24662 | 21 февр. 2015 | 14:24

Човек не трябва да се бетонира

- Валери, разкажи за какво става въпрос в „Омбре“?
- Историята е проста. Едно момче се забърква в лоша ситуация, вследствие на което попада в планината, на диво място, сред балканджии от различни етноси. Сред тях има сърби, македонец, циганин, дори и една рускиня. И виждаш колко е трудно, почти невъзможно, да съжителстват заедно характерите от този регион. Такива сме. У нас всеки си е сам войвода. Това усещане да си сам понякога е вредно, въпреки че аз го харесвам. Говори за силен характер. Но неприемането на чуждите истини не е добра наша черта. Та във филма има криминална история, екшън, много романтика, любов и естествено разтърсващ финал (усмивка).
- Как вървеше работата с другите актьори?
- Цялата група се справи прекрасно. Стефка Янорова прави страхотна роля. Малкият Иван Ранков, който за първи път застава пред камера - също. Беше ми приятно да работя и с музиканта Калин Вельов, както и с колегите от чужбина.
Веднъж взех на снимките и по-голямото си детенце Йована. Тя има страх от агресия и вкъщи гледаме само предавания за животни или анимация. И когато, минавайки през каналите, попадне на картина, в която има някакво насилие - пистолети, бой - тя се гипсира и моментално й потичат сълзи. Въпреки че има оранжев пояс по карате. Затова я взех на снимките в ден, в който имаше екшън. Дадох й да опита от изкуствената кръв, да види, че е сладка, че става за ядене и че ако решим, можем да си я намажем дори за закуска на филийка. Видя, че пистолетите гърмят наужким. И после, след като се прибрахме, каза на майка си: „Днес тате цял ден го ритаха по едни стълбища, накрая го стреляха два пъти и така мина денят.“
- Лесно ли се довери на Захари Паунов? „Омбре“? му е първият филм като режисьор.
- За Захари Паунов, светла му памет, този филм беше като мисия. Него преди повече от 10 години първо искаше да го заснеме Илиян Симеонов. А Захари беше много близък негов приятел. Затова за него беше изключително лична задача да успее да направи филма, който починалият му приятел приживе харесваше. Не му беше лесно, защото у нас гласуваха закон, в който, ако си дебютиращ режисьор, ти дават половината от средствата, които ти трябват. Да си дебютант в киното, е все едно да си млад лекоатлет, на когото му предстои да тича, но с една вързана гиричка отзад. Той обаче се напъна и за три седмици направи филм, който трябваше да се снима за шест седмици и половина. Направи го на мускули и ни беше много тъжно, като го гледахме за първи път, защото започва с надпис „Посвещава се на Илиян Симеонов“ и завършва с надпис „Режисьор Захари Паунов“.
- Как реагирахте на новината за неговата смърт?
- Всички от екипа бяхме потресени. Особено в дните, в които не се знаеше къде е. Звъняха ни от най-различни телевизии и искаха да правим интервюта. „Абе, хора - викам - вие нормални ли сте? Не се знае къде е човекът, какво му се е случило. А вие искате да си вдигате рейтинга на фона на тази трагедия. Това е нечовешко.“
- Да поговорим за следващия филм по твой сценарий „Шекспир като улично куче“.
- За съжаление нещата към момента са в задънена улица. Въпреки че проектът е сред 10-те избрани от организацията „Скрипт Ийст“ измежду 164 от цяла Източна Европа. Отидох на форума за сценаристи, който те провеждат, и една седмица бях в един от замъците около Варшава. Там едни от най-добрите в бранша като Том Ейбрамс, Майкъл Шифър, Бен Хопкинс - хора с „Оскари“ зад гърба си - абсолютно безплатно цяла седмица от сутрин до вечер, лице в лице, правеха анализ на моя сценарий. След това продължихме работата по интернет. Накрая ни изпратиха в Кан и Берлин да представим проектите си пред продуценти, които биха могли да ги финансират.
В Брюксел спечелихме съфинансиране, намерих и чешки копродуценти, които обаче няма да ме чакат цял живот да ни дадат пари и от българска страна. Така че за момента чакаме.
- Помниш ли кое беше първото нещо, което написа?
- Бях в първи клас - стихотворение за снега. След това учителката ми по литература в трети клас ми каза че трябва да почна да пиша, докато разнасяше една моя контролна и я четеше на другите класове. А после написах криминален роман в една тетрадка, който се казваше „Часът на тигъра“ и беше в стила на Реймънд Чандлър.
- Твоите деца на колко години станаха?
- Йована е на седем, Яна е на три. Аз съм израснал в мъжка фамилия и се оказа, че да си заобиколен с момичета, е нещо изключително, защото те са много чувствителни. Йойо, между другото, вече снима втори филм. Първата й роля беше в „Потъването на Созопол“, сега има по-голямо участие в „Каръци“ на Ивайло Христов и много се вълнуваше. Приятен тренинг е за нея. Аз не искам децата да вземат моята професия. В началото казвах: „Само през трупа ми!“ Обаче виждам, че й е интересно.
- Ти имаше имидж на лошо момче. Как съпругата ти Женя се влюби в теб?
- Лошо момче никога не съм бил. Дори доскоро все ме използваха за някакви влюбени льохмани. Но нея по-скоро аз си я избрах. След един спектакъл на „Хъшове“ отидохме на парти и случайно я видях измежду десетките хора. Казах си, че това е човекът. После мина време, тя замина за Америка, имахме период на раздяла, на чакане. Накрая ми писа: „Предложиха ми постоянна работа. Какво да правя?“ Отговорих Ӝ, че важните решения човек сам трябва да ги взема. Три дена нямах никаква обратна връзка, след което получих есемес: „Прибирам се. Ще ти счупя главата!“
- Притеснява ли се за теб, когато ходиш на лов?
- Не, но наистина съм имал опасни случки. Преживявал съм директен сблъсък с глиган и съм го довършвал с нож, не с пушка. Това е страшно, защото означава, че нямаш избор - или ти, или той. Аз ходя на лов от седемгодишен и не спях по цяла нощ от вълнение преди това.
Обичам много планината. Харесвам да ходя там, където телефонът няма обхват, и ако не дай си боже, нещо лошо ти се случи, ще те намерят напролет. Оставането в природата ми харесва. Обичам да седна на някое паднало дърво и да почакам да се появят животинките, дето са се скрили.
Имам чудесни детски спомени от Козя могила. Всеки има такива места. Дали ще е местност, къща, камък или дърво - всеки има подобна рисунка в мозъка си, която е с него до края на живота му.
- Какво друго няма да забравиш?
- Мога да ти цитирам любими мои актьори в наши си срещи. Стефан Мавродиев беше преодолял голямо препятствие в живота си. Тогава му казах: „Мавро, ти си голям мъж. Аз сигурно нямаше да издържа. Това можеше да ме убие, а ти се справи!“ Тогава той се усмихна и каза: „Точно така! Умираш и продължаваш!“
Не мога да забравя как като малък пък отидох при Стефан Данаилов и го питах: „Г-н Данаи­лов, аз не съм много подготвен, но ще кандидатствам във ВИТИЗ. Според вас мога ли да се справя?“ Не знам защо му зададох толкова наивен въпрос. А той отговори: „Няма човек, който да не може да стане добър актьор. Само трябва да мисли в правилната посока.“ Всъщност нищо не ми отговори. Но това някак си тогава ме окрили и те взеха, че ме приеха.
- Скоро възпитаниците му празнувахте с него рождения му ден.
- Беше страхотно преживяване. Да видиш над 100 негови ученици - някои успели в професията, други - не, трети се занимават с нещо съвсем различно. Но всички заедно около него, препълнени с любов. Той разказваше отделни случки за тоя и оня, нелепици, които сме правили като студенти. Гафове, но с невероятното си чувство за хумор и лекота, по бащински. И тъй като аз обикновено обичам да гледам хората, които слушат, а не тези, които говорят, видях много пълни очи. Пълни с щастие и сълзи... Това беше един от тези незабравими кадри, за които говорим. Няма какво да си кривим душата. За нас той е духовен баща. Аз и на баща ми съм казвал, че със Стефан Данаилов съм говорил много повече и за много важни за мен неща. Защото баща ми е човек на действието и теоретически с него не сме се възпитавали. Той ми е обяснявал, че това трябва да се свърши, онова да се научи. Не ми е давал житейски истории. Докато Стефан умее да ти каже нещо, и то така, че абсолютно да ти обърне мирогледа и да ти подскаже, че в момента не си на правилната посока. Умее го, много добър психолог е. Освен това той е единственият човек, който никога в живота си не ме е излъгал.
- Ти с какво мечтаеш да те запомнят?
- Никой не трябва да мечтае да го помнят. Това не е важно. Важно е какво се случва с теб тук и сега. Аз мечтая да пътувам. Искам да съм достатъчно свободен, че да мога да си заведа децата, където ми хрумне. Или да мога да отида да поработя в Чили, Япония или Африка. Иска ми се да мога, като напиша сценарий, който е оценен на 3-4 места навън, да мога да го реализирам в близките една или две години. „Кецове“ ми отне осем години, с „Шекспир...“ вече минаха четири. Имам още истории в главата си, но не смея да ги пиша. Защо да го правя?
- Никога ли не си мислил за живот навън?
- Честно ще ти кажа - започ­нах, но някак си твърде силно съм привързан към костите на близките си, които съм погребал тук. А и не мога да си представя, че ще заведа децата си някъде другаде, без да им предоставя правото те самите да направят своя избор. Но не съм драматично настроен. Мисля, че и оттук човек може да работи добре. Имам колеги, които успяват. Живеят тук, играят български театър и от време на време им се случва да им се обадят, да заминат в чужбина да заснемат една хубава роля във филм и да си се върнат. Не е проблем актьор да живее в България и да работи навън. Човек не трябва да се бетонира. И във фантазиите, и в идеите, и в стремежите и в мястото, където живее.