27968 | 10 апр. 2015 | 13:57
В живота на Мане Гаринча нищо не е нормално. Баща му има 34 деца от няколко брака. Футболната легенда започва да употребява алкохол едва на 10 години, левият му крак е с 6 сантиметра по-къс от десния, любовниците му са почти толкова, колкото и головете... Умира на 49 - разорен, самотен, отчаян. Но не и забравен. „Тук почива в мир този, който правеше народа щастлив“, пише на надгробния му камък в Рио де Жанейро. На погребението през януари 1983 г. се стичат над 300 000 души.
В Бразилия мнозина го смятат за по-велик от Пеле. Става два пъти световен шампион (1958 и 1962 г.), като приносът му е по-голям от този на считания за Крал на футбола. Рециталът на живота му е първенството в Чили, където в отсъствието на контузения Пеле носи „златистите“ сам към върха. Буквално за една нощ след финала в Сантяго на 17 юни 1962 г. Гаринча става символ на надеждата за нация, раздирана от бедност, престъпност и политически хаос.
Нямаме ориз, но си имаме Гаринча
Неговата изключителна магия не се изчерпва само с финтове и голове. Според писателя Нелсон Родригес Гаринча е прототипът на бразилеца: „Той имаше онзи обезоръжаващ чар на дете, което стреля с прашка по оградата и в своята безгранична приветливост поздравява дори кучетата в двора. Всички ние сме жертви на своите разбирания. Гаринча обаче никога не се замисляше. При него всичко беше инстинктивно.“
Радостта на народа е човек на крайностите. Страстта му към футбола, жените и алкохола е изпепеляваща. Въпреки пороците Бразилия го обожава, а властта се възползва. Гаринча не успява да се опази от политическите интриги и войни, които разтърсват страната в средата на миналия век. Една-единствена снимка с него е вълшебно хапче за всеки пострадал рейтинг. Той никога не отказва. Все едно му е, стига бързо да приключат и да го оставят на мира. Не вярва в политически идеали и цветове. Не са част от живота му. Неговата личност обаче живо вълнува върхушката.
През 1962 г. президент на Бразилия е Жоао Гуларт, популярен сред народа като Джанго. Той управлява в сложна обстановка - галопираща инфлация и все по-изострени отношения с военните. Те открито се противопоставят на лявата му политика и Гуларт е принуден да насрочи референдум за бъдещето на страната (говори се, че САЩ и лично Джон Кенеди са упражнили натиск за това). Със смазващо мнозинство (9,5 млн. срещу 2,1 млн. гласа) народът решава Бразилия да остане президентска вместо парламентарна република. Това обаче не сваля напрежението, а малко по-късно последиците ще са драматични...
В този контекст идва триумфът на „селесао“ на световното в Чили, където звездата на Гаринча ярко блести. „Нямаме ориз, нямаме захар, нямаме и боб, но си имаме Гаринча“, се пее по улиците на големите градове. Еуфорията от втората поредна световна титла притъпява страданията и всекидневните лишения на обикновения бразилец. Славата на шампионите скача до небето. Политиците това и чакат.
Националното богатство на Бразилия
Възползва се самият президент Жоао Гуларт. Той изисква от правителството да състави план за задържането на националните футболисти в местното първенство. На никаква цена не бива да се допуска героите на „селесао“ да бъдат изкушени от големите европейски клубове - това би имало непредвидими социално-политически последици. Спортното министерство обмисля въвеждането на поне едногодишно ембарго за „износ“ на „неприкосновеното богатство на нацията“. Така Гуларт определя лидерите на националния отбор. В дневния ред влиза дори декрет, с който завинаги да се забрани продажбата на героите от първенството в Чили зад граница. А едрите „акули“ от Европа вече се облизват за Пеле, Джалма, Гаринча, Амарилдо, Диди, Вава... На всенародните любимци щедро се предлагат сладки обществени постове.
Докато пресата убедено твърди, че с директна заповед на президента футболистите от националния отбор ще бъдат включени в предизборните списъци на партиятата му - ПБТ (Партия на бразилските работници), призивите Гаринча да бъде номиниран за депутат стават все по-силни. В негово лице бразилците виждат фигурата, която би превърнала страданието в щастие. Неслучайно вече го наричат Радостта на народа.
Идеята за въвеждането му в политическия елит е подложена на разгорещени дебати в Сената. Сенатор Мем де Азамжужа Са (впоследствие министър на правосъдието и търговията при военния режим) съвсем не на шега предлага Гаринча да бъде назначен за министър-председател, тъй като е „единственият човек, символизиращ единството на нацията“.
„Гаринча е по-подходящ от Пеле. Той твърдо е дясноориентиран, докато Пеле съмнително слаломира между центъра и левия фланг“, аргументира се Мем де Са, визирайки функциите на двамата на терена.
Сринатият идол
Много скоро обаче футболно-политическите дебати рязко отстъпват на оръжията и куршумите. На 31 януари 1964 г. танковете излизат на улицата. Ден по-късно Гуларт е свален от власт и бяга в Уругвай. Оттам се мести в Аржентина по покана на Ева Перон, където срещу него е организиран неуспешен опит за убийство от аржентинските антикомунисти. Умира на 6 декември 1976 г. от предполагаем сърдечен удар. Аутопсия обаче не е направена и едва през ноември 2013 г. тленните останки са ексхумирани. Заключението е, че все пак е починал от ненасилствена смърт.
