6201 | 5 апр. 2023 | 12:17

Тя се издава от „Изток-Запад“. Представянето на изданието ще е на 6 април 2023 г. от 18,30 ч, в Клуб „Журналист“, на ул.„Граф Игнатиев“ 4

Излезе книгата на Антон Гицов „България и светът. Вчера и днес“. Представянето на изданието ще е на 6 април 2023 г. от 18,30 ч, в Клуб „Журналист“, на ул.„Граф Игнатиев“ 4.

Ето откъс от нея: 

БЪЛГАРИЯ  „ВЧЕРА” И „ ДНЕС”

Когато започнахме да обсъждаме с издателят Любен Козарев  публикацията на тази книга, той подхвърли идеята да включа в нея и темата за това къде стои България в днешния свят, какво си промените днес по сравнение с "вчера", с времето преди демократичните промени след 1989 г. Приех с колебание това като прецених, че за  нас българите е важно не просто  да сравним настоящето с неотдавнашното минало, но сравнението да е в много по- далечна историческа перспектива. Защото за да оценим обективно настоящето трябва да отидем по- надалече в миналото, още от времето, когато са се наливали основите на българската държава и са протичали процеси, които са предопределили нейното политическо, икономическо и социално развитие. Нашето настояще, нашето “днес ”е резултат от миналото, не само от  онова на социалистическия експеримент след 1944 г . но и от събитията още  от Освобождението.

След създаването си през  681г., време, когато не са съществували като самостоятелни такива държави като Англия, Германия, Франция, Италия и други, страната ни стои стабилно на европейския континент.

Придобиваме християнството при княз Борис I и стигаме до т.нар. Златен век при Симеон Велики, когато който силно развитие бележат църковното и просветителското дело.

Покоряването на България от Османската империя в края на ХIV в. слага край на очертаващите се перспективи България да се развие и да процъфтява като една от най-развитите страни на европейския континент. Петвековното владичество с елементи на робство спира икономическия, религиозния и културния напредък на българския народ, период, през който  Западна Европа се индустриализира, изгражда държавност основана на закони, процъфтят образованието и културата, утвърждават се традиции, напредък, дал им огромно предимство спрямо България и съседните ѝ страни, които също са били под османско владичество.

И все пак

И все пак, пред последното столетие на османското владичество, използвайки макар и ограничените възможности, които им предоставят властите в Цариград, запазили своя език, бит, религиозни и културни традиции, българите залагат на  образованието и трудолюбието си и успяват да осъществят производство, основано главно на селскостопански суровини и да развият активна търговска дейност в рамките на Османската империя, а и извън нея. Когато идва освобождението, в страната вече са положени основите за самостоятелно икономическо развитие.

Ето какво пише американският кореспондент на английският „Дейли Нюз” Макгахан, след потушаването на Априлското въстание и посещението му в България в края на 1876 г.: „Аз мисля, че хората в Англия и изобщо в Европа имат доста погрешна представа за българите. Винаги чувах да се говори за тях като за обикновени диваци, които не били по-цивилизовани от американските индианци. Трябва да си призная, че самият аз, и то не много отдавна, не бях далеч от поддържане на същото мнение. Аз бях учуден и вярвам, че повечето от моите читатели ще се учудят, когато научих, че почти няма българско село без училище. Тези училища там, където не са изгорени от турците, са в цъфтящо състояние. Те се издържат посредством доброволен данък, с който българите се самооблагат не само без да бъдат принудени от правителството, но и напук на всички спънки, създавани от корумпираните турски власти. Образованието, което се дава в тях, е безплатно и всички – бедни и богати – се ползуват от него. Няма българско дете, което да не знае да чете и пише. И накрая процентът на грамотните в България е голям толкова, колкото в Англия и Франция.”

За българските села той пише следното: „Бях особено много учуден да установя, че множеството от тези села са наистина добре построени градове, със здрави каменни къщи, че в много от тях живееха сравнително значителен брой хора, които бяха достигнали нивото на всички удобства, и че някои от тези села могат да служат за пример на много английски и френски села. Истината е, че българите са в действителност трудолюбиви, упорити в работата, честни, образовани”.

Картината, която рисува Макгахан, е за един народ, който малко преди освобождението си, е успял да достигне ниво, което да му даде възможности да изгради своя успешна държавност, след като се отърве от османските окови.

Мнението на Макгахан потвърждава и английският инженер Хенри Баркли, ръководител на строежа на откритата през октомври 1976 г. първа железопътна линия по българските земи между Русе и Варна. Баркли е прекарал години в България, посещавал е много градове и е живял  български села, което му дало възможност да опознае навиците и характера на българите. Ето какво пише той в книгата се „Между Дунав и Черно море” за пребиваването си в България: „Българите са трудолюбиви, много изпълнителни и интелигентни, аз  ги предпочитах пред всички останали... Те са възможно най-умерените хора, и макар и да прекарах месеци в български домове, аз никога не чух семейна разправия. Като раса и мъжете и жените са добре отгледани и добре изглеждащи. Само ако бъде дадена пълна сигурност на личността и собствеността, аз вярвам, че България би била една от най-проспериращите страни в Европа”.

Константин Иречек, пребивавал много години в България непосредствено след Освобождението, въпреки критичното му отношение към службогонството и ниското ниво на българските депутати (които идвали на работа с галоши, които събували и оставяли отвън) в своя труд „Пътуване из България” от 1888 г. прави извода, че българите са един способен народ с голямо бъдеще.

А през 1982 г., седем години след Съединението, италианецът Джузепе Менарини в книгата си „България и бъдещето на славяните” отбелязва: „Независимо от буйните партии в един млад и свободен парламент, почти напълно неопитен в политическия живот и отгоре на всичко повлиян от руските машинации, българското правителство – и то без да се лишава от каквито и да е нововъведения и реформи – само за шест години намери начин да натрупа чисти спестявания от близо 40 милиона!… Следователно не е изненадващо, че с подобно правителство образованието и търговията в България се оживиха и че народът – който чувстваше, че живее свой живот – разви много активна дейност, каквато е характерна за новите общества”.

Това са наблюдения и заключения на интелигентни хора от най-развитите по това време страни в Европа. Били са уверени, че, че България е имала потенциал и е можела, както Хенри Бъркли предрича, да стане една от най-проспериращите страни в Европа.

Но това не е станало. Нито през целия ХХ в., нито до ден днешен.

Вероятно има много причини за това. България като държавност е започнала буквално от нула. Когато Константин Иречек пристига през 1879 г. от Прага в София и е назначен за главен секретар на Министерството на просвещението, той се сблъсква с трудна за вярване картина, която описва така: “Всички министерства са в голяма дървена къща (покрита с плочи). Министерството на просвещението, цялото в една стая”. В страната няма развита пътна мрежа, тепърва започват да се развиват пощата и телеграфите, липсват инженерни кадри, необходими за развитие на промишлеността и строителството, такива се внасят отвън.

Това са важни обективни препятствия пред младата държава. Но върху бъдещото успешно развитие на страната решително влияние, както позитивно, така и в някои отношения крайно негативно оказва неизбежният път на капиталистическо развитие, който поема България. В това отношение в западните страни има изградена практика, опит и утвърдено законодателство, докато в България капиталистическият експеримент започна от начало, нещо, което ще се повтори в у нас около 110 г. по-късно след 1989 г. със същите последствия. Създават се възможности за бързо забогатяване, особено за властоимащите. В България, отбелязва Иречек, има три групи хора, бивши, настоящи и бъдещи министри. В икономиката  започва да действа в пълна сила законът за принадената стойност, формулиран от Карл Маркс в неговият труд „Капиталът”. В България този закон действа, като собствениците на предприятия увеличават печалбата си чрез удължаване на работния ден, съкращаване на работници и ниско заплащане на труда, осигуряващо незавидно мизерно съществуване на работниците. Засилена експлоатация и обедняване има и по българските села от страна на едри собственици на земя. Страната е управлявана от монарси, които имат еднолична власт, не е било възможно да се изгради един социално справедлив строй, основан на общност между хората, за което е мечтаел Ботев, не е осъществен идеалът на Левски за „чиста и свята република”, при която би имало истинско демократично управление от народа и в полза на народа. Капиталистическите отношения в икономиката неизбежно разслояват обществото, подриват неговите морални ценности.

Всичко това не е убегнало от очите на талантливи български творци, намерило е отражение в платната на български художници и в творбите на български писатели и поети.

През 1895 г. Алеко Константинов публикува своята книга „Бай Ганьо”, сатирична творба, в която описва грубоватия и малокултурен, но хитроумен нов тип представител на българското общество, устремил са към обогатяване, използвайки всякакви средства, и най-вече възможностите, които дава властта. „Търговийка, предприятийца, процеси имам в съдилищата – не може. Не си ли с тях – спукана ти е работата! Па и мене нали ми се иска – я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. Хората пара натрупаха, ти знаеш ли?” - казва Бай Ганьо. Алеко ни разкрива как още по това време разложително влияние върху обществото оказва стремежът към обогатяване по пътя на рушветчийство и корупция. „Ти господине – казва Бай Ганьо – тури ме в която щеш околия и ми кажи когото щеш да ти избера. Едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера, майка му стара”.

Безскрупулният и стремящ се към властта тип от рода на „Бай Ганьо” еволюира в пиесата на Ст. Л. Костов „Големанов”, в която той се стреми към най-високите етажи на властта, иска да стане министър, привлича го властта и възможностите за обогатяване, което носи този пост. „Да, днес Търговията, а тази вечер Земеделието и занапред все това министерство. Въпрос на комбинация. Човек трябва да е готов за всяко министерство” – казва той. Но за разлика от Бай Ганьо, привлича го и самата власт като такава и положението в обществото, което тя осигурява. „Хубаво е да си министър, дявол да го вземе! Власт... Чест... Слава!”. Той се бори за министерския пост със себеподобни, такива са хората, който управляват или ще управляват България и от тях не може да се очаква да допринесат за разцвета ѝ.

И все пак младата ни държава върви уверено напред, като до края на ХIХ в. България става най-динамично развиващата се страна на Балканите. В първите години на ХХ в. обаче обществото в България не е така хомогенно, както преди Освобождението. И в промишлеността, и в селското стопанство се забелязва разслоение, оформя се буржоазен слой, и прослойка на обедняващи работници и селяни.

