218876 | 11 авг. 2025 | 13:05

И тогава, сякаш излязъл от филм за войната в Багдад, от маранята се появи силует. Момче на колело. Беше висок, а колелото му беше явно малко и той се поклащаше неуверено по прашния път, борейки се да запази равновесие. Той беше като Феникс

Иван Янев

Фейсбук

Дрехите ми миришат на дим и умора, а в очите ми още стои картината на опожарената гора. Имам малко време, преди денят да угасне напълно, и искам да ви доразкажа за Даниел.

Даниел е на 16, от Сунгурларе, но всъщност е от София. Сега е при баба си. Шапки долу за това момче!

Днес с колегите от Бургас – Давид и Мила – бяхме влезли навътре в изгорялата гора край Сунгурларе, за да направим пряко включване. Търсехме не само добра гледна точка, но и обхват, който се беше превърнал в рядкост насред апокалипсиса. Гледката беше нереална. От двете ни страни стърчаха овъглени дървета като черни призраци, а по средата се виеше прашен път, мек и сив като лунен пейзаж. Пепелта беше толкова дълбока, че всяка наша стъпка потъваше до глезените. Пустиня от сажди и тишина, нарушавана единствено от вятъра.

И тогава, сякаш излязъл от филм за войната в Багдад, от маранята се появи силует. Момче на колело. Беше висок, а колелото му беше явно малко и той се поклащаше неуверено по прашния път, борейки се да запази равновесие. Приближи се и спря до нас.

„Вие кои сте?“, попита с глас, в който нямаше и следа от страх. „Не съм ви виждал в гората. Аз съм тук от три дни.“

В първия момент не реагирах, зает с техниката и мислите си. Но тогава го огледах. Обгорелите му крака, маратонките, които изглеждаха буквално „опечени“ от жегата, и най-вече – старата брезентова торба от противогаз, преметната през гърба му. От нея се подаваха гърлата на бутилки с вода. Тогава ме грабна. Това не беше просто момче, минаващо оттук.

„Как се казваш? На колко си години?“, попитах го, осъзнавайки колко е опасно тук за едно дете.

„Казвам се Даниел, на 16 съм“, отвърна той. Разказа ми, че е от София, но прекарва лятото при баба си в Сунгурларе. И от три дни, откакто огънят бушува, той не е спрял. С колелото си по прашните и опасни пътеки разнася вода и храна за пожарникарите и доброволците.

Отвори старата торба. Вътре събираше седем литра вода.

„Пет литра за хората“, обясни той, „и два за животните“. Разказа ни без капка гордост, сякаш беше най-нормалното нещо на света, как преди ден намерил малка катеричка, почти припаднала от жегата и дима. „Дадох ѝ водичка, тя пи, пи и после избяга в гората“, каза той и се усмихна леко.

Гледах го и не можех да повярвам.

В него нямаше поза, нямаше търсене на слава. Имаше само чисто, неподправено желание да помогне. Той беше като Феникс, роден от пепелта наоколо – символ на надеждата сред разрухата. Стана ми кеф, че се запознахме.

Родителите му били държавни служители. Каза ми и в кое училище учи, но в цялата емоция умът ми не го запомни.

Разказвам ви това, защото, за да видите лицето му по телевизията, трябва да получим разрешение от тях. Той няма 18. Утре ще ги потърся, защото тази история трябва да стигне до повече хора. Тази добрина, която се е вселила в това момче, е по-силна от всеки пожар.

Искам такива да са ни политиците – сърцати и самоотвержени. Искам той да стане политик, но веднага си давам сметка, че това едва ли ще се случи. Прекалено скромен и добър е за този свят.

Той ни остави и отново се понесе с малкото си колело в сивата мараня, за да продължи своята мисия. "И утре ще съм тук", бяха последните му думи.

Надявам се утре пак да го срещна. Надявам се и пожарът най-накрая да бъде угасен. За да ви доразкажа за малкото момче с голямото сърце.
Лека нощ сега. И дано утрешният ден донесе повече надежда.