Военният преврат от 31 март 1964 г. преобръща живота на Гаринча и съвсем го тласка към бездната. По това време той вече е срещнал певицата Елза Соареш, с която не крие връзката си, въпреки че официално е женен за Наир Маркес, от която има 8 дъщери. Дни след установяването на новия режим в къщата, в която футболистът е в компанията на Елза Соареш, трите деца от предишния Ӝ брак заедно с майка Ӝ, нахлуват дузина въоръжени мъже. Шестимата са изправени до стената, а домът щателно е претърсен за улики, свързващи Соареш с президента Гуларт. Певицата официално е член на комунистическата партия и е подозирана в афера с бившия държавен глава. Не намират никакви доказателства, но за Гаринча е ясно - в новата Бразилия място за тях няма.
Една от първите задачи на режима е да демитологизира образа на Мане. Той публично е заклеймен заради връзката си със Соареш и двойката е принудена да сключи нелегален брак през 1966 г. Футболната му кариера върви към залез. Играе в първите два мача на световното в Англия през същата година, като в първия бележи фамозен гол от фаул в мрежата на България при победата с 2:0. Следващият двубой срещу Унгария (1:3) се оказва и последен за него в националния отбор. Това е единствената загуба на Гаринча с екипа на „селесао“ от 50 двубоя.
Хората от улицата обаче не изоставят своя идол. Новината за края на кариерата му в представителния тим шокира цяла Бразилия. „С него ние се научихме да се смеем. През това време живеехме безгрижно и спокойно. Без неговия динамичен, акробатичен и чревоугоднически футбол ние оставаме 80 милиона сираци“, описва събитията Нелсон Родригес.
Гаринча се срива. Предава се в лапите на алкохола и разврата. Причинява няколко тежки катастрофи. През 1969 г. при една от тях загива свекърва му. Елза Соареш упорито се опитва да го извади от депресията, бори се с алкохолизма му. Състоянието на Гаринча обаче е необратимо - крие бутилките с кашаса на дъното на басейна в къщата им в Рио, завързани за тежък камък.
Чарли Чаплин на футбола
Единствена разтуха намира в приятелството със съседно семейство - левия журналист Артур Хосе Пьорнер и съпругата му Ерика. Пьорнер всячески се опитва да помогне на футболната легенда, но както се оказва - пътят към ада е постлан с добри намерения. Пьорнер е един от интелектуалците, вдъхновяващи борбата с режима, и близостта с него на практика подписва „присъдата“ на Гаринча. След серия „случайни“ инциденти, сред които автомобилна гонитба с маскирани бандити, въоръжен взлом у дома и телефонни заплахи, в една августовска сутрин на 1969 г. Елза Соареш намира в пощенската кутия следната бележка: „Имате 24 часа да напуснете Бразилия.“
Осъзнавайки сериозността на положението, двамата решават да постъпят като хиляди бразилци по това време - да напуснат родината против волята си. Спасителният бряг е Италия, където Гаринча рита за джобни пари. Пробва се и във френския „Ред Стар“, но за 3 месеца не изиграва нито един официален мач. На терена е карикатура на самия себе си. Не издържа и се прибира у дома. Пуска се предимно в шоумачове и не спира да пие. През 1973 г. му организират грандиозен бенефис на „Маракана“ пред 131 хиляди зрители. Бразилия го аплодира, но той е сам. Напуска го и Елза Соареш. Умира на 20 януари 1983 г. от цироза.
„Той беше Чарли Чаплин на футбола“, казва съотборникът му Джалма Сантос. С него не губят нито един мач за 8 години.
Той се бореше срещу статуквото. Пеле стана част от него
Въпреки широко разпространените слухове за враждата между Пеле и Гаринча двамата велики не воюват. Просто са твърде различни - и на терена, и в живота. „Пеле е уважаван. Гаринча - обожаван. Гаринча се бореше срещу статуквото. Пеле стана част от него“, анализира писателят Алекс Бейос.
„Много бразилци ще ви кажат, че Гаринча е ако не по-добър футболист от Пеле, поне добър колкото него. Пеле би набил човек, защото трябва да го направи. Гаринча, когото хората наричаха Радостта на народа, ще го направи, защото така му се иска. На практика Гаринча спечели световното през 1962-ра сам. Пеле не може да се похвали с подобно нещо. Но това, в което Гаринча не беше толкова добър, беше саморекламата. Той нямаше достатъчно време за бизнес империи и промоции на стоки. Даваше малко интервюта. Никога не се задържаше във фокуса на общественото внимание достатъчно дълго, за да създаде някакъв имидж. Най-много искаше да се напие и да си легне. Правеше го с голям успех“, разказва Бейос.
Пеле не се появи на погребението му. „Истината е, че мразя да гледам трупове - каза той за извинение. - Предпочитам да се моля сам.“
Мобилна верси
RSS