През 1911 г. писателят Елин Пелин публикува повестта си „Гераците”. В него той описва социалната трансформация, която капиталистическите отношения причиняват в българското село. Патриархалният характер на рода на Йордан Герака, основаващ се на колективизъм и задружност, е необратимо разрушен от властта на парите, синовете му  са обзети от стремеж към обогатяване. Павел, дошъл от града на село да иска пари от баща си. Божан, най-големият син, алчен за пари и земя, ограбва баща си, купува имоти и става едър земеделец, за когото работят други. Третият син Петър отсича свещеният бор в двора на Гераците и също продава имоти, но се пропива. В българското село водеща е собствеността, едни забогатяват други обедняват. „Всеки зинал като ламя и прибира, мъкне, крие, като че ще векува на земята… А що им пречи да си живеят братски, да си помагат, да се обичат” – горчиво се оплаква старият Герак. Жената на Павел Елка, заразена от него с венерическа болест и изоставена, умира и след смъртта на Герака ги очаква бедност. Съдбата на деца като тези на Елка е дала повод на Елин Пелин да напише повестта си „Гераците”. Той разказва, как веднъж е срещнал един селянин, който водел „едно малко дете… облечено, свито в едно окъсано палтенце” да му търси някаква работа в София. Сигурно разчувствалият се български писател си е спомнил разказът на Чехов „Ванка” от 1886 г., разказващ подобен случай на 9-годишно селско момче, изпратено в града да чиракува, което пуснало в пощата писмо до дядо си, само с надпис „До дядо”, без да постави адрес, в което детето разказва как работи от сутрин до вечер, гладува и го малтретират и пише: «Скъпи дядо, направи милост на Бога, заведи ме от тук, на село... Покланям се на краката ти и вечно ще се моля на Бога, отведи ме оттук...”

Тези деца от село, както и бедните гладни градски деца, дават повод и на българския поет Христо Смирненски  през 1922 г. да напише стихотворението си от 1922 г. „Братчетата на Гаврош”.

 Гаврош, главен герой наред с Козета и Жан Валжан в романа от 1862 г. на Виктор Юго „Клетниците” е хлапе, растящо в бедност и живеещо повечето време на улиците. Действието се развива през 1832 г. във Франция, където по това време господства капитализъм, който облагодетелствува олигархическите кръгове – индустриалната и финансовата аристокрация, банкерите, големите борсови магнати, нейните представители тънат в разкош, докато положението на масите става нетърпимо, в мините работният ден достига 18 часа, широко се експлоатира женски и детски труд, растат данъците,  собственици на земя я раздават на бедните селяни срещу заробващ висок наем. Социалното напрежение расте и работници, студенти и живеещи  в нищета французи излизат на бунт срещу краля Луи Филип и неговото правителство и изграждат барикади по улиците, където Гаврош намира смъртта си. Подобно тежко положение на бедните и неоправданите в Англия е описано и в романа на Чарлз Дикенс от1836 г. „Оливер Туист”, в който се разказва за суровата и нерадостна съдба на малкото момче Оливър, дете на улицата като героят на Виктор Юго, Гаврош.

Българските братчетата на Гаврош са едва преживяващите в градовете на тогавашна България дрипави, недохранени и лишени от подслон деца. Стихотворението на Смирненски разкрива социалното неравенство в една изоставаща в развитието си страна, където се оформят класи – на богатите и експлоататорите и на бедните и експлоатираните. Социално неравенство и класовото  разслоение на обществото по времето на Смирненски е подобно на онова във Франция описано в „Клетниците” и това в Англия, описано в „Оливър Туист“.

Политическите, икономическите и социалните проблеми, с които с сблъсква България, вероятно биха били значително смекчени, ако се беше осъществил идеала на Левски за република, която би дала на страната демократично управление и народовластие – една неосъществима мечка в онази епоха, когато в Европа властват монархии. Или ако поне натрапеният ни цар Фердинанд беше с ограничени пълномощия, както са били орязани отдавна пълномощията на монарсите във Франция и Англия. Себелюбивият монарх с грандоманска мания управлява еднолично и безразсъдно, вкарва България в Балканските и Първата световна война, които разоряват страната, обременена от тежки репарации и загубила територии. Пътят към икономически напредък е прекършен, в градовете и селата цари недоимък, но са забогатели доставчиците на суровини, материали и съоръжения за нуждите на войната. Расте социалното напрежение, налице е хранителна почва за появата и изявата на леви партии и на набиращата мощ земеделска партия. На 24 септември 1918 г. избухва Войнишкото въстание (наричано още Владайско), което е потушено.

На 3 октомври 1918 г. цар Фердинанд абдикира и на престола се възкачва неговият син Борис. След подписването на Ньойския договор 27 ноември 1919 г. на власт идва правителството на БЗНС с премиер Александър Стамболийски, по време на управлението на което са  гласувани над сто закона, които целят налагането на народовластие и икономическа демокрация. Правителството предприема радикални реформи, главно за облекчаване на положението  на селските маси. Правителството създава Консорциум, който да ограничава търговията на частния капитал със зърнени храни и земеделски произведения и да построи складове за храни, откъдето общините могат да купуват продукти на цени достъпни за населението, по-специално за инвалидите и бедните. (Консорциумът  обаче отменен от контролната комисия на Антантата, която се обявява в защита на частната инициатива).   Приет е Закон за трудовата поземлена собственост, съгласно който на едно семейство се разрешава ползване на работна земя до 300 дка, а на собственик, който не оползотворява непосредствено земята си, се запазват 40 дка, ако е сам, и до 100 дка – ако има семейство. Земите над посочените размери се отчуждават и се използват за оземляване преди всичко на безимотните и малоимотните селяни. Стамболийски въвежда още прогресивно-подоходен данък, Приет е закон за трудова повинност, съгласно който  всички младежи над 20 и девойки над 16 г. трябва да полагат обществен труд. Извършва се и  образователна реформа,  задължителното образование е увеличено с 3 години, като включва и прогимназиалното. Правителството подпомага създаването на библиотеки по селата.

Аграрната реформа засяга интересите предимно на едрите земевладелци. Едновременно с провеждането на аграрната реформа е предприето и отчуждаване на част от едрата градска собственост за нуждите на държавните институции. Капиталът в лицето на градската и  селската буржоазия посреща на нож тези реформи. Цар Борис III, едноличен монарх като баща си, е притеснен, че пълномощията и властта му може да бъдат ограничени от антимонархически настроения земеделски министър-председател, заговорничи срещу него с висши офицери от армията и правителството на земеделците е свалено с военен преврат от 9 юни 1923 г. В отговор избухва Юнското въстание, което бързо е смазано. То не е подкрепено от Комунистическата партия, която запазва неутралитет. През същата година избухва и т.нар. Септемврийско въстание организирано от БКП и съгласно директива на Коминтерна. Бунтовете са потушени и на власт идва правителството на проф. Александър Цанков, което се разправя безмилостно  с организаторите им и с лявата интелигенция, най-изявените представители на която са избити без съд и присъда.

През 1931 г. в условията на остра икономическа криза след избори на власт идва правителството на Народния блок, съставено от коалиция от пет партии, сред които Демократическата партия има доминиращо влияние.  Управлението на Народния блок обаче се характеризира с боричкалия за власт и пазарлъци за министерски постове и с корупция, то не прокарва нито един законодателен акт за решаване на стопанските и социалните проблеми. Общественото недоволство расте и на 19 май 1934 г. е извършен военен преврат от политическия кръг „Звено” и Военния съюз и на власт идва правителството на „Звено” с министър-председател Кимон Георгиев. Всички политически партии са забранени, властта на Цар Борис III е силно ограничена, военните ликвидират структурите и дейността на ВМРО, която се е превърнала „в държава в държавата” и провеждат някои радикални реформи, които се посрещат добре от населението. Приета е Наредба-закон за облекчаване на длъжниците и заздравяване на кредита от 7 август 1934 г., за разрешаване на проблема със задълженията на населението. Друга Наредба-закон за изменение на бюджета на държавата за 1934/1935 г. цели стабилизирането на държавните финанси.

Тютюневият отрасъл е в особено тежко състояние, има големи количества залежал неизкупен тютюн, което се отразява на приходите и социалното положение на селскостопанските производители и правителството сключва компенсационни сделки с Германия, Австрия, Унгария и Чехословакия за изкупуване на тютюна от пет последователни реколти срещу български индустриални стоки. Установен е контрол върху външната търговия. Приетата  Наредбата-закон за изменение и допълнение на закона за трудовите земеделски стопанства, който има за цел решаване на проблема с оземляването на селяните и бежанците. Предвиждат се и важни реформи по отношение на промишлеността. Създаден е Индустриален съвет при Министерството на народното стопанство, който контролира откриването на нови предприятия в браншовете, в които е преценено, че има пренасищане. Банкови валутни заеми за модернизация на производството само с одобрение на министерството. Изготвен е и Петгодишен план за рационализиране на индустрията, съдържащ мероприятия, които да бъдат осъществени в бъдеще. В областта на външната политика на 3 юли 1934 г. България установява дипломатически отношения със СССР.

Държавното управление в България при липса на парламентарна демокрация от наложено чрез военен преврат правителство се оказва по-способно от управлението на „Народния блок” за излизане на България от икономическата криза и за постигане на напредък в  индустриалното и развитие и решаването на някои социални проблеми. Твърде възможно е при по-дълъг живот на това управление държавата да беше претърпяла важни положителни трансформации. Но правителството на Кимон Георгиев не е имало такъв шанс, управлението му е посрещнато враждебно от всички политически сили, то е управлявало само осем месеца. Зад него не стои партия, или масово движение, което да го подкрепя. През  януари 1935 г., с помощта на верни офицери от Военния съюз царят успява да свали от власт Кимон Георгиев, да изолира „Звено” и постепенно да установи еднолична власт. След парламентарните избори през март 1938 г. България се управлява от правителства, одобрени от Борис III, и в България се установява  авторитарен монархически режим, който в условията на липса на каквато и да е демокрация се оказва спирачка за реформирането на обществения строй в посока на икономически напредък и решаване на социалните проблеми. Всичко това засилва ролята и влиянието на левите сили, и най-вече на Българската работническа партия (комунисти) и стремежът за установяване на нов строй, премахващ експлоатацията и осигуряващ справедливо разпределение на материалните блага. След неуспешния опит за реформи на правителството на Кимон Георгиев през 1935 г. богатите продължават да богатеят, а бедните да обедняват и тежкото положение на трудовия човек в края на 30-те и началото на 40-те години е описано  от поета Никола Вапцаров в стихотворението „Не бойте се деца“:

Работиме много,

работим от сутрин до здрач.

Но хляба е малко.

