7975 | 2 дек. 2024 | 13:10

Твърди се, че Ататюрк коментира пред свой приятел турчин, депутат в българското Народно събрание: "Сега разбирам защо бяхме победени в Балканските войни"

Книгата „Ататюрк. История на идеи“ от М. Шюкрю Ханиоглу ще бъде представена тази вечер в хотел "Балкан". Тя е издание на университетското издателство „Св. Климент Охридски“.

Книгата не е просто поредна биография на Мустафа Кемал Ататюрк. Тя е история на неговите идеи, на еволюцията им и на реализацията им в турското общество.

Шюкрю Ханиоглу маркира интелектуалното и идейното развитие на Ататюрк през всеки етап на живота му – от дете и ученик в Македония до края на дните му.

Книгата излиза на български език в превод на Явор Сидеров - историк, преподавател, журналист и преводач.

"Фигурата на Мустафа Кемал отдавна привлича вниманието на българската общественост поради безспорното значение на неговото дело, както и поради личните му контакти с България. Въпреки това, като изключим една биография, издадена преди близо петдесет години, българският книжен пазар не познава специализирани монографични изследвания, посветени на неговата личност. Тази съществена празнина идва да запълни книгата на Шюкрю Ханиоглу, един от безспорните познавачи на късната османска история и раннорепубликанския период. 

"За българите книгата е особено важна, тъй като той остава почти единственият световен политик между двете световни войни, който се отнася с дълбока съпричастност и разбиране към проблемите ни и към Македонския въпрос. Естествено, това предизвиква и продължава да събужда и днес абсолютна симпатия към личността му във всички среди на българското общество.", казва доц. д-р Михаил Груев, председател на Държавна агенция Архиви

На корицата Ататюрк е изобразен от художника Фикрет Окан, който е родом от Момчилград и е възпитаник на Националното училище по пластични изкуства и дизайн „Академик Дечко Узунов" в Казанлък.

М. Шюкрю Ханиоглу е професор по история на късната Османска империя в департамента по близкоизточни изследвания на Принстънския университет, чийто декан е между 2005 и 2014 г. Изследователските му интереси са фокусирани върху историята на Комитета за единство и напредък – организация, ангажирана с дълбокото преобразуване на османското общество, върху историята на младотурците, както и интелектуалците и ролята им в прехода между многонационалната и религиозна османска империя и националната турска държава, основана на науката и прогреса.

В предговора на книгата четем: 

Роден и израснал в Европейска Турция, Ататюрк фокусира вниманието си върху македонските борби, които следват Руско-турската война от 1877-1878 г. и наложилия ново статукво на Балканите Берлински конгрес. Като човек, живял и образован в двата големи градски центъра на Македония - Солун и Битоля, то наблюдава от първа ръка развитието на така наречения Македонски въпрос.
Солун с неговото значително на брой българско население е родното място на ВМОРО и сцена на анархонационалистическите атентати на гемиджиите през 1903 г. Битоля има дори по-многобройно славянско население и е друга важна арена на междуетнически борби.

Социализацията на Ататюрк в тези градове оказва силно влияние върху начина, по който той гледа на официалната тогава идеология на империята - османизма, както и върху решението му да прегърне зараждащия се тюркизъм.

Мустафа Кемал развива отношения едновременно на любов и омраза към българите и други славянски групи в Македония. В бележниците му откриваме думи за войводата анархист Михаил Герджиков от формираната по време на избухналото през 1903 г. Илинденско-Преображенско въстание Странджанска комуна, както и описания на събития и сцени, вероятно копирани от левичарските публикации на ВМОРО.
Подобно на много млади османски офицери с тюркистки уклон, от една страна, Ататюрк се възхищава на славяномакедонското население (което той смята за българско) и му завижда за напредналия национализъм и готовността за саможертва в името на националната кауза, а от друга, гледа на него като на предателско спрямо отечеството - население, което работи за разделението на империята. Този възглед е често срещан в османските кръгове, прокарващи прототюркистки националистически идеи.

Организацията, към която Ататюрк се присъединява - османският Комитет за единство и напредък (КЕН), величае Борис Сарафов като личност в служба на нацията си, но същевременно вижда в него пламенен враг на османската държава. Следвайки тази линия, комитетът иска от турците да подражават на българските революционери, които пеят "Шуми Марица" на път към изгнанието и затвора, но от позицията, че тези хора с развито национално чувство са заплаха за империята.

Балканските войни от 1912-1913 г. нанасят смазващ удар на Ататюрк и съвременниците му от европейските провинции на империята. В неговите очи загубата на европейския ѝ компонент е много повече от поредната загуба на територии. Смисълът е в промяната на традиционната имперска визия за Румелия и Анадола като двете носещи колони на държавата, които поддържат перлата в короната - Истанбул, на върха на арката. След войните Ататюрк повече никога не може да се върне у дома. Те го принуждават да търси нови начини да запази европейското в турското общество - задача, която той и другарите му намират за екзистенциално важна.

От стриктно географска гледна точка останалият след Балканските войни османски анклав в Европа не е достатъчно голям, за да направи от империята и наследилата я модерна турска държава европейска страна. Затова Ататюрк полага максимум усилия, за да превърне Турция в "културна" част от Европа, като за целта прилага цялостна програма - прозападни реформи и грандиозна историческа теза, според която прародителите на турците са основатели на световната цивилизация и оттам - на западната цивилизация.

Балканските войни дават основание на Ататюрк да вярва, че историята играе не по-малко важна роля от демографията, географията и културната принадлежност при определянето на съдбините на даден регион. Макар да е единственият голям европейски град с преимуществено еврейско население и дом на значително мюсюлманско малцинство, родният му Солун се превръща в част от гръцката държава именно благодарение на древната си история. В добавка към претенциите за световна цивилизация и най-изявената ѝ издънка - западната ѝ разновидност, конструираната от Ататюрк турска историческа теза е и инструмент за борба с претенциите на конкурентните иредентистки национализми.

След като турците се позиционират като основатели на световната цивилизация и като автохтонно население на Анадола и Балканите, никой няма да може да предявява претенции към тези региони, базирани на късната турска поява в тях.

Четиринайсетмесечният мандат като военно аташе на Ататюрк в българската столица София оказва много силно влияние върху преоценката му на модерността. Той расте в Европейска Турция - епицентър на османската модерност наравно с имперската столица Истанбул. Ататюрк прекарва съвсем кратко време в Европа като чуждестранен наблюдател - на военни маневри във Франция през 1910 г., като генерал от свитата на османския престолонаследник в Германия през 1917-1918 г. и на лечение в Австро-Унгария през 1918 г. Затова мнението му относно неосманската модерност се формира от наблюденията му в българската столица, където прекарва повече от година.

От особена важност е фактът, че София е витрина на модернизацията през деосманизация и на замяната на ориенталска модерност с предполагаема западна.
Следователно опитът на Ататюрк от София играе изключително важна роля във формирането на по-късната му модернизаторска програма, според която деосманизацията и деориентализацията трябва да бъдат двата стълба на кръстоносен поход, целящ превръщането на Турция в "културно европейска" страна.

Тази програма е основана на допускането, че всеобхватната деосманизация и въвеждането на западна естетика, нрави, културни ценности и начин на живот ще доведат до модернизиране на обществото. С други думи, общество, което възприема западната култура, архитектура, мода, начин на живот, добри обноски и забавления за сметка на ориенталските, неминуемо ще се превърне в модерно. Един анекдот илюстрира силната му вяра в тази хипотеза.

В съдбовната 1914 г. Ататюрк присъства на постановка на операта "Кармен" в Народния театър "Иван Вазов". Еклектичната неокласическа архитектура на сградата, с фронтон, на който са изобразени Аполон и музите, и две кули, увенчани със статуи на древногръцката богиня на победата Нике, дълбоко впечатлява бъдещия лидер на Турция. Той е омагьосан и от играта на актьорите от трупата на театър "Сълза и смях".

Твърди се, че Ататюрк коментира пред свой приятел турчин, депутат в българското Народно събрание: "Сега разбирам защо бяхме победени в Балканските войни".

Този анекдот обобщава и разбирането на Ататюрк за модернизация и обяснява реформаторската програма, която той неуморно и безкомпромисно налага до смъртта си през 1938 г.

Фокусът на тази книга е върху интелектуалните първоизточници на мисълта на основателя на съвременна Турция и върху неговата радикална реформа. Тя не се задълбочава в подробности около впечатленията му от България и българското общество. Те несъмнено влияят на идеологическите му наклонности, на плановете му за модерно общество и на цялостния му мироглед.

Внимателният наблюдател ще ги открие на фона на национализма му, на модернизационната му програма и на държавническата му практика. Убеден съм, че българските читатели на книгата няма да ги пропуснат.