върху това променя ли се нравствеността на индивида през хилядолетията и каква е примерно разликата между гражданите на Елада или древния Рим със съвременния човек? Тази тяга към философициране на поетическия изказ ражда и особената парадоксална конструкция на някои от творбите – там често ще открием антитезата, параболата и даже оксиморона.

В „Поледица“ виждаме в развитие многогодишните усилия на автора да осмисли посланията на живата и неживата материя, на социума и въображаемото. Можем да откроим условно казано няколко насоки на неговите внушения – първата без съмнение е интелектуално-философската интерпретация, която цели да се осъзнае дълбинното познание – невидимото, необяснимото, неназовимото. Тук трябва да посочим стихотворения като: „Шепнешком“, „Утеха“, „Дихотомия“.
В „Продавачът на вяра“ авторът заявява:

Продавачът на вяра не повярва, че зла
и презрителна мощ стъпка всички идеи.
Всеки устрем потъна в зеленикава прах
и пътеките сочат само слепи посоки.
Продавачът на вяра стана дилър на страх,
стана каменен под на тъмници дълбоки.

Човекът е необяснимо кълбо от противоречия и хармония, наречено Живот. В него си дават среща преходността и повторяемостта, страховете и възторзите на конкретното време. Авторът се опитва да разгадае космогоничния кръговрат – превъплъщенията на живота в смъртта и обратно, постоянното прераждане на човешките души, но и всяка частица от Натурата. Понякога той не може да определи дали сънува наяве и дали в съня не е действителната реалност. Емблематично в това отношение е стихотворението „Косите на нощта“ където виждаме по какъв парадоксален и в същото време органичен начин се преплитат и превъплъщават едно в друго реалното и фантазното:

Умората, превъплътена в гном,
е бледо отражение на ваза
в събуденото за съня съзнание,
но нямото джудже не ми разказа,
че пеперудите са оседлани,
че феите все още спят и, щом
повика ни на совата зовът,
по мост от паяжина ще преминем:
над езеро, осеяно с русалки;
над кълбовидни църкви с цвят карминен
и над планети като нокът малки –
отвъд материалното, отвъд…

В книгата не случайно се редуват творби, натоварени с висока степен на абстрактност и други, които представляват преклонение пред благородния патос на възрожденското време, пред величавите примери на националната чест и доблест. Програмно тук е стихотворението „Добри Чинтулов“. Днешното време на продадени идеали, стъпкани кумири, фалшиви идеи, омерзява авторът и той търси спасение от грубата материалност и просташкото блъскане с лакти, в безкористния пример на възрожденските ни дейци. Слепият мъдрец Добри Чинтулов Не вижда, но чува как стене Балкана:

Опипом търси из тъмната памет.
Говори си нещо, нещо намира.
Несръчно препасва сабя френгия,
знамето после развива, развива
и тръгва в мрака –
къде отива?…


Още по-категорично звучи гласът на поета в „Кураж“.
Тъгата по покрусените национални идеали, възмущението от пълзящия нихилизъм, който превзема днешното българско общество, ражда острия критицизъм на стиха:

Куражът ни къде отиде,
къде се скри, къде изчезна?
Пълзим по турски керемиди,
отляво и отдясно – бездна.
Рушим стени, ала дувари
върху мечтите ни издигат
плъхоподобни господари.
Те дрънкат старите вериги
и ни изправят пред стените
на черквите окървавени…

И затова авторът търси светлия лъч на надеждата в героичните примери от нашата история, както е и в стихотворенията „Македония 1919–2016“ или „Юмрукчал“.
Историческите събития, места, личности активират поетическото въображение на автора („Възкресение“, „Римски терми“, „Виена“, „Градините на Арлесхайм“) и го тласкат към оригинални и плодотворни внушения. Усещането за преходност и мимолетност отстъпват място на вечните ценности, които надживяват хилядолетия и епохи.

Творбите от „Поледица“ са заредени с безпощадна искреност, вътрешна строгост и самокритичност, която понякога стига до саморазголване. Но това е поезия на нравствената съпротива, а не на гръмогласните публицистични изблици, поезия на алегорията, иносказанията, подтекстовите внушения, поезия, която буди заспалото ни национално самосъзнание, и припомня на човека истинското му предназначение – да живее в хармония с природата, да усеща себе си като част от Абсолюта и да осъзнава своята отговорност в процеса на неговото саморазвитие и самоусъвършенстване.

