12553 | 15 юни 2015 | 13:04

Сега пак е на мода идеята за „мажоритарния елемент“.

Преди четвърт век, на 10 и 17 юни 1990 г., в България се проведоха първите от 45 години общи демократични избори - за VII Велико народно събрание. Гласуваше се по т.нар. механично комбинирана система (МКС) - половината от 400-те депутати се избираха по пропорционалната, а другата половина по мажоритарната избирателна система.

Пред урните се явиха 6 976 620 души, или 90,79% от всички имащи право на глас. БСП спечели 47,15% от гласовете и общо 211 мандата (97 пропорционални и 114 мажоритарни), СДС - 36,2%, или общо 144 (съответно 75 и 69) , БЗНС - 8,03% (16 пропорционални и 0 мажоритарни) и ДПС - 6,02% (11 и 12) мандата. Останалите 6 мажоритарни мандата отидоха за уж независими кандидати.

В парламента тези резултати се изразиха така: 53% от депутатите - на БСП (абсолютно мнозинство), 36% на СДС, 6% на ДПС и 4% на БЗНС.

Припомням тези данни, защото зад всяко число се крие любопитна история. Може би най-важната е свързана с

невероятната избирателна активност

не просто ненадмината, ами направо и непостижима (и немислима) оттогава насетне. И ако първото говори за надеждите на огромното мнозинство от българите за „светлото демократично утре“, второто навява тъжната мисъл, че те все по-малко вярват дали то някога въобще ще настъпи... Не по-малко любопитно е и защо се отиде към МКС? Ами много просто - това е компромисът между „старото“ и „новото“. При това не само у нас.

Във всички държави в преход след 1989 г. „новите демократи“ държат на пропорционалния, а „бившите комунисти“ - на мажоритарния вот. (Моля това да не се смята като намек за сегашната позиция на г-н Плевнелиев.) Тук важна роля играе и чисто психологическият момент.

„Демократите” по принцип бяха индивиди с дънки, рошави и брадясали. А старите - добре избръснати, прилично подстригани и с вратовръзки. Е, кого да предпочетеш да те управлява, ако се изправят един срещу друг, пита се обикновената електорална единица. И отговорът е предопределен...

Впрочем, сходна история, макар и с обратен знак, ми разказа по-късно Дончо Иванов, тогава кандидат на БСП в София-област. Той - директор на преуспяващ тогава завод. Опонентът му - милият бай Милан Дренчев (Бог да го прости).

Та спира на края на съответния град, където ще има митинг, лимузината (естествено, черна „Волга“) на директора Дончо. А той, предрешил се в работнически дрехи, се понася пеша към центъра. Демек, един трудещ се отива при събратята си - трудещи се. В центъра обаче бат’Доне става свидетел на съвършено друга история. Приближава се излъскан нов „Форд“, паркира внимателно, а от него се измъква ослепително добре костюмираната фигура на бай Милан. И всичките работници от завода, на който бат’Доне е директор (и им дава хляб), го подминават „като телеграфен стълб“ (определението беше негово), за да се здрависат с „баровеца“...

Всъщност това наистина по-скоро „психологическо изкривяване“ на вота го доказаха и самите резултати от юни 1990 г. Грубо казано, процентното съотношение БСП:СДС пропорционално беше 5 към 4 (97:75), а мажоритарно - 2 към 1 (144:69). Следователно са били прави и едните да си държат на „мажоритарното“, и другите да искат „пропорционалното“.

Като трета любопитна история ще се опитам да аргументирам и тезата си, че през юни 1990 г. не БСП спечели изборите, а „демократите“, и в частност СДС, ги загубиха. Нещо повече, натикаха

едва ли не насила

в ръцете на БСП тепсията с победата.

...На 9 юни 1990 г. вечерта ми звънна моят добър приятел Мигел Анхел Весино, тогава първи секретар на испанското посолство и откровен привърженик на „синята идея“. И ми съобщи, че между първите секретари на 12-те страни от (тогава) ЕИО у нас върви залагане - с колко СДС ще победи БСП. И че който е най-близо до резултатите, ще получи от другите 11 по една „сена“ (вечеря).

Рекох му: „Играй на риск, заложи на 43% за БСП и 38% за СДС.“ Той се развика, че го вкарвам в разходи, че не съм му никакъв приятел, че го подвеждам поради политическите си пристрастия (бях кандидат на БСП), че „франсето“ Ив Манвил говорел за точно обратното и т.н.

„Ми о’кей тогава, троши си главата и не ме занимавай с вашите инфантилни залагания.“ И му обясних кротко (доколкото това въобще е черта на характера ми), че в щаба на БСП сме заложили най-малко на четири фундаментални грешки на СДС в предизборната му кампания.

Първо, да плашиш с „шокова терапия“ (демек, глад и сиромашия) българския селянин, който още не си е изял всичките буркани, не си е изпил старото вино и ракия, а вече е излязло и „новото зелено“, е нелепо. Срещу това БСП казва - ще има „шок без терапия“, ще ви разрушат текезесетата, от които всеки от вас си краде според възможностите, а чрез реституцията ще ви отнемат и личното стопанство. И целокупният селски електорат отива срещу СДС.

Второ, да плашиш чиновниците, че ако победиш, ще има тотална подмяна на номенклатурните кадри (а кой не беше тогава някаква номенклатура), означава и те, с малки изключения, да подкрепят „старите“.

Трето, да заявяваш, че уж си „зелен“, но да боядисаш всички дървета в София с убиваща ги синя боя, означава, че си лъжец или поне демагог. Та отпиши и част от младите.

