8464 | 16 май 2015 | 16:02

Приключението, през което трябваше да мина, за да разбера дали ще покрият щетите на автомобила ми

Всеки може да затъне в черен път. Както и в застрахователна агенция „Капан“. Не се казва така.

Изтеглиха ме, беше си приключение. Както е приключение автокаското ми в „Капан“.

Щети. Счупени кори под рамата, подбити прагове. Какво още?

Чакам да ми кажат в офиса на агенцията в „Изгрев“. Едва съм намерил място за паркиране. Тия, които вдигат бариерата, ми вдигат кръвното. Къде, ва?

Ва попълвам образец за щета. Чиновничките се опитват да се усмихват, ама не им се получава. Трябва да чакам. Излезте!

Излизам на паркинга. Вече предчувствам, че трябва да изляза от застрахователната си агенция и тъпия избор да избера точно нея. Най-после един, който не казва „Добър ден“, вече с папка и номер на щетата в ръка, прави оглед. Нищо не прави, пунтира. Защото не може да направи оглед. В клона нямат кран, за да вдигнат колата. Младежът е толкоз любезен, че му се усмихвам. Обещавам да купя кран.
От списъка с „доверени сервизи“ избирам най-близкия. Улица „Тинтява“ 100. Пак не ми вдигат бариерата. Влизам по маратонки. Слава богу, наоколо - кал, локви, мръсотия. Двама ядат банички и ми плюят в лицето.

Задачата им е много сложна: да вдигнат колата и да опишат щетите
Па, нема!, отсича първият, с по-малката баничка. Ела след празниците!
Поемам глътка спокойствие.

Защо след празниците, след като в момента съм единственият ви клиент. Тоя с по-дългата баничка пояснява, че и да я вдигнат сега, файда ква? Шефовете ги нема.
Обявявам тържественото посрещане във филиала на „Капан“. Бая са натъжени. Все пак „доверен сервиз“. Започва голямото ми писане. Сигурно от пръв поглед разбират, че съм писател. За да се откажа от „доверения сервиз“, трябва да попълня молба. Описвам какво се случва на баничките, както и какво се случва на маймуните.

Навъсен до смърт чиновник ми приема молбата, сякаш го уволнявам. Не че не е за уволнение! Обявявам, че искам колата ми да бъде обслужена в сервиза на „Пежо“, „Франс ауто“ на „Цариградско шосе“. Па с тие немаме договор!

Защото нямат договор, процедурата се усложнява. Трябва да отида там, да уговоря ден и час. Отивам. Любезни, както винаги, служителите на сервиза уточняват: за вас все ще намерим кран, ще вдигнем колата. Понеделник в десет? Заповядайте.

Тук казват: моля, ако обичате, пак елате, хубав ден, лек път.

Обаждам се в колцентъра на „Капан“. Всички оператори заети. Я, след пет минути ми звъни госпожица Димитрова. С това мило гласче няма как да не е госпожица.

Така и така, чакам ваша комисия в понеделник в десет. Еди-къде си.

Пауза. Не можем да ви гарантираме, че колегите ще дойдат в десет. Питам

дали трябва да си взема отпуск, за да ги чакам цял ден

След двайсет минути става ясно, че ще излизам в отпуск. Не можем, господине, да гарантираме, че комисията ще дойде в десет. Кога, питам. Мълчание. Паника. Все пак не попитах дали Нострадамус правилно е планирал апокалипсиса.
Решавам, че тая работа няма да стане по телефона. Попадам на хубаво момиче от стая 110. Най-после чувам: Добре дошли! Даже се пооглеждам. Попълнете молба, ако обичате.

Разбирам, че ще попълня толкоз молби, колкото не съм попълвал цял живот. Друг един, още по-любезен, ми обяснява, че трябва да взема промофактура. Пак нещо попълвам... Адрес, номера, телефон. Само не ме питат дали съм разведен и дали не съм таен пратеник на ИДИЛ.

Понеделник, „Цариградско шосе“. Чакам. Комисията - чудо! - идва навреме. Сега намирам смисъла в попълването на молби.

Признават ми някакви щети, картони и други пластмаси. Обявяват ми, че няма да признаят подбитите прагове. Били от друго събитие. Попитах дали събитието не е от Втората световна война. Никакво чувство за хумор.

С промофактурата в ръка съм пак в стая 110. Питам дали ще ми я признаят.

Хубавото момиче го няма, жалко. Май пак ме чака попълване на молба... Мисля, че вече половин новела е готова. Запомних номера на щетата наизуст. Затова са повторенията. И образите помня. И речевата им характеристика.

Разговарят с мене не като вложител на пари, а като просяк

В сервиза на „Пежо“ ми оправят картоните и другите пластмаси. Фактура. Благодаря. И ние благодарим. Нищо не попълвам.

С фактурата съм допуснат до каса на любимата ми вече агенция. Благославям деня, в който съм се застраховал тук. Не, фактурата не е готова. Елате след три работни дни. След три работни дни - пак не е готова. За да не се ядосвам, се зареждам с кикот. Инак ще трябва да се въоръжа с нерви. Хубавото момиче от стая 110 - Добър ден! - ми обяснява. Техен служител трябва да огледа дали щетата е възстановена. Изчакайте във фоайето.

Чакам. Зареден с кикот, наблюдавам чиновника зад гишето, който трябва да регистрира щастливото състояние на рамата ми. Пише съобщение с един пръст. На втората минута става ясно, че пак трябва да пише. Вероятно съдбовно съобщение. Цък-цък с пръстчето. Май не получава жадувания ответ. На петата минута вижда жив човек пред себе си. С мъка напуска бюрото. Опитвам да кажа „Добър ден“. Сори. Този май е глух. Глух и небръснат. С купени от битака дънки. Ако не обиждам битака.

С много зор се навежда под колата и снима. Какво снима, той си знае. Още не съм им купил кран.

С вътрешен гняв ми праска три печата в поредния документ. Толкоз хартия съм събрал, че ще спечеля пари на пункта за вторични суровини. Тоя не чува, че му казвам „Приятен ден“. Оди в стая 110. Защо? Не, бе, казах ви, че недочува.

В стая 110 попълвам молба. Прилагам фактурата, която съм платил от джоба си. Изчакайте петнайсет работни дни.

На двайсетия разбирам, че вместо заветната сума 440 лв. са ми превели 290. Защо? Даже хубавото момиче от стая 110 не може да ми обясни.

За да получа отговор, трябва да подам молба

Подавам. Любезна руса госпожа ми щампова входящ номер, както и пояснението, че трябва да изчакам петнайсет работни дни. Чакам.

Вярвам, че изпълнителен директор ще поясни намаляването на сумата с лошото време. Обявявам тържествено, че ще внеса великата сума от 440 лв. в местното читалище „Николай Хайтов“. Никой не дава признак, че знае кой е Хайтов.
Получавам отговор. Цитат: „Фактурата от официалния за марката сервиз не може да бъде приета от ЗАД „Капан“ и поради обстоятелството, че съгласно ОУ на застраховката застрахованият автомобил няма право на ремонт в официален сервиз.“ Значи ми остава възможността за НЕофициален. Подадох молба да дефинират понятието „официален сервиз“. Чакам, изпълнен с кикот. И с неуважение. Взаимно, разбира се.

*Нямаше да занимавам вестника с тази сага, ала прецених, че случката не е личен казус. Че стотици хора са имали моето „щастие“.