13702 | 7 юли 2015 | 13:24
Случайно допуснат от експертите въпрос в матурата по литература предизвика невиждана по своята сила (и обем) реакция на Българската православна църква. Висшият клир реагира яростно срещу питане за йога - и заклейми източното движение като враг на традиционните християнски ценности.
Вероятно от чисто теологична гледна точка духовниците ни имат своите основания. По своето същество и въздействие обаче въпросът за йогата е толкова малък, че не прави чест на никой, който участва в създаването на тази буря в чаша вода.
На първо място стои въпросът има ли място религията в училище? Категорична съм, че не, ако присъства там под формата на вероучение. Българското образование е светско и като такова има за цел да възпита мислещи, космополитни, подготвени млади хора, които освен всичко останало са с необходимите респект и толерантност към различното. Впрочем и в момента никое дете не е лишено от възможността да запише избираем курс по религия - дали и доколко има интерес обаче, е една съвсем друга тема.
Ако поставим въпроса като „Имат ли нужда българските деца от църквата“, отговорът ми би бил „Категорично да“. И не от криворазбран патриотизъм, силна религиозност или неуважение към нищо извън християнството.
Навън от това има една тревожна, болезнена действителност. Само миналата годинан 18 000 младежи са отпаднали от училище, най-често по бедност.
На фона на цялата тази нищета къде е църквата? В гетата има хиляди хора, които имат нужда от образование, здравни грижи, помощ - все дейности, от които църквата страни. Заради това в тези махали гнезди евангелизмът, промъква се крайният ислям.
Истината е, че Българската православна църква отсъства от много от местата, където има страдащи и болни хора. Десетки деца гладуват, не влизат в класните стаи, крадат, насилват - и изобщо справят се със света толкова добре, колкото счупен малък човек може да се справя. На този фон тревогата как 18-19-годишни тийнейджъри ще възприемат въпрос за йога е най-малкото нерелевантен към днешната действителност. Работата на църквата, а и на училището, не е да размахва пръст, а да научи младите сами да правят разлика между добро и зло, между грозно и красиво, между позволено и забранено.
А това не става с фермани и гневни декларации, нито с надменност и криене зад тъмните стъкла на лимузините.
В главата ми е все онази сцена от „Клетниците“, в която монсеньор Биенвеню подари сребърните си свещници на посегналия да го ограби бивш каторжник Жан Валжан. Защото единствено милостта, разбирането и доброто са способни да родят добро в отговор.
Мобилна верси
RSS