И четвърто, да откажеш да подпишеш споразумението за ненасилие в предизборната борба, означава, че не си за мирен преход, а за обратното, което се нарича гражданска война...

Веднага след 17 юни Мигел пак ми звъни. „Господин депутат, преядох от тия проклети 11 почерпки - защо ли (а може би - защото) те послушах“ и т.н. На съмненията на Мигел, че вероятно изборите не са били „честни и прозрачни“, отговарям с други два аргумента.

Първо, че когато през 1924 г. в Италия Мусолини „печели“ своите първи избори, бившият премиер Нити простенва „даже и в България и Югославия не е имало такива фалшификации на изборните резултати“. Сиреч, ние сме известни в Европа не само с катарите, албигойците и градинарите, ами и в по-широки мащаби.
И второ, прави ли той разлика между

„фалшификация“ и „манипулация“

Защото примерно проф. Михаил Константинов (на когото благодаря за прецизните данни за резултатите от изборите от 1990 г.) май не прави. Ама при него е ясно - „миг невнимание и после цял живот - математик“. Но вече сериозно. Фалшификацията е брутално да подмениш едни изборни резултати с други - в твоя полза. Всичко друго е просто манипулация. А това е доста по-близо до търговията, отколкото до фалшификацията.

Така поне се опитвам да го обясня и на моите студенти. Един търговец продава стоката си с аргумента, че тя е най-добрата. От една страна, това е манипулация на купувача. Но от друга - ами ако наистина е така, търговецът не е фалшификатор, а просто убедителен за публиката продавач манипулатор. Ами така е и в политиката - по-добрият манипулатор продава по-успешно стоката си. Даже и когато не е блестяща (не намеквам за сегашния ни премиер, който успешно ни продаде една своя стока за президент).

На втория тур от изборите през 1990 г. отидохме например с Михаил Миков да помагаме на Янаки Стоилов в „Красна поляна“. Там на 10 юни се беше получил смешният абсурд повечето българи да гласуват за циганина Мануш Романов, защото бил от СДС, а мнозинството от циганите - за Янаки.

Та ходехме ние с Миков из района с вестник „Демокрация“ в ръка. Където огромни заглавия съобщаваха, че Мануш вече е депутат от Сливен от първия тур. И убедително обяснявахме на циганите, че ако гласуват за него, гласът им отива бадева, но ако подкрепят „нашия“, ще има и „кибапчита и кифтета“.

Е, Янаки спечели. Това фалшификация или беше, или елементарна и почти честна манипулация? Разказвал ми е Росен Карадимов, тогава „независим“ кандидат (за тях се гласуваше с бяла бюлетина), как стари комунисти от избирателния му район „прескочили“ до съседния, за да краднат „червеното“ и да си пуснат него. Обаче бдителният партиен секретар ги усетил, събрал, преджобил, подменил им бюлетините и изревал „за нас днес червеното е бяло!“ Това фалшификация ли е?

В моя избирателен район, „Младост 1 и 2“ на 15 юни група възрастни, но иначе енергични мои симпатизанти след заключителния ни митинг пък понабиха опонентите си. И когато аз изключително лицемерно ги нахоках, че нарушават етиката на предизборната борба, те съвсем невинно ми обясниха, че още от 1947 г. земеделците били свикнали „да го отнасят като дръжка от знаме“ (моят конкурент беше николапетковист). И че просто „помогнали“ на СДС за деня за размисъл преди втория тур. Това фалшификация ли е, или манипулация (в случая и в конкретния смисъл, доколкото произлиза от латинското manus, т.е. ръка)?

Имам още подобни весели случки от онзи щур юни 1990 г., когато се проведоха първите след режима на Живков свободни многопартийни избори. Имам обаче

и две тъжни заключения

Като кандидат от БСП аз донесох на тогавашната си партия два мандата - пропорционален в Смолян и мажоритарен в София. Смолянският отиде за някакъв партиен функционер, сега преуспяващ бизнесмен. Фуках се със софийския „мажоритарен“ до деня, в който др. Лилов тихо ми изсъска, че макар и мажоритар, аз съм издигнат от партията си и спечелил само благодарение на нея. С други думи - дисциплинирано да си налягам парцалките и да я слушкам...

Казвам това, защото сега пак е на мода идеята за мажоритарния елемент. Та от вече патил човек да знаят хората, които биха я подкрепили, че това е само поредната доза прах в очите им, за да ги подлъжат да гласуват пак за партиите, а не за личности. И колкото повече се подлъжат, толкова повече по 12 лева годишно от всеки подлъгал се ще прибират не „личностите“, а партиите. Или по-точно - ръководствата им.

И когато пак започнат да чуват „дадох за спортна зала“, „подпомогнах еди-кой си храм“ и т.н., да знаят, че това не са негови, на „партийното ръководство“, а наши пари, на балъците, повярвали в баснята за мажоритарния елемент...

Това първо. Второто, още по-тъжното ми заключение е, че, макар и „победител“, още през 1990 г. аз спрях да се радвам, че сме „надвили“ СДС.

Защото в бившите соцстрани с изключение само на Румъния и България в първите демократични избори от 1990 г. спечели опозицията, или т.нар. ново знаме. А нейно морално задължение беше да съчетае политическия преход към плурализъм с икономическия - към социална пазарна икономика.

Вижте сега къде са Полша, Чехия, Унгария, Словакия. После ни изпревари и Румъния. И ние останахме самотният двойкаджия сред всички тях. Причините са, че през 1990 г. нашето „ново знаме“ не успя да спечели изборите. А причините за това пък са в самото него.

Но това е друг наистина много дълъг и още по-тъжен разговор...