След „Поледица“ поетът поднесе на читателите още една лирическа сбирка – „В сянката на хоругвите“, в която той не случайно в самото начало е поставил като програмно стихотворение творба, посветена именно на Александър Геров. Впечатляват психологическото вглъбяване в света на големия поет, диалогът с него и размишленията върху тайната на преминаването от едни в други светове. Действително Александър Геров притежаваше качеството да преминава с въображението си в други по-добри и възвишени пространства и селения. Той знаеше езика на птиците и разговаряше с тях, черпеше своето вдъхновение от тяхната невинност, безкористност и волност.

…и вече готов е отново да литне,
където беседва с човеци хвърчащи.
Лети и приказва, лети и приказва…
За всекиго има слова най-изящни
и всяка усмивка с любов го наказва.

Поезията на Боян Ангелов е изцяло подчинена на търсенето на трудните въпроси, които мислещият човек си поставя. Затова той често се насочва към символиката на гръцката митология или история. Потъвайки във времето на Зенон Елейски, Талес или Емпедокъл той иска да се поучи от мъдростта на древните и в нея да намери спасение от просташката врява на нашето всекидневие. Често пъти го привлича глобалната антитеза за романтичното минало и скверното настояще.

В стихотворението „Емпедокъл“ той се удивлява на вселенския кръговрат, в който ерите стават моменти, в „Оскъдица“ бленува за появата на един нов Фауст, който да преобрази пошлото блато на днешния ден в кристално чист ручей.

В „Сянката на хоругвите“ Боян Ангелов продължава да разгръща и развива търсения, започнати още в предишните му стихосбирки – „Далнина“ и „Поледица“. И тук виждаме същите знакови думи, зад които стоят глобалните символи и метафори, емблематизиращи понятия като свобода, волност, непокорност, вярност и достойнство, подлост и храброст, дълг и чест, усещането за мимолетност и преходност на земното, както и предчувствието за вечността на духовното. Парадоксалната образност в поезията на Боян Ангелов отразява способността му да улавя едновременно и безсмислената жестокост на човека, изразяваща понякога неговата ирационална същност, дълбоко скрита в бездните на подсъзнателното и в същото време неговата възвишеност, изтъканата му от вътрешна светлина, добротворство и лъчезарие безсмъртна душа.

В стихотворението „Понеже“ лирическият герой, покрусен от несправедливостите и жестокостта на делника, възкликва:

Понеже няма доброта,
а справедливостта е сляпа,
пред незаключена врата
животът като свещ
се стапя.

А в едноименното стихотворение, дало название на цялата книга, героят се усеща като духовен приемник на делата и примера на велики предци

В сянката на хоругвите
срещал съм се с апостоли
и преминавах мълком
в другия край на предела,
където събирах стръкове
от прецъфтели недели.
Не в облаците витаех,
а на гнева в утробата…

Поезията на Боян Ангелов в книгата „В сянката на хоругвите“ следва и още един завет на поети като Александър Геров, Христо Фотев и Андрей Германов – главната задача на твореца е да защитава мечтата, да продължава порива към красотата, да поддържа устрема към благородното и възвишеното, да насърчава надеждата, да воюва за съхранението на националната идентичност, да осъзнава своя дълг пред Отечеството.

Споменатите три лирически сбирки на Боян Ангелов като че ли са били подготовка за появата на най-новата му книга – „Реставрация на обелиска“. Тук са изведени в завършен вид редица от поетическите му съмнения и реторични възклицания от предишните книги. Тук виждаме разгръщането на поетическата философия на Боян Ангелов в най-чист вид. Първият раздел на книгата – „Плахо пламъче“ ни показва как авторът, макар и в плен на илюзиите на съдбата, е разпъван между примирението и вярата. В стихотворението „Преминаване“ авторът покрусен възкликва:

Преминал зрелостта преминал
през рискове и край съблазни,
животът ми е трансформирал
гнева в усилия напразни.
И, вместо да мъстя, се свивам
в тресавище на зли погроми.
Завит от огнена коприва,
студувам в жарки катакомби

В стихотворението „В покрайнините“ поетът отъждествява своя живот с образа на големия модерен град, който е с назъбени стени, надвесени над зли скали. В този град на отчуждението никой никого не поглежда и не поздравява, защото държавата е озлочестена и човекът, който според Паскал е мислеща тръстика, се е превърнал във винтче и болтче от огромен бездуховен механизъм. От една страна градът е символ на живота, неговата кула е пробола и седемте небеса, но Човекът, къде е Човекът?