Но хляба не стига, деца 

На 1 март 1941 г. във Виена министър-председателят Богдан Филов подписва присъединяването на България към военно- политическия съюз между Германия, Италия и Япония, известен като Тристранен пакт. България влиза във Втората световна война. Страната ни е подложена на тежки англо-американски бомбардировки, а в резултата на клиринговата спогодба между Германия и България от 1941 г. според  академичното издание История на към септември 1944 год. Германия натрупва задължения към България за „колосалната сума от над 38 милиарда лв. (само по клиринга са над 26 милиарда лв.), от които към частни български лица 2 милиарда лв”- никога неизплатени задължения, шзпразнли българската хазна. Съгласно решенията на Парижкия мирен договор от 1947 г. България е задлжена да изплати репрации на Гърця и Югославия.

След края на войната, икономическото положение на страната е изключително тежко, въведена е купонна система.

Предсказанието и благопожеланието на английския инженер Хенри Баркли, че България може да стане една от най-проспериращите страни в Европа не се сбъдва. Тръгнала е добре след Освобождението, но не е успяла да установи дълготраен демократичен парламентарен режим, който да ѝ осигури нормално, без сътресения развитие, и правителства, способни да взимат самостоятелни  решения в интерес на нацията, да тушират с реформи социалното напрежение и да не въвлекат България в опустошителни войни, довели до национални катастрофи. Това и не е било възможно при наложената ѝ монархистка власт.

Изборът на България да се присъедини във Втората световна война на страната на нацистка Германия става причина за това Сталин и Чърчил да се договорят България да остане в сферата на влияние на Съветския съюз (но не и Гърция, съветските войски навлизат в България, но спират до границата на южната ни съседка). Това и репресивният неонацистки режим, безмилостно преследващ опозицията, най-вече в лицето на комунистическата партия, полагат основите след войната на нов обществено политически строй под ръководството на Комунистическата партия.

Парламентарната демокрация е ликвидирана, пазарната икономика е заместена с централно планова, целта е изграждане на социализъм и на комунистическо общество в далечно бъдеще. Но социалистическият експеримент приключва  през 1989 г., когато в България е установена парламентарна демокрация и пазарна икономика.

Експериментът като опит за изграждане на социализъм е неуспешен, но има някои важни  постижения, а последвалият нов капиталистически експеримент, въпреки някои свои предимства, след повече от 30 години също има сериозни недостатъци.

Свързаната с корупция приватизация води до фалит на крупни предприятия от промишлеността, ликвидирането на трудовите земеделски стопанства (в Чехословакия кооперативите обработващи окрупнени земеделски площи се запазват, само се преобразуват в частни) и връщането на земята в реални граници превръща България от крупен производител и износител на селскостопански продукти във вносител на такива.        

И възниква въпросът, какъв ще бъде изводът, ако се съпоставят успехите и провалите на тези два експеримента - единият условно е наречен „социализъм“ и другият – „демокрацията“. Този въпрос е дискусионен и обект на анализи на политолози и социолози, на историци и публицисти. Мненията са различни, често изразяващи политическа пристрастност, затова  следва да се оставят фактите да говорят.

Какво донесе социализмът на България?

- Едно от важните постижения на социализма в България е изграждането на развита тежка, лека, химическа и фармацевтична промишленост, металургия и корабостроене, на заводи за полупроводници и изчислителна техника През 1945 г. в България има десетина предприятия и 50 работилници с общо 4000 работещи и не повече от 200 инженери. През 1989 г. вече работят 730 завода с 430 хиляди работещи и 35 000 инженери. Български компании и специалисти участват в изграждането на крупни инфраструктурни проекти в развиващи се страни. Към 1990 г. по енергийни мощности България достига Белгия и Австрия и изпреварва Дания, Португалия и Гърция. В областта на електрокарите България е между водещите фирми в света. В производството на електротелфери страната ни е сред петицата световни производители. В изкуствените текстилни влакна изпреварваме Франция, Италия, Белгия, Испания, Канада. Каскада „Арда” с обема на трите ѝ язовира 1,15 млрд. куб. м, е една от най-големите в Западна и Средна Европа. В областта на корабостроенето от Освобождението до 1945 г. са произведени 86 плавателни съда с обща товароподемност 15 500 тона. От 1945 до 1990 г. са произведени 1450 плавателни съда с обща товароподемност 5 милиона тона.

- Брутният вътрешен продукт (БВП) през 1989 г. се е увеличил над 25 пъти в сравнение с 1939 г., а националният доход – над 15 пъти. По БВП на глава от населението през 1988 г. България е заемала 25-то място в света

- Развито селско стопанство и преработвателна промишленост. Хранителните продукти са качествени, защото се произвеждат по Български държавен стандарт (БДС). България е крупен износител на селскостопански стоки към Европа и необятния съветски пазар. Построяват се хиляди язовира, напоява се над 12 млн. декара земя.

- Напълно безплатно здравеопазване и образование. Нивото на българското средно образование всепризнато, превъзхожда това в много развити западни страни.

- В България няма безработица, има недостиг на работна ръка, компенсиран с привличане на работници от Виетнам.

- Много добри възможности за отдих. По профсъюзна линия са изградени достъпни и добре уредени почивни станции на черноморския бряг и в планинските курорти. За децата и учениците също са изградени лагери в черноморските и планински курорти.

- Прилични размери на пенсиите. Отоплението в градовете е на допустими цени, радиаторите не се изключват зимно време. Има достатъчно детски ясли и детски градини за всички деца. Държавата дава допълнително възнаграждение за трето дете, населението достига близо 9 милиона души. Няма безработица или липса на работна ръка. По улиците няма бездомни, просещи и ровещи по кофите за боклук. Няма и бездомни улични кучета.

- Преди Втората световна война средната продължителност на живота е около 52 години, през 1989 г. тя е 71 години.

- Няма организирана престъпност, няма убийства, отвличания, наркомания и проституция, вратите по селата не се заключват, в градовете апартаментните (битовите) кражби са рядкост. Циганите по селата имат работа в кооперативните стопанства, младите цигани с основно образование постъпват в трудовите войски, където се обучават на занаяти.

- В областта на изкуството, културата и спорта има забележителни постижения. България е известна по света със свои знаменити оперни изпълнители. Най-добрите български филми са създадени в периода до 1989 г. Същото се отнася и до произведенията на български писатели и поети. България се представя отлично на световни първенства и олимпиади, български спортисти са носители на многобройни световни и олимпийски рекорди.

На фона на тези постижения обаче трябва да се отбележат крупни недостатъци.

В страната беше установена тоталитарна,  еднопартийна политическа система, с елементи на авторитаризъм, доколкото на практика ръководителят на партията и на държавата Тодор Живков на практика упражняваше еднолична власт. Липсва свобода на словото, има само два национални телевизионни канала и няколко ежедневника, които следват партийната линия.

Достъпът до информация за живота на запад се контролира. Чужди радиостанции, предаващи на български език се заглушават. България има силно ограничена самостоятелна външна политика, всичко се съгласува с Москва, страната ни е известна като най-верния съветски сателит. Пътуването в западни страни е силно ограничено и контролирано чрез издаване на изходни визи.    

Централизираната планова икономика води до недостиг на стоки и услуги, липсват  конкуренция и материални стимули, които да обуславят производството на разнообразни и качествени стоки. Поради това, че вносът с валута на западни стоки е ограничен, западни леки коли, телевизори, хладилници и електроника са достъпни само в магазини на Кореком срещу конвертируема валута. Прилага се уравниловка в заплащането на труда. Плаща се по щатни таблици, еднакво взимат и способният и некадърният, и работливият и мързеливият. Заплатите на висшистите са унизително ниски.

Сериозен проблем е хроничната  жилищна криза, липсва свободен пазар на жилища, чака се с години за закупуване на апартамент. Строят се еднотипни и грозни панелни блокове.

Но най-големият минус на социализма е, че като обществено устройство на базата на централизирана планова икономика и недемократично еднопартийно управление, изгражданият  „социализъм“ като преход към „комунизъм“ беше обречен на неизбежен разпад, поради ред причини – икономически, политически и конюнктурни.

Какво донесе демокрацията  на България?

Най-голямото преимущество на демокрацията е, че България стана част от Европа и че в страната беше установена  многопартийна система и пазарна икономика. Създадоха се условия за развитие на частен бизнес. Стана възможно да се пътува по света и да се търси  работа в страните от Европейския съюз, а за студентите  да следват в престижни европейски и световни университети.

Българският лев вече можеше да се обменя за всякаква валута. Супермаркетите и магазините предлагат изобилие от български и вносни стоки. Има изобилие на ресторанти и заведения, предлагащи разнообразно меню. Няма уравниловка в заплащането на труда, можещите и знаещите получават повече. Жилищна криза няма, има свободен пазар на жилища.

В много болници има най-модерно вносно медицинско оборудване, български лекари имат възможност да специализират във престижни болници и клиники в света в аптеките се продават лекарства на утвърдени световни фармацевтични компании.

Всичките тези постижения са впечатляващи. Но на техния фон установяването на демокрация в страната беше съпроводена от тежки икономически и социални проблеми. В страната се наложи капиталистически строй, характерен за западните страни преди столетия,  когато се е осъществявало първоначално натрупване на капитала. Вместо да се приложи надграждане на икономическата база, изградена при социализма, настъпи нейното унищожаване чрез необмислена и свързана с корупция приватизация.

Крупни промишлени обекти бяха продадени на безценица на чужди компании или на подбрани новоизпечени бизнесмени, без професионален опит и намерение да ги развиват, а с главна цел да ги източат чрез обсебване на активите и разпродажба на съоръженията.

В своя съдържателен труд „През очите на Маркс”, икономистът  Борислав Средков прави заключението, че проблемът не е в това, че всичко е било разграбено, а това, че собствеността е преминала в ръцете на псевдокапиталисти, които не са подготвени разумно да управляват собствеността, така че ползата да е и за икономиката на страната като цяло, а се интересуват само от печалбата.

България се е върнала отново в етапа на първоначалното натрупване на капитал и Средков заключава, че постсоциалистическият капитализъм у нас трудно даже може да бъде определен като съвременен капитализъм, той няма нищо общо например с капитализма в такива страни като Германия Дания и други.

В промишлената област  бяха ликвидирани:

- Един от най-големи химически комбинати в България „Полимери Девня”, производител на поливинилхлорид (PVC) и на карбид, сода каустик, солна киселина, техническа сол – важни суровини, необходими за други държавни предприятия.

