19155 | 6 ноем. 2025 | 13:49

Дончо Цончев бе един от малцината големи български писатели, които осъзнаваха, разбираха, усещаха и превъплъщаваха в завладяващи художествени образи и послания невероятното богатство и многобагрие на националните културни движения и трансформации.

Акад. Иван Гранитски 

Неусетно се изнизаха петнадесет години, откакто артистичният човек Дончо Цончев отплува към един по-добър континент. Той имаше удивително различни като манталитет, политически обвързаности, интелектуални предпочитания и психологически зависимости приятели, които го обичаха искрено и до смърт.

Ето защо сега, когато петнадесет години той странства из селенията на неведомото, ние, приятелите му, мислим за него като за жив, реален и пълнокръвен образ, като за палаво възрастно дете, което се е скрило зад ъгъла на епохата и може би всеки миг ще надникне, ще ни помаха с ръка и ще възкликне: „Здравейте, аз съм човекът, който иска да ви напомни, че в нашата история има един Васил Левски - апостол на българското национално самоосъзнаване; има един Стефан Стамболов - съзидател на отечествената държавност; има един Яворов - емблема на духовното разкрепостяване и възраждане; има един Владимир Димитров-Майстора - символ на народнотворческия гений и хармонията на шевиците, багрите, обичаите, обредите, поверията, които символизират повече от хиляда и петстотин години културноисторически натрупвания".

Но защо един, а не множество? Разбира се, множество - Дончо Цончев бе един от малцината големи български писатели, които осъзнаваха, разбираха, усещаха и превъплъщаваха в завладяващи художествени образи и послания невероятното богатство и многобагрие на националните културни движения и трансформации.

Българските историци и критици често разсъждават върху проблема възможни ли са други исторически решения, свързани със съдбата на велика личност или драматично историческо събитие. Какво би станало например, ако беше възможно Дебелянов да не загине героично като поручик толкова скандално млад; възможно ли беше Яворов да се спаси от чумата на парвенюшката клюкарска агресия на така нареченото висше общество в началото на миналия век; имаха ли друг изход Димитър Бояджиев, Николай Ракитин или други възвишени творци, доведени до безизходна ситуация в любимото си Отечество?

И винаги ли Провидението се отнася тъй безчувствено към великите наши творчески личности?
Дончо Цончев си отиде твърде млад, ако съдим по удивителната му, почти неизчерпаема творческа и житейска енергия. Онези, които го познават, знаят, че той беше истинско кълбо от огън и страст, от емоции и противоречия, от хармонични диези и додекафонични паузи.

Ако Съдбата му бе отпуснала поне още една година земен живот, той щеше да напише най-малко петдесет нови разказа или есета. Е, справедливо ли беше да си отиде толкова рано?

Бихме могли сега, когато се навършват седем години от неговата последна левитация, да си зададем още десетки и десетки въпроси. Очевидно на тях не можем сега да дадем отговор.

Затова нека да продължим да мислим за Дончо Цончев като за една прелетна духовна птица, която някой ден все ще се върне, ще кацне на нашето рамо и ще възкликне: „Как е, брат, Отечеството още ли е в опасност?!“
Дончо Цончев или другото име на художествено вдъхновение и артистизъм.