Почти във всяка творба ще открием силни и ярки метафори за кръговрата на човешкия живот. Усещането за незначителност, за преходност и ефимерност терзае лирическия герой. Той вижда порти с некролози, заключени с ръждавеещи и разкривени катинари. А върху тленните дувари лазят възлезстите вени на асмите. Няма кой да отключи вратата на ближния, човекът потъва в смразяващ студ и отчайваща самотност. Само плахото пламъче на надеждата крепи лирическия герой и поддържа неговата воля.

В едно от програмните стихотворения на книгата – „Отломъци“, поетът заявява:

Тъгата бавно ме насища
с отломъци опустошени.
Затлачва ме като с кълчища
брегът на лесното спасение.
Съзирам океан, изгризан
от пировете на косатки.
Излишъци от оптимизъм
заливат залезите кратки.
А после тръгват недоспали
потомците на нищетата.

Но кои са тези, които удрят клепалото на живота ни безобразен? Това са всички ония, които се самооблъщават като политически елит, а през последния четвърт век хищно продават заветите на възрожденците и националреволюционерите. За това лирическият герой на Боян Ангелов, когато се съпротивлява на лъжата и демагогията, на официалния фалш, получава вместо ласки, юмруци. Усещането за всеобщ разпад, за деградация, демонстрацията на парвенющината и срамните водевили, които слагат своя печат на днешното време, не само отблъскват лирическия герой, но и постоянно насочват погледа му към романтичното минало, към времето, когато любимото Отечество е имало идеали и ценности – национални, социални, естетически.

И тук стигаме до обяснението на глобалната метафора на книгата, кодирана в стихотворението „Реставрация на обелиска“. Въпреки подлостите на силните на деня, въпреки безчинствата на така наречения политически елит, чувствителната и мислеща душа на човека на нашето време избира саможертвата, себераздаването, защото протуберансите на Злото могат да бъдат овладяни само с благородство, милосърдие, братска взаимопомощ, безкористност, добросърдечие и поставяне на висшите национални интереси над владеещата и превземаща всичко алчност, завист и разруха.

Като контрапункт на песимистичните, а не рядко и апокалиптични внушения, доминиращи в първата част на книгата Боян Ангелов предлага на своите читатели примера на възвишеното, на безкористното служение на Отечеството.
Това е третият цикъл на книгата, озаглавен „Перлата на окото ми“. Авторът е имал щастливото хрумване да включи тук серия от поетични поклони към духовните послания и завети на редица наши възрожденски дейци – Добри Чинтулов, Нешо Бончев, Христо Ботев, Иван Вазов, както и някои от най-ярките поети на България, чиято трагична съдба и героичен живот е възпламенила поетическото му въображение – Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Вапцаров, Иван Нивянин и Васил Воденичарски, а също и емблематични поети на нашето време – Никола Фурнаджиев, Александър Геров, Иван Динков, Евтим Евтимов…

И други съвременни български поети са се вдъхновявали от могъщата духовна аура и посланията на посочените творци. Често пъти в стихотворения на Александър Геров, Иван Динков, Любомир Левчев, Валери Станков, сме откривали интересни парафрази, скрити цитати или директни вариации върху творчеството на класиците.

Но този цикъл от двадесетина творби на Боян Ангелов се откроява с актуалното преосмисляне на посланията на класиците, с оригиналната трактовка, която ни предлага поета и най-вече с духовната близост към посланията им.

Авторът е усетил може би не само с разума си, но и дълбоко интуитивно, че една нация, която няма духовни стълбове и ориентири, не може да разчита на сериозно бъдеще. Ето защо стихотворенията от този цикъл са не само значими като силно звучащи духовни поклони пред традицията, но и са своеобразна камбана, която трябва да събуди заспалото ни общество.

В такъв смисъл новата книга на Боян Ангелов „Реставрация на обелиска“ освен силната си художествено естетическа страна излъчва и продуктивна социална енергия, тъй необходима ни на обезвереното съвременно общество.