- един от гигантите на българската химическа промишленост „Видахим”, в който са работели 8000 души, с годишно производство на над 1 млн. гуми, включително по технология на италианския производител „Пирели”, които се пласират на вътрешния и международния пазар.

- Химическият комбинат „Химко”, най-големият производител на карбамид на Балканите с 3000 работници. Почти цялото  произведено количество се е изнасяло

- Старозагорският Азотно-торов завод „Агробиохим”, друг гигант  на химическата индустрия у нас, изнасял амониева селитра във Франция, Великобритания, Италия,  Северна Африка и Близкия изток, давал хляб на три хиляди семейства.

- Плевенската рафинерията за машинни моторни масла „Плама”, в която са работели 2500 души

- Кремиковци, най големият металургичен комбинат на Балканите, производител и износител на стомана, продаден на фирма „Финметалс” 1 долар, днес изравнен със земята. Към 1988 г. в кoмбинaта и съпътcтвaщитe гo нaд 2000 пpeдпpиятия в цялaтa cтpaнa ca paбoтили близо 18 000 yши.

- „Балканкар”, произвеждал над 80 000 авто- и електрокари в различни заводи в страната – 20 % от световното производство, като само „Балканкар – Шести септември” - София осигурява работа на 3500 души и произвежда 28 000 електрокара годишно по поръчки на 75 държави

- Електронният гигант за производство на Дискови запаметяващи устройства ДЗУ - Стара Загора, до 1990 г. със солиден дял в световния високотехнологичен пазар и годишна печалба надвишаваща 1 млрд. щатски долара, продаден на безценица на унгарска фирма.

- Заводът за тежко машиностроене „Червена могила“, в Радомир, в който са работели 12 000 души

- “Елма” АД-Троян, най-големият завод на Балканите за електромотори, продаден на бизнесмена Николай Бинев – ликвидатор и на други предприятия, като „Полимери“ Девня.

- Заводът за обувки в Добрич, който преди 1989 г. е най-големият на Балканите, в него работят 3000 души, годишно се произвеждат 1,8 млн. чифта, от които 1,5 млн. за износ.

- Оловно-цинковият завод в Кърджали, даващ работа на 2000 души.

- Пернишкият „Пектин” АД,  предприятие, създадено още през 1942 г. за преработка на плодове, производство на плодови сокове и концентрати. В следвоенния период е единственият производител на пектин на Балканите - ябълков продукт, използващ се в консервната промишленост и като лекарствено средство. Продукцията се изнася в СССР, САЩ, Канада, Индия, Куба, Швеция, Норвегия, Австрия, ГФР, ГДР и други страни, годишно се преработват 38 000 т. ябълки.

- Бургаската корабостроителница, която е имала клиенти в 30 държави и в нея са работели около 1000 души.

- Русенката корабостроителница, която води началото си от 1881 г. и е построила първия български стоманен кораб.

Ликвидирани са и по-малко известни промишлени предприятия като варненският завод „Вамо” за двигатели с вътрешно горене, заводът „Металик” във Видин, врачанският Чугуно-леярен комбинат „Веслец“, Софийският завод за трамваи, Шуменският завод за производство на камиони „Мадара” и ред други заводи и предприятия в цялата страна. Независимо че някои по-големи комбинати оцеляват, като цяло българската промишленост преживява истински погром.

Има и други крупни ликвидации като „Океански риболов“, едно от най- печелившите предприятия в страната. През 80-те години около 40 негови кораби са обикаляли моретата и океаните, България е била между първите страни в света по улов на риба, в хазната са влизали по 100-120 млн. дол. годишно. Друга жертва е  Стопанското обединение за международен автомобилен транспорт (СО МАТ), най-големият автомобилен превозвач в Европа, с ежегодна печалба от около 100 млн. долара. СО МАТ е продадена на безценица на немският превозвач Томас Бенц, собственик на фирмата „Вили Бенц”, осъден на 5 години затвор и 2,16 млн. евро глоба за измама със социални осигуровки и даване на подкуп.

Погромът не отминава и селското стопанство

За разлика от някои други източноевропейски страни в България уедрените трудови кооперативни стопанства, които са в основата на всяко модерно земеделие, вместо да бъдат преустроени както в някои други бивши социалистически страни в частнитакива, бяха ликвидирани, като земята беше върната в реални граници във вида ѝ от 1939 – 1944 г. – дребна, разпокъсана, раздробена на 20 млн. малки парцела, непригодна за ефективно земеделие.

Беше разграбена струващата милиарди левове и изградена с труда на целия български народ материална техническа база на АПК, ТКЗС, МТС и други организации, 40 хиляди трактора, 10 000 комбайна, десетки хиляди складове, стопански сгради, отлично оборудвани ферми (цели комплекси), милиони декари поливни съоръжения бяха ликвидирани и разграбени. Десетки хиляди тонове тръби са извадени от земята и продадени за скрап.

Унищожени бяха  елитни стада, ликвидирани модерни кравеферми, свинеферми и птицеферми. Загубата на животни се оценява на 1 млн. крави, 2,5 милиона свине, 5,5 милиона овце.

Бяха унищожени плодни и лозови масиви, напоителни системи, осигуряващи напояване на 30 % от обработваемата земя,

Много от водоемите и язовирите минаха в частни ръце и вместо да регулират водата, те развъждат риба или развиват спортен риболов.

С изключение може би на зърнопроизводството, концентрирано в ръцете на неколцина крупни латифундисти главно в Добруджа, зеленчукопроизводството, овощарството, скотовъдството, млекопроизводството преживяват упадък. България, някогашен крупен износител на селскостопанска продукция и хранителни продукти, вече не може да се изхранва със собствено производство и разчита на внос.

Обръщам подробно внимание на катастрофата в промишлеността и селското стопанство, защото тя  предопредели нашата относително развита преди 1989 г. държава, в отделни години при демокрацията да бъда класирана като най-бедната държава в Европа. Тази катастрофа и оскъдният в резултат на нея бюджет, се отрази крайно отрицателно в сферата на здравеопазването, образованието, транспорта,  и пътната инфраструктура, пенсионното осигуряване, трудовата заетост. Стотици хиляди българи бяха изхвърлени на улицата и потърсиха препитание в чужбина и най-страшното последствие на всичко това беше обезлюдяването на нацията.

От 9 милиона население през 1989 г. към днешна дата населението на България наброява 6 милиона, а ежегодно все повече българи напускат страната, като броят на новородените застрашително намалява. Това е най-страшната катастрофа, защото заплашва бъдещето на нацията. На 6 ноември 2022 г. Франс прес писа: „България, най-бедната страна в Европейския съюз, се обезлюдява с почти невиждани в света темпове. За това са виновни корупцията, липсата на икономически перспективи и поредицата от политически кризи“.

Положението би било малко по-добро, ако в България функционера нормална данъчна система, която да осигурява достатъчно приходи. Но България е една от неколцината страни в света, в която се прилага архаичният плосък данък – от10 процента, при това като се облагат и най-бедните. В САЩ и всички развити държави в Европа и по света се прилага прогресивен данък, съгласно таблица, при която най-богатите се облагат данък до и над 45 %. Това е  така, защото данъците пълнят хазната. В България има организирана опозиция срещу прогресивния данък от страна на политическата класа и управляващите, които и да са на власт, и от самите депутати, всички тези, които са заинтересовани от това да не се посяга на печалбите и високите им заплати. Съвсем цинично техни представители и защитници – десни икономисти и политолози наричат прогресивният данък – „данък богатство“, представяйки го като антидемократичен данък ограничаващ един  правото на индивида да забогатее в условията на пазарната икономика.

Хазната не се пълни и поради укриването на данъци  от т.нар. олигарси, и от собственици на крупни компании. Контролираните от тях предприятия и компании по документи не са техни, а са собственост на офшорни компании, на които те са скрити собственици. Още през 2012 г. ДАНС отбеляза в доклад, че у нас офшорни компании се използват активно за пране на пари, придобити от незаконосъобразна дейност, свързана с контрабанда и  укриване на данъци и извършване на многократни преводи между свързани компании с цел да бъде затруднено установяването на нелегалния произход на капиталите.

Първопроходец в използването на офшорки беше дружеството „Мултигруп” – България, което беше всъщност собственост на „Мултигруп–Цуг”, регистрирано в Швейцария. Най-мощната днес групировка – варненската ТИМ, е собственик на „Химимпорт инвест АД”, чийто пък мажоритарен акционер е „Химинвест институт”, дружество, регистрирано във Вадуц, Лихтенщайн.

Офшорките масово участваха в приватизацията и днес те са пуснали пипала във всички отрасли на икономиката. Офшорни компании приватизираха ЦУМ, „Хеброс Банк”, БТК, „Плама”, „Химко”, ТЕЦ „Марица-изток” 1. В приватизацията на „Балкан” от израелския консорциум на Зееви също имаше офшорна фирма. На Сейшелските острови бяха регистрирани свързаните с Христо Ковачки топлофикации в Плевен, Враца, Бургас, Габрово и Сливен. Две от най-големите строителни компании у нас – „Главболгарстрой” и „ПСТ холдинг”, са с офшорни собственици.  Офшорки притежават ски-комплексите във Банско „Юлен“  и „Витоша ски“, като се предполага, че реалният собственик е известният бизнесмен Цеко Минев.(  Офшорки участваха в приватизацията на български банки, те притежават застрахователни компании, активни са в хазарта и в почти всички сектори на икономиката. По неофициална информация на данъчните служби българите крият около 6 млрд. евро в офшорни зони.

През ноември 2022 г. беше обявено, че от 1 януари 2023 г. „Лукойл“ ще пренесе търговската си дейност в България и ще започне да плаща данъци. Това компанията прави не от благородни подбуди, а защото поиска в замяна да ѝ бъде разрешено да продължи да внася и преработва руски нефт, който е обект на санкции по линия на ЕС. Досега компанията ежегодно е отчитала загуби, и не е плащала данъци. Но печалби е реализирала, само че са отивали в швейцарската фирма „Литаско“.

Силно негативно влияние върху развитието на българската икономика оказва корупцията. В това отношение България си спечели славата на една от най-корумпираните държави в Европейския съюз. Корупцията отблъсква чуждестранните инвеститори и в рамките на страната не създава възможност за справедливо и прозрачно участие на българските предприемачи в изпълнението на важни крупни проекти във всички сфери на икономиката. Поръчките за такива проекти получават фирми и компании, приближени до властта, чрез нагласени конкурси, или като се използва схемата за възлагане на поръчки при специални обстоятелства, без конкурс, чрез договаряне с подбран изпълнител. В резултат са чести случаите на договорени поръчки с раздути цени и с некачествено изпълнение.

Коментирайки корупцията, в едно свое интервю на 8 ноември 2022 г. социологът проф. Иво Христов заяви, че управляващите използват държавните служби като хранилка. И даде пример – по времето на социализма, когато всичко е държавно, чиновниците са 60 хиляди, а в момента – 600 хиляди.

Кризата в България е повсеместна във всички сфери на обществения живот.

Образованието

От някогашната слава на българското средно образование, което бе на световно ниво, няма и следа. Това призна бившият премиер Симеон Сакскобургготски, който в интервю от 2 ноември 2022 г.каза: „Ще ви дам един пример: образованието във времената на комунизъм беше, за съжаление, много по-добро отколкото в днешни дни”.

През 2020 г. 53 % от 15-годишните ученици са функционално неграмотни, а едва 9 % от тях различават факт от мнение. Тези резултати са обезпокоителни и не предвещават нищо добро за бъдещето на страната, тъй като неграмотните поколения вече са част от обществото ни. В резултат интелигентността на нацията (National IQ Scores) също намалява, в списъка от 113 страни ние сме едва на 47-мо място, далеч след Монголия, Молдова, Казахстан и др. Хиляди деца напускат училищата ежегодно поради семейни и социални причини. През 1989 г. в страната има около пет хиляди училища – днес те са двойно по-малко.

От безплатно висшето образование става платено. Безразборно се отварят университети, които се съревновават да привличат студенти, като вече влизането в университет даже с ниска диплома не е проблем. В Закона за развитие на академичния състав е отворена вратата за влизане на млади преподаватели без конкурсен изпит. Качеството на обучение спада, според класацията за 2022 г. на Times Higher Education - World University Rankings, която включва 1799 университета в 104 държави и региони, в топ 1000 няма нито един български университет, докато  в Гърциа има 9 университета, в Турция – 13, а в Румъния и Сърбия по два. В същото време у нас има неконтролируемо роене на професори и доценти. Голям процент от завършилите студенти не намират работа по специалността и са на работа, която не изисква висше образование.

През октомври 2015 г. професор и преподаватели по философия в различни ВУЗ изпратиха писмо до президента, Министерския съвет и Народното събрание, в което 

Здравеопазването

Според Световната здравна организация здравеопазването е основно човешко право, което означава всеки да има достъп до здравни услуги, без финансовото му положение да се превръща в пречка.

След 1989 г. беше направен опит това право да се фиксира някак си в чл. 52. (1) на конституцията, в който се указва, че всеки гражданин има право на  здравно осигуряване, достъпна медицинска помощ и на безплатно ползване на медицинско обслужване. При демокрацията се оказа обаче, че икономическата разруха води след себе си и разруха в здравеопазването, което от безплатно в много отношения се оказа платено.

В областта на здравеопазването бяха извършени реформи, които допълнително го поставиха на колене. Нароиха се частни болници,  държавните болници бяха обособени като търговски дружества и в резултат здравеопазването на практика се превърта във бизнес. Без да могат да се издържат и при липса на държавна помощ започнаха да се закриват общински болници в малко населени места. В много от тези болници в провинцията липсват достатъчно анестезиолози, вирусолози, микробиолози, медицински сестри и подготвени екипи. През 2022 г. бяха изнесени данни, че над 73 % от държавните и общински болници има недостиг на лекари, а 90 % - на медицински сестри, което пренатоварва медицинския персонал в тях и влошава качеството на медицинското обслужване на пациентите.

В анализ на Института за пазарна икономика от декември 2021 г. се посочва, че броят на общопрактикуващите лекари намалява всяка година, като се очертават огромни разлики и неравно разпределение на специалистите – в полза на големите градове. Причината е не само в липсата на материална заинтересованост, но и във факта, че квалифицирани български лекари емигрират и постъпват на работа в болнични заведения в други страни на ЕС.

В същото време в големите български градове се роят частни болници с наистина модерно оборудване и добри специалисти, но те лекуват избирателно болести и не се издържат от частни пациенти, както е навсякъде по света, а главно от договори със НЗОК (Здравната каса), която им плаща за лечение на приетите пациенти, или с една дума се издържат от българските данъкоплатци. Една от най-известните болници в София „Токуда“, макар че е частна, има приходи главно от публични средства – близо 80 % от парите и идват от НЗОК. В публикация в информационния бюлетин на медицинските сестри „Медицински будилник“ под заглавие „Кой убива българското здравеопазване“ от септември 2019 г. се посочва, че от около 350 болници, работещи в България, повече от една трета са частна собственост, което е далеч над средното за Европа. Тъй като НЗОК няма право да откаже договор на болница, нейните контрагенти са вече 369. Само в София при население от 1,2 млн. души има над 90 клиники, половината от които са частни. Лондон с 8 млн. жители има 80. На всичко отгоре собствениците на частни болници настояват за лекарствата, които също се покриват от НЗОК при лечение на болни по „пътеки“ за тях да не се прилага Законът за обществените поръчки. Тоест да купуват лекарства от когото искат и на каквато цена искат – още един ресурс за изсмукване на публични средства.

България е единствената държава в ЕС без детска болница и вместо държавата да реши този проблем, през последните години се упражнява голям натиск от „Търговска лига“ – Глобален аптечен център, конгломерат от модерни компании и холдинги в няколко области на здравеопазването, да се построи частна детска болница, която естествено ще се издържа от плащания от НЗОК по клиничните пътеки. „Търговска лига“ не е акционерно дружество, а собственик на бизнесмена Тихомир Ангелов, който с неговият син притежава шест кардиологични клиники. Преди няколко години в София бе открита поредната частна болница с цели седем операционни зали в осем етажна сграда към съществуващата МБАЛ „Света София” на семейството Христо и Валентин Мазнейкови. Ето какво пише във в. „Сега” по този повод: „За всички е ясно, че никой няма да налее купища пари в огромна структура, без да е сигурен, че тя ще се финансира от НЗОК”. Така се изграждат тези супермодерни болници, така са изградени и болниците „Софиямед”, „Пълмед” и „Бургасмед”, собственост на Михаил Тиков.  С трансформиране на държавния капитал в частен.

Някои собственици на частни болници са едновременно и търговци- вносители на  лекарства. На фона на натрупалите дългове държавни и общински болници и ниското заплащане на труда на лекари и медицински сестри, в България вече има милионери, собственици на болници.

За кризата в здравеопазването има и други причини. Бяха закрити поликлиниките, ползата от които беше призната от бившата канцлерка  на Германия Анжела Меркел, израснала в Източна Германия. Бяха премахнати и  здравните кабинети в училищата, важен елемент в превенцията и ранната диагноза на заболявания при подрастващите. Друг сериозен проблем е, че много българи не са здравно осигурени – около 850 000 към 2021 г. И не на последно място, съществува хаос в осигуряването и снабдяването на аптеките с важни, в редица случаи животоспасяващи лекарства. Вносът е оставен в ръцете на частни компании, които са водени от търговския си интерес, и не само понякога не внасят лекарства, които няма да им донесат желаната печалба, но и прибягват до изкупуване на лекарства у нас и препродажбата им с печалба в други страни.

Резултатът от срива на българското здравеопазване е следният:

- България е на първо място по смъртност от инфаркт, инсулт и съдови болести в света.

- България е на първо място в Европа и на трето в света по белодробни заболявания. В доклад на Еврокомисията по изпълнението на ангажиментите си по Механизма за сътрудничество и проверка (МСП) от 2022 г. се посочва, че България продължава да е сред държавите- членки с най-многобройни смъртни случаи, които се дължат на замърсяването.

- Детската смъртност в България за 2020 г. (на деца под 5 години) е една от най-високите в ЕС.

- България, наред с Румъния държи първенството в Европа по  доплащане за лечение, официално, а и чрез даване на подкуп. Всеки втори лев, платен за лекарства, прегледи, престой в болница или за медицински изделия, е от джоба на гражданите.

Не е по-добро положението в областта на културата и спорта

Най- хубавите български филми и творби на писатели и поети бяха  сътворени преди 1989 г.  Спомен от миналото е и славата на българския спорт, на световните и олимпийски шампиони и техните световни и олимпийски рекорди. Печален упадък бележи българският футбол. Българските футболни клубове станаха собственост на бизнесмени, които се интересуват повече от покупко/продажба на футболисти с цел печалба  вместо да развиват клубния футбол.

България-шампион по социално неравенство

Високото ниво на социалното неравенство в една страна е свидетелство, че нещата не стоят добре в нея. То се измерва с т. нар. коефициент „Джини“, отчитащ неравенството в доходите между богатите и бедните. В това отношение, по данни на Евростат България е рекордьор в Европа с най- висок коефициент на неравенство. В световен мащаб социалното неравенство в България, колкото и да е шокиращо като факт, надминава това в страни от Третия свят като Габон, Сиера Леоне, Пакистан, Тунис и редица други. В своите годишни доклади Европейската комисия определя ситуацията по този показател у нас като „критична”, а като причини посочва ниските разходи за социална закрила, дължащи се отчасти  на ниското ниво на данъчни приходи и на липсата на прогресивност на данъчната система.

Високата степен на социално неравенство води до мизерно съществуване на най-бедните български граждани. Пак по данни на Евростат, по един друг показател – „тежки материални лишения“, България е отново на върха и в тази негативна класация, като една пета от българските граждани  са били изправени пред тежки материални лишения през последните години. Това са хора, които изпитват трудности с изхранването си, с отоплението през зимата, с невъзможността да си осигуряват лекарства и качествено медицинско обслужване, когато то изисква заплащане. Особено тежко е положението на възрастното население с ниски пенсии, на безработните и на населението в Северозападна България, където икономическата изостаналост е най-ярко изразена.

Бедността не е порок, но тежко му на изпадналия в крайна бедност човек. Един от пороците на социализма беше, че трудът не беше оценяван по достойнство, умните и способните, амбициозните и предприемчивите нямаха възможност да постигнат високо материално състояние, което заслужаваха. Това породи острата неприязнен към изграждания всъщност на книга социализъм в страната сред тази най-важна прослойка от населението. Но е недопустимо и осъдително след повече от 30 години демокрация в градовете ни да се срещат бездомни хора и такива, които ровят по кофите за боклук в търсене на захвърлена храна.

Социално-икономическите проблеми в страната биха могли да бъдат туширани в немалка степен при наличието на силни профсъюзи, защищаващи правата на трудещите се. Но в България профсъюзите отдавна са загърбили тази своя функция. Те се занимават повече с преговори с правителството за минимални заплати, организиране на привличащи внимание мероприятия, на които се размахват плакати и се произнасят речи, със събиране и изнасяне на критични статистически данни, но не и с организиране на масови стачни действия и протести, когато това е необходмо. Още през 2010 г. в публикация от 12 януари, в. „Банкер” направи следната констатация: „Ако в първите години на демокрацията синдикатите – с по-голямо или по-малко основание, претендираха да са сериозен фактор в политическия и икономическия живот на България, в момента нищо не зависи от тях. Защото почти не останаха държавни фирми. В частните пък бизнесът трудно реагира на синдикален натиск и рядко допуска създаването на подобни организации”.

Седем години по-късно, на 24 юли 2017 г., председателят на Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България (КРИБ) Кирил Домусчиев заяви следното на една пресконференция: „Моята лична позиция е, че синдикатите са вредни за България. Синдикатите пречат на развитието на икономиката, на развитието на държавата и пречейки на развитието на икономиката пречат и на развитието в социалната сфера и на всички сфери на обществения живот”.

Невероятно твърдение от един от най-известните български капиталисти, който вероятно не знае, че фундаментът върху който се крепи Лейбъристката (в превод „Трудова”) партия във Великобритания са мощните профсъюзи. И не е странно, че при такива позиции на българските работодатели още през 2010 г. членове на българските профсъюзи са едва 1/10 от работещите в страната. Положението не се е променило съществено през 2022 г. – членовете на основните два профсъюза  КНСБ и КТ „Подкрепа” са около 15% от трудово заетите. Което създава условия за неконтролирана експлоатация на човешки труд и понижаване на жизненото равнище в страната като цяло.

Демократичните промени в България бяха съпътствани и с ръст на битовата престъпност и с непозната в българската история от Освобождението организирана престъпност. Домашните обири станаха ежедневие и в големите градове апартаментите се сдобиха с неприветливи стоманени врати с алармени системи.

По селата с циганско население, останало без работа и поминък след ликвидирането на трудовите кооперативни земеделски стопанства, циганската престъпност, изразяваща се в обири на къщи и земеделска продукция доби на места застрашителни проблеми.

Организираната престъпност- неканеният гост на демокрацията

Началото на организираната престъпност в България беше положено в началото на 90-те години, когато по време на югоембаргото групировки с трибуквени имена неимоверно забогатяха чрез износ на петролни продукти за Сърбия. Ето как описва този период тогавашният американски посланик Джеймс Пардю на 7 юли 2005 г. в грама до Държавния департамент на САЩ: „През тези години, когато в България започва да укрепва организираната престъпност (ОП), започва и нейното срастване с държавата. Групировките най-напред установяват контрол над митническите пунктове, осигуряват си протекция от полицаи и полицейски началници, установяват силни връзки и контрол върху общински съвети и организации за обсебване на доходоносен бизнес и обекти. Фирми на Мултигруп застават на входа и на изхода на крупни държавни предприятия... Бившите оперативни работници от Мултигруп (МГ) основаха другите две основни криминални групировки – ВИС и СИК. Изгряващата звезда на българската организирана престъпност, групировката ТИМ, базирана във Варна, все повече заприличва на Мултигруп в усилията си да проникне колкото може повече незаконни сектори. Сега ТИМ и дъщерната им бизнес-империя са една от най-големите и сериозни икономически грижи на България... Българската организирана престъпност е особено силно замесена в международно пране на пари, измами с дебитни и кредитни карти, трафик на наркотици, проституция, изнудване и рекет, и фалшификация на пари... Тя  има корумпиращо влияние върху всички български институции, включително правителството, парламента и съдебната власт”.

„Дейностите на организираната престъпност са в основата на корупцията и неефективността на съдебната система в България и спъват икономическото развитие на страната“ – заключава американският посланик. 

През 2009 г., анализирайки организираната престъпност в България, председателят на ДАНС Цветлин Йовчев заяви, че българската престъпност е с 'изключително' високо ниво на организираност.

13 години по-късно, На 17 октомври 2022 г. на среща с депутати от ПГ на ГЕРБ-СДС главният прокурор Иван Гешев заяви, че има пълен провал на борбата с престъпността, с „размери почти на национална катастрофа“. Изпратил е писма до МВР и  ДАНС, в които описва шест категории престъпения, като на първо място поставя организираната престъпност, следвана от корупция по „високите етажи“ на властта, конвенционална (битова) престъпност, трафик и разпространение на наркотици, телефонни и интернет измами, нелегална миграция.

Провалът в борбата с организираната престъпност, както и с корупцията, се дължи на  хронични проблеми в правораздавателната система – съд и прокуратура. По време на прехода за разлика от други страни в България  няма вкаран в затвора нито един високопоставен държавник или бос на организирана престъпна групировка.

В областта на правораздаването при демокрацията България има сериозен проблем с прокуратурата. През годините на прехода се повдигаха  обвинения в корупция към овластени държавници, но ефектът бе нулев, защото осъдени няма. Как да се тълкува това, освен че или съдът е корумпиран, или прокуратурата е корумпирана, или е толкова некадърна, че подготвя обвинения, които се сриват в съда?

Властта корумпира, е казал Монтескьо. Затова и тези, които са на власт, имат интерес  от обслужваща ги прокуратура, за което е достатъчно Главният прокурор да е техен човек. Защото от него зависи съдбата на дадено разследване, той има неограничена власт върху прокурорите, а самият той е недосегаем. Още през 2009 г. Европейският съд по правата на човека в свое решение постанови, че  е установено, че статусът на главният прокурор в България противоречи на Европейската конвенция за правата на човека, доколкото никой не може ефективно да го разследва, дори при сериозни данни за участие в убийство. Причината е, защото главният прокурор може да отменя актовете на всички прокурори и следователи, тъй като неговите указания са задължителни. Него никой не може нито да го разследва, нито да го задържи. По този повод Председателят на „Асоциация за европейска интеграция и права на човека“ Михаил Екимджиев в коментар писа: „Сегашният статут на главния прокурор е сравним със статута на монарсите от ранното средновековие, защото той е единствената институция, която de facto е над наказателния закон”.

Така се стигна и до парадокс – на 24 октомври 2014 г. се състоя избор на нов главен прокурор. Оказа се, че единствен кандидат е подчиненият на тогавашният главен прокурор Сотир Цацаров и негов заместник Иван Гешев. Пред Съдебната палата в София имаше масови протести срещу този избор, но той беше предопределен, защото трябваше да бъде подкрепен от 17 от общо 25 члена на Висшия съдебен съвет, който, както посочваха наблюдателите, беше под контрола на управляващите.

Не по-добро е положението и в съдебната система. През годините на прехода редица известни личности не бяха осъдени по простата причина, че някои съдии забавяха делата с години, докато те биваха прекратени поради изтичане на давност. Такъв беше случаят с шефа на Българската земеделска банка Атанас Тилев, който източи от БЗК 534 млн. стари лева, чието дело се протече цели 15 години и накрая поради изтичане на абсолютна давност за търсене на наказателна отговорност делото срещу него бе прекратено.

Понякога са арестувани босове на престъпни групировки, дори изправяни на съд и осъждани, но не и вкарани в затвора. Присъдите им или падат на втора инстанция, или подсъдимите изчезват, след като са осъдени на затвор. В страни като САЩ или Великобритания обвиненият за тежко престъпление е доведен в съда, където се произнася присъдата и ако тя е затвор, му се слагат белезници и го отвеждат в затвора. У нас обвиненият често е на свобода или под домашен арест, научава светкавично присъдата и изчезва. Така избягаха в чужбина наркотрафикантът Брендо с присъди в Италия и Румъния, братя Галеви от Дупница и други.

Много от нарушителите на закона получават условни или леки присъди. В България обвиненият за няколко престъпления получава наказание за най-тежкото от тях, докато в САЩ и други страни, присъдите са за всяко едно от престъпления и се излежават последователно – тежка, но и изключително превантивна мярка.

На 22 ноември 2022 г. главният секретар на МВР Петър Тодоров подаде оставка и даде унищожителна оценка за българското правосъдие. Като пример той посочи, че от близо 4000 образувани досъдебни производства за трафик на хора през 2021 и 2022 г., 2500 са приключили с осъдителни присъди, но ефективните са само 158. Останалите обвиняеми – 1300, са се отървали, 1300 са условните присъди, останалите с глоби.

В българското общество отдавна битува убеждението, че корупцията не е отминала и правораздавателната ни система.

Тоталният икономически срив, който преживя страната ни след 1929 г. и продължава да преживява, макар и в по-малка степен и до днес, има като последствие  най-страшният за нейното бъдеще  проблем:

Демографската криза

Ако през 1989 г. населението на България е било 9 млн. души, през 2022 г. то е 6,5 млн. Българските села опустяват в 199 населени места няма нито един жител, Този спад се дължи на ежегодната емиграция на десетки хиляди българи, на високата смъртност и ниската раждаемост. По раждаемост сме на 214-о място от 220 държави. В интервю от 21 юли 2021г. пред в. „Труд” проф. Петър Иванов, зам.-директор на Центъра по демографска политика, неправителствена гражданска организация със седалище гр. Русе, изнесе следните поразяващи факти: Според прогнозите на Световната банка и ЦРУ през 2050 г. ще сме само 4,5 млн. души, като етническите българи ще бъдат екзотично малцинство от 1,3 млн. души (при 3,5 млн. цигани и 0,7 млн. турци), Всеки час етническите българи намаляват с 33 души, а българските цигани се увеличават с 4 души. След още няколко десетилетия, според прогнози на ООН, ако не настъпи промяна, етническите българи ще бъдат заплашени от изчезване.

Демокрация или псевдо демокрация?

Описаните дотук проблеми, с които от началото на прехода се сблъсква българската държава, биха били в значителна степен решени при наличието истинска демокрация, характеризираща се с парламент, в който народните представители са наистина избраници на народа в мажоритарни избор. Защото при  мажоритарната система , която се ползва избирателите имат възможността да гласуват за личност, взимайки предвид личните ѝ качества, докато при наложилата се пропорционална система се използват партийни листи, като избирателите гласуват за партии вместо за отделни кандидати, и ако един кандидат бъде сложен на неизбираемо задно място, шансовете му да влезе в парламента са малки, независимо от качествата му. Партийните лидери подреждат на челни избираеми места свои верни и послушни хора, назначенци които нямат  собствено мнение, те не гласуват според съвестта си, а според указанията, които им се спускат, защото знаят, че при непослушание лесно могат да бъдат изхвърлени от листите при следващите избори. За тях депутатството не е призвание, а синекурна професия, с добро заплащане и привилегии. Ако на Запад, в САЩ или Великобритания например, при гласувания в парламента понякога представителите на една партия могат да гласуват  против официалната  позицията на своята партия, у нас това е изключителна рядкост, депутатите гласуват анблок, а всеки опит да се противопоставят на партийния лидер, като заявят своя позиция, води до остракиране и евентуално отлюспване.

