539603 | 15 ян. 2025 | 10:29

Показаха ни опашка от клетници, наредили се да получат нещо от безплатния празничен обяд по случай Рождество Христово. Опашка от храбреци - е по-честно да се каже

Една срамна случка отново ни подсети, че телевизионните репортери задължително трябва да минават през тест за човечност – и то по няколко пъти на година.

Показаха ни опашка от клетници, наредили се да получат нещо от безплатния празничен обяд по случай Рождество Христово. Опашка от храбреци - е по-честно да се каже.

Обсебени от празничното си състрадание, ние дори не подозираме каква смелост се изисква, за да се наредиш на такава опашка, да преглътнеш гордостта си, да забравиш всичко, което си създал честно и почтено – и за което никой не се сеща днес. И сега Животът те е захвърлил на опашката от бедняци, които крият лицата си от камерите. Така ли ще довършат тия клетници дните си, на такива опашки?

Бил си учител, инженер, проектант, шлосер, медицинска сестра, тъкачка. Бил си всякакъв и винаги нещо, от което е имало нужда, а сега те е приютила опашката за бедняