36401 | 23 март 2015 | 13:07

Върволица международни мошеници вилняха при управленията на всички български партии

И така, това, което е останало от легендарния торов завод „Химко“-Враца, някога най-големия производител на карбамид на Балканите, е обявено за продажба за скрап*. До кончината му доведе престъпна приватизация - сериал, в който се надпреварват международни мошеници и неизвестни собственици на офшорки. Източването на комбината не би им се удало, ако не бяха имали свои високопоставени хора в България, които да им съдействат срещу тлъсти комисиони.

Началото на криминалната драма

е положено през 1997 г., когато предприятието е обявено за приватизация. В предходните години за разлика от други гиганти на българската промишленост предприятието е печеливше, нетните приходи от продажби са над 150 милиона щатски долара годишно. Сред най-сериозните кандидати да го купят са южнокорейският концерн „Деу“ и „Норск хидро“ (Норвегия). Норвежците обаче искат да си доставят от Северно море по-евтин природен газ - $50 за 1000 куб. м вместо 83 щ.д., каквато е цената на „Булгаргаз“.** А и от „Деу“ държат да бъдат демонополизирани доставките на газ - нормално искане в условията на пазарна икономика.

Но и двете искания са отхвърлени; някой в държавата си е правил други сметки. И в края на 1997 г. (по време на управлението на ОДС с премиер Иван Костов) Агенцията за приватизация (АП) избира регистрираната в Бермудските острови „Стелар Глобал корпорейшън“ за купувач на 57% от акциите на „Химко“ за 123 млн. щ.д. (Офшорката е обещала и инвестиции от 118 млн. щ.д.) Не е ясно как и защо е избрана „Стелар“, но тя се оказва балон и през май 1998 г. преговорите с нея са преустановени.

АП отново се опитва да продаде „Химко“, но

сериозни кандидати вече няма

Природният газ е поскъпнал и предприятието започва да трупа дългове към „Булгаргаз“ и НЕК. През април 1999 г. се явява друг герой - „Ай Би И транс ъф Ню Йорк“, собственост на украинеца Юрий Литвиенко, която представя фирмата за дъщерна на американската „Ай Би И трейд“ (IBE Trade) - световноизвестен производител на торове.

„Ай Би И транс“ обещава и инвестиции от $50 000 000 в следващите пет години. През август 1999-а „Химко“ Ӝ е продаден за 1 млн. деноминирани лева, а Литвиенко междувременно слага в надзорния съвет сестра си. Никой не проверява кой е Литвиенко и що за фирма е „Ай Би транс“, за която неофициално лобира сам директорът на АП Захари Желязков.

Украинецът запретва ръкави да източва предприятието - доставя на свързана с него компания карбамид на цена под себестойността му. Но притиснат в Ню Йорк от съдебни проблеми с компанията майка „Ай Би И трейд“, той набързо продава на безценица акциите, които притежава, на кипърската офшорка, представяна от кипърския грък Андреас Теофилу - „Ей Ви Ес Ти трейдинг“ (A.V.S.T. Trading). Това става през май 2001 г. и не са разсеяни подозренията, че продавачът и купувачът са свързани фирми.

В Америка компанията майка е разтревожена от тази продажба и следващия месец в София спешно пристига Бил Грант, бивш американски конгресмен и директор на „Ай Би И трейд“. Той заявява, че дъщерната Ӝ фирма „Ай Би И транс“ е открадната от бившия Ӝ служител Литвиенко и поради това „Химко“ следва да е притежание на „Ай Би И Трейд“.

Пред очите на безучастни български държавници хора на Литвиенко контраатакуват: зад самата „Ай Би И трейд“ стоели някои си Имре Пак и Александър Ровт, които имат криминални досиета в Русия за измама, пране на пари и изнудване. И макар че повратливият украинец през декември 2002 г. е осъден в Ню Йорк и вкаран в затвора, „Ай Би И трейд“ не придобива „Химко“.
Андреас Теофилу -

кипърският собственик

на врачанския завод, прави пред АП необходимото, за да замаже очите на обществеността, а именно - дава щедри обещания да уреди до 2005 г. задълженията към „Булгаргаз“, както и да превърне „Химко“ във водеща компания в продажбите на азотни торове на международния пазар. Но за всеки случай той прехвърля 36% от акциите на друга кипърска офшорка - „Джак ойл лимитид“.

Оставен на автопилот и източван, заводът ту работи, ту спира, заплатите се бавят или не се плащат, трупат се все по-големи дългове. На 27 януари 2003 г. производството спира, настъпва масово уволнение на работници.

Но в „Химко“ очевидно още има хляб, щом на сцената се появява нов криминален персонаж - през октомври 2004 г. в София е регистрирана „Интер РАО България“, която се представя като дъщерна фирма на руския енергиен гигант „Интер РАО ЕЕС“. През февруари 2005 г. „дъщерята“ изкупува на фондовата борса 33% от акциите на „Химко“. Неин изпълнителен директор е

руският евреин от Казахстан

Роман Мирецки-Брилянта, пристигнал в България от Лос Анджелис през 2001 г. и станал някак си още същата година член на надзорния съвет на Бургаската корабостроителница.

Мирецки следва примера на Литвиенко и Теофилу - обещава, че ще възроди производството и ще инвестира 200 млн. евро (!) в „Химко“. Никой, разбира се, не проверява кой е Мирецки. От отдела за борба с организираната престъпност към МВР на Русия съобщават, че Мирецки няма нищо общо с „Интер РАО ЕЕС“, но някой у нас предпочита да не чуе това.

Източването продължава, дълговете растат и на 21 юли 2006 г. Врачанският окръжен съд обявява „Химко“ в несъстоятелност. Комбинатът, макар и на издъхване, все още диша и през май 2007 г. синдиците решават да го оздравят и прехвърлят активите на специално създаденото „Ново Химко“.

На сцената се появява пореден актьор - „Атлала“ - офшорка от Панама (в Централна Америка), която незнайно как е станала собственик на „Ново Химко“. Кой стои за „Атлала“, може само да се гадае, но в края на 2009 г. тя продава „Ново Химко“ на благоевградския строителен предприемач Николай Галчев. Малко след това питат Галчев в интервю кои са собствениците на „Атлала“, а той отговаря: „Преговорите за покупката се водеха с Андрей Семерджиев (несменяем изпълнителен директор на „Химко“ през всичките тези години - б.а.), който имаше генерално пълномощно за продажба на 100% от акциите. Купихме 500 поименни акции по 1 лев.“

Тоест Галчев е придобил комбината за 500 лева! И той, подобно на предишните герои, е 

щедър на обещания

Ще осигури 35 млн. евро инвестиции, в момента водел преговори с шест изключително сериозни компании от всички краища на света, очаква през 2012 г. комбинатът да възстанови 100% производството на карбамид, разговарял по въпроса и с премиера Бойко Борисов, който го поощрил.

Инвеститори, естествено, не се появяват. Каквото е източено от предприятието, е източено и разпродадено, то наново е обявено във фалит и през ноември 2013 г. се намесват синдици, които трябва да продадат активите му за погасяване на задълженията към кредиторите.

Такава е печалната драма на „Химко“, разиграна безнаказано при управлението на всички основни политически сили в България.

*През март 2015 г. не се намериха дори желаещи да купят „Химко“ за вторични суровини - Б.р.
**За основните производства на „Химко“ природният газ е не енергоносител, а суровина, поради това цената му има решаващо значение - Б.р.