Без свобода на словото няма демокрация, а без демокрация няма просперитет

Истинската демокрация задължително изисква да има свобода на словото. Без свобода на словото демокрацията е невъзможна. Свободата на словото гарантира разкриване  на грешките и порочните практики на управляващите. В България медиите, телевизионните канали и пресата се съобразяват с управляващите, върху тях се упражнява натиск, разпределението на субсидиите за медиите по линия на Европейската общност е оставено в ръцете на управляващите, от тях зависи в кои медии да се публикуват на цели страници информации и рекламни съобщения по линия на министерства и държавни предприятия. Това на практика подкупва медиите, те смекчават или изцяло се въздържат от критикуване на властващите и от отразяването на определени теми. Освен това,  някои партии финансират по скрити канали отделни медии и в тях никога не се публикуват критични материали за тях или лидерите им. Приближените до властта медии обслужват нейните интереси и пропагандират нейните практики и политики, представяйки по този начин на обществото изкривена информация за реалността в страната и в света.

През последните години България заема незавидното в света по отношение на свобода на словото – 112 място през 2021 г. от 180 държави. На сайта на „Репортери без граници” за България се казва: „Малко на брой компании притежават голяма част от медиите в страната и определят редакционната линия, съобразявайки се с водещи политици”. Посочва се още, че независимите медии биват подлагани на тормоз чрез съдебни и данъчни процеси, а критичните журналисти, разкриващи примери на корупция и присвояване на европейски средства – чрез насилие или мръсни кампании.

Липсата на критична свобода на словото дава възможност на управляващите да обработват общественото мнение и да вземат често решения без обществен дебат, които понякога имат тежки последствия за просперитета на нацията. Такива решения бяха провеждането на порочна приватизация, ликвидирането, вместо преустройство на трудово- кооперативните земеделски стопанства и връщането на земята в  реални граници, превръщането на болниците в търговски дружества, и ред други.

Управляващите, независимо от коя партия са, традиционно не се допитват до народа при взимането на решения от външнополитически характер, в която област българската политическа класа изпадна под силно чуждо влияние и започна да обслужва интересите на САЩ и НАТО, а в рамките на ЕС да се оказва неспособна да защищава националните интереси на страната. Под американски натиск, министър-председателят от ГЕРБ Бойко Борисов взе еднолично решение да спре три изключително важни за икономиката ни българо-руски проекти – АЕЦ „Белене”, за която бяха платени и доставени два ядрени реактора, нефтопроводът „Бургас-Александруполис” за пренос на нефт към Гърция, който щеше да осигури изгодни доставки за страната ни на тази суровина и на газопроводът „Южен поток”, който щеше да носи приходи на България от преносни такси и осигурен изгоден внос на природен газ – отказ, от който се възползва Турция, през територията на която беше построен „Турски поток”. За липсата на демокрация в този случай говори фактът, че по тези три проекта трябваше да се произнесе чрез допитване българския народ, а не да се остави в ръцете на един премиер, който имаше самочувствието на самодържец.

През 1999 г. България пропусна през територията си бомбардировачи на САЩ и НАТО по време на войната в бивша Югославия, които бомбардираха Белград и други сръбски градове, действие несвързано с българския национален интерес и враждебно по отношение на съседна славянска страна.

Нищо не задължаваше нашата страна да се присъедини към операцията на коалиционните сили в Ирак от август 2003 г. под кодовото название „Шок и ужас”, в която дадохме 13 жертви. Тази война, ръководена от САЩ под претекста, че Ирак притежава оръжия за масово унищожение и осъществена без резолюция на ООН, донесе огромни жертви, разрушения и страдания на иракския народ. В тази война не участва нито една балканска страна, както и такива страни членки на НАТО като Германия и Франция, които я заклеймиха.

През 2002 г. България се включи в нова война на САЩ в Афганистан срещу талибаните като част от коалиция. Хиляди български военнослужещи в продължение на 20 години преминаха през мисиите в Афганистан. Само до 2014 г. според официална справка от Министерството на отбраната, за участието ни в тези мисии държавата е похарчила 430 млн. лв. На19 май 2012 г. тогавашният български президент Росен Плевнелиев заяви, че „Участието на България в Афганистан е голям успех“. Как и защо българският президент определя българското участие като успех е неясно. То струва на българските данъкоплатци стотици милиони лева, не отговаря на националният ни интерес, а изхарчените средства биха могли да бъдат използвани за  подобряване благосъстоянието на българския народ.

Въпреки липсата на единодушие в парламента и отново без да се отчита общественото мнение, в условията на икономическа криза и остри социални нерешени проблеми, както и на недоокомплектован морски флот и сухопътни сили, България реши да закупи за над 4 млрд. лв. от САЩ 16 изтребители F-16, които са излезли от въоръжение в американската армия.

Последен пример за недалновидно външнополитическо решение е непряката, но застрашаваща националната ни сигурност намеса в Руско- украинската война, чрез предоставяне на военна помощ за Украйна. Намесата в тази нямаща отношение към страната ни война, масираното гонене на руски дипломати и други антируски прояви сведоха отношения ни с Русия до най- ниско ниво от Освобождението до днес и до обявяването от Русия на България за вражеска страна. За разлика от други страни като Унгария, Сърбия и Турция, България безразсъдно подкрепи САЩ/НАТО в геополитическото им противоборство срещу Русия в противовес на българския национален интерес, заради загубата на руските пазари и лишаването на страната ни от важни енергийни ресурси, като газ петрол и ядрени мощности.

При истинска демокрация и свобода на словото всякакви важни решения щяха да бъдат подложени на критична обществена дискусия и допитване до общественото мнение, чрез такава най-демократична форма като референдуми.  Но в българския политически живот по време на демокрацията референдумите са анатема, те не се харесват на управляващата политическа класа и тя е поставила трудно изпълними условия за провеждането им. Съгласно закона за пряко участие на гражданите в държавната власт е необходимо да бъдат събрани подписите на над 400 000 граждани за провеждане на референдум, невъзможно висока бройка за стопяващото се население на страната ни. В Швейцария, където ежегодно се провеждат пет- шест референдума изискването е да се съберат 100 000 подписа.

Социализмът от „Вчера” или днешната  Демокрация?

Отговорът на този въпрос е индивидуален и различен за днешния българин и се определя от много фактори: възраст, образование, материално и социално положение, родова памет и други. Но така поставен въпросът е в известна степен нелогичен, защото съдържа невъзможност да се сравняват несравними по своята същност неща. Не може изобщо да се избере „социализмът” като предпочитание, защото въпреки доказани свои преимущества, като обществен строй  той е претърпял крах. А демокрацията като такава няма алтернатива, тя гарантира на индивида правото на свобода и избор, възможността да осъществява своите способности и стремежи в условията на политическа многопартийна система и пазарна икономика. За това въпросът не е дали единият или другият обществен строй е за предпочитание, в много развити европейски страни има съчетание на социалистически елементи и демокрация, а дали „Демокрацията” в България от днес в икономически и социален план е по-успешна от „Социализмът” от „Вчера”. И от изложените дотук факти се налага печалният извод, че в това отношение демократическият експеримент от 1989 г. до днес, засега  е не само също толкова неуспешен, колкото и социалистическият експеримент, не  в икономически и социален план дори му отстъпва, най- важното свидетелство за което е незавидното последно място в Европа по бедност и  обезлюдяването на страната, което застрашава  нейното бъдеще

Ето какво е мнението на някои видни политици, историци, икономисти, социолози, общественици, интелектуалци и други утвърдени наблюдатели на процесите в страната в условията на демокрацията:

Валентин Пламенов, писател, август 1995 г.: „Опитите да се създаде ново, по-справедливо общество, се оказаха пародия... Не се намери един в СДС да предупреди хората: „Излизате от едно изкуствено общество, но влизате в друго – не по-малко несправедливо. Единственото ви преимущество ще бъде, че ще имате собствено мнение, което в една бедна държана не струва пукната пара”.

Проф Николай Генчев, историк, бивш ректор на Софийския университет, основател на Националния демократичен съюз и на движението Български конституционен форум, март 1999 г.: „Този опит да се извърши преход в българската история е много несполучлив. Той се осъществи от долнопробни сили на българското общество, които ликвидираха българската държавност и създадоха условия да се разграби всичко, което беше създадено в България до този момент. Това формира атмосфера на корупция, на насилие и престъпност, която доведе българина до мизерно съществуване. Срутването на материалното положение на българина е налице. Ние не сме водили война, но според статистиците за последните десет години сме обеднели десет пъти. По този начин водим безпощадна война срещу себе си, срещу нашата държавност, националност и общи интереси”.

Петър Слабаков, виден български актьор, съучредител на  Клуба за гласност и демокрация, председател  на партията Политически клуб „Екогласност, бивш депутат, ноември 2000 г.: „Демокрацията създаде престъпност. У нас ликвидираха всичко, което произвеждаше, предприятия, които имаха печалба се разпродадоха. Земеделието е опустошено... От мене да знаете – по-лошо от ликвидацията няма. Бил съм на война – там има разрушения, но нещо остава. А ние унищожихме всичко, което имаше в страната”.

Крум Благов, журналист, публицист, автор на „Първият милион”, ноември 2011 г.: „България не беше ограбена. Грабеж е, когато някой ти опре нож в гърлото. България беше раздадена... Раздадоха я тези, от които се очакваше да се грижат за парите на държавата и да ги умножават”.

Росен Плевнелиев, бивш президент на България, септември 2012 г.: „Ние извършихме най-лошата приватизация в цяла Европа – активи за 30 милиарда евро ние продадохме само за 3 милиарда”.

Стефан Цанев, поет, писател, драматург, септември 2012 г., на въпроса кой е спечелил от прехода: „Това не бе никакъв преход, това беше време за разграбване на общонародната собственост, създадена при социализма. А какво стана? Всички правителства след 1989 г. се занимаваха с едно и също нещо – нямаше идеологии, нямаше политически платформи, нямаше икономически програми, нямаше различия – целта на всички бе една: техни хора да завладеят, да заграбят колкото може повече държавна собственост”.

Проф. Михаил Неделчев, литературен критик, бивш депутат, един от основателите на СДС, октомври 2012 г.: „Ние не си даваме сметка за два драматични проблема. Единият е нарастващата дистанция между градовете и селата. Българските села са гета, те не излъчват енергия на нормални селища. В Европа такава разлика не съществува. Вторият са инфраструктурните остатъци от социалистическата епоха – недоразрушени фабрики, запуснати сгради. България е бунище. От магистралите това не се вижда, но ако пътувате с влак, картината е чудовищна”.

Иван Искров, бивш депутат и бивш управител на БНБ, декември 2012 г.: „В България през 90-те години си мислехме, че разграждаме комунизма, а се оказа, че разграждаме държавата и пак започваме от нулата”.

Петър Стоянов, бивш зам.-председател на СДС, бивш президент на България, декември 2012 г.: „Как никой не си зададе въпроса какво се случи с тази гигантска трансформация на собственост – милиарди левове преминаха от държавни в частни ръце, къде отидоха те и как след приватизацията беше структурирана днешната българска икономика? Голямото ни противоречие с Костов  (Иван Костов, бивш министър председател, б.а.) бе, че аз се възпротивих на начина, по който се прави приватизацията у нас”.

Проф. Николай Василев, философ, антрополог, вицепремиер в правителството на Филип Димитров, април 2013 г.: „България прогизна от корупция. Ако тръгнеш да избираш човек за висок пост – не можеш да намериш почтен човек. България бе съсипана от алчността и некадърността на своите управници”.

Петър Волгин, носител на наградата за радиожурналистика „Сирак Скитник“, водещ от октомври 2020 г. на предаването по БНР „Политически НЕкоректно“, април 2013 г.: „Преди 1989 г. се прекланяхме пред „светлото комунистическо бъдеще“, а след тази знаменателна година продължихме също така безмозъчно да се кланяме, но вече на „светлото пазарно настояще“. Няма по-грешна постановка от тази, че пазарът и свободата са като еднояйчни близнаци. Да, при капитализма може да има свобода и защита на човешките права, но само тогава, когато самите хора си ги извоюват”.

Петко Бочаров, журналист, бивш зам.-главен редактор на БТА, декември 2013 г.: „Досега страната ни е минала през четири национални катастрофи, а аз вече съм склонен да причисля и т.нар. демокрация като пета национална катастрофа”.

Проф. Александър Джеров, юрист, бивш депутат, октомври 2014 г.: „Държавата е прогнила от корупция. И съдебната система, в наказателната част, и прокуратурата и следствието”.

Акад. Васил Гюзелев, историк, април 2015 г.: „Казваме, че тръгваме по нов път. Е какъв се оказа новият път? На грабителството, на разрушение, нищо градивно няма, което да се създава. Защото политическата система, която се създаде, показа тенденция към много ранно, болезнено загниване и липса на възможност да бъде добър пазител на обществото. Ако Бай Ганьо се съживи, трябва да завижда на сегашните политици и да се понаучи от тях как се правят избори и как се взема властта. Защото те станаха големи майстори, първо, по завладяване на властта и после – по нейното упражняване”.

Проф. Димитър Луджев, вицепремиер от СДС в кабинета на Димитър Попов и военен министър в правителството на Ф. Димитров, януари 2016 г.: „Политическата система деградира, ерозира и се мафиотизира”.

Арман Бабикян,, бивш депутат, журналист, политолог, март 2016 г., за стабилността в държавата: „За каква стабилност можем да говорим, при положение, че хората бедстват, че се извършват въоръжени грабежи, престъпността върлува, а корупцията е стигнала безумни размери”.

Проф. Искра Баева, историк, юни 2018 г.: „У нас вече господства неолибералната система, при която господстват парите, богатите стават все по-богати, а бедните все по-бедни – както относително, така, за съжаление, и абсолютно”.

Проф. Валери Стефанов, литературовед и писател, октомври  2018 г.: „България е изгубила ключа към своето бъдеще в позитивните му аспекти. Ние сме маргиналните европейци, васалните европейци. Страна, която губи по един средно голям град на година. Държава, която успешно воюва с народа си, обричайки го на прокуда”.

Акад. Георги Марков, историк, ноември 2018 г.: „Нашият народ заслужаваше нещо по-добро. Едно европейско бъдеще, но не да ровят хората в кофите за боклук”.

Йордан Величков, бивш дипломат и бивш депутат, преподавател по международни отношения в ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград и в СУ „Св. Климент Охридски“, февруари 2019 г: „С бездарното си управление почти всички правителства от 1989 г. досега затвърдиха оформеното през последното столетие европейско обществено мнение, според което България се управлява от най-слабите, най-безличните, най-сервилните и продажни политици, които я превърнаха освен в една от най-бедните, но и в сателит номер едно в Европа”.

Валерия Велева, журналист, публицист, носител на наградата „Черноризец Храбър” в печата за цялостно творчество, март 2019 г.: „Буров беше казал: Властникът в България иска пари, злато, къщи, вили и коли. Нищо от онова време до днес не се е променило. И днес властниците искат много пари и големи къщи”.

Александър Морфов, режисьор, носител на орден „Кирил и Методий“ първа степен за „изключителни заслуги към Република България в областта на културата и изкуството“, март 2019 г., на въпроса кога за последно е казал „Да живее България”: „„Да живее България” звучи в мен като вик за онази България, за която аз си мечтая, а не за тази на лумпените и бандитите, които превърнаха България в бедна и недемократична, страдаща държава”.

Валентин Хаджийски, философ, историк, ноември 2019 г.: „Става дума за преход от власт на социалистическата бюрокрация със значителна корупция, но и с доста реално внимание към обществения интерес и публичния сектор – към власт на капиталистическата олигархия в служба на външни сили, с много по-мащабна корупция и без почти никакво внимание към обществения интерес и публичния сектор”.

Кеворк Кеворкян, телевизионен журналист и публицист, основател и председател на Българското сдружение за честни избори и граждански права, декември 2019 г.: „Не съм срещал скоро политик, който да е загрижен за нещо друго, освен за собствената си съдба. Народът изобщо няма място в съзнанието на тия хора, те не понасят дори самата дума „Народ“, тя не съществува в речника им, сякаш някой им е забранил да я използват”.

Слави Ангелов, журналист от в. „168 часа”, април 2020 г.: „В България освен че става все по-опасно и неприятно за живеене, няма и перспектива. На мен ми втръсна да пиша вече 26 години – за незаконното бързо забогатяване, за отсъствието на държава и правосъдие, за неизлечимо болното общество и преобърнатата ценностна система”.

Никола Филчев, бивш главен прокурор, февруари 2020 г.: „Приватизацията предизвика редица отрицателни последици: обедняване на хората, дълбока класова диференциация на обществото на бедни и богати, отслабване на държавния контрол, нарастване на организираната престъпност и корупцията.

Проф. д-р Коста Костов, член на Съюза на българските писатели и на СБЖ, септември 2020 г.: „През последните години България навлезе в период на политическа и национална деградация. Абсолютната власт, която позволихме на политиците, корумпира за по-малко от две десетилетия абсолютно всички, които преживяват чрез властта. Отправили сме се към неизбежно, невъзвратимо крушение. Трябва възможно най-бързо да се измъкнем от духовната криза, която е достигнала пределни граници и застрашава не само нас, но и поколенията на нашите деца”.

Проф. Иво Христов , социолог, ноември 2022 г.: „Идват жестоки времена, а България се намира в най-жалкото си състояние. В момента имаме икономика, структура и статус на страна от Третия свят”.

Проф. Атанас Семов, съдия в Конституционния съд на Република България, ноември 2022 г.: „10 ноември беше краят на един съвсем сгрешен режим и началото на една голяма надежда. Днес, 33 години по-късно, констатацията не може да бъде друга, освен че тези 33 години са един от най-тежките периоди в цялата история на България. Защото си съсипахме държавата. Ние сме една самоубиваща се държава. За 33 години загубихме 33 % от населението си – от 9 чл. слязохме на 6 млн.

Парламентарната ни демокрация е с все по-нисък процент доверие. Парламент, който се ползва с по-малко от 10 % доверие, не може да бъде представителното учреждение на нацията. Образованието ни днес е катастрофа – над 30 % от населението е функционално неграмотно, а близо 10 % е напълно неграмотно поне 40 % от живеещите в България българи днес живеят по-зле от връстниците си преди 35 години Това съчетание на злоупотреба с власт и корупция, което има в България, го няма в нито една друга европейска държава в такива мащаби.”

Въпреки тази угнетяваща оценка на  изминалите 33 години демокрация, изразена в публикация от 13 ноември 2022 г. в сайта  Епицентър.бг, проф. Семов прави заключение, от което лъха надежда. „Ние  сме народ с изключителни качества! – казва той. – И колкото повече намалим предпоставките за злоупотреба с власт, за безобразия на властта, колкото повече намалим властовите структури на държавата, администрациите, толкова по-вероятно е българските качества да могат да се проявят”.

Проф. Марко Семов е български писател, журналист,  народопсихолог за това, че ние българите трябва да считаме на себе си, а не на външни „спаситли”:, Днес трябва повече от всякога да знаем какво сме и къде сме наистина, та в порива на разни европейци да ни преправят, да ни претъкмяват, ние по-добре от тях да знаем къде какво да пипнем в себе си

Видният български историк и родолюбец проф. Николай Генчев, преди кончината му през ноември 2000 г. беше предупредил, че „ България има нужда от нова дума, дело и акт за нейното спасяване. Защото страната загива, както морално, така и физически. Нацията се изчерпва, намаляват нейните биологически, психически и морални възможности”. Но беше казал и следното: „Унинието е преходно. Ще се възродим „Разчитам на изключителната стабилност на народа, на неговата способност да преживее най-кризисните ситуации, най-кървавите сблъсъци, най-големите икономически, социални и духовни страдания и да се запази като цяло. Именно на този полуостров той си е създал рефлекс за нагаждане, който го е извеждал от много трагични ситуации. След като от 13 века, 7 е бил под чужда власт, но не е загинал, означава, че има вътрешно сцепление. Този народ може да намери хора, които имат историческа решителност“.

Нека се надяваме, че Проф. Генчев ще се окаже прав.

Последвайте Епицентър.БГ вече и в Телеграм и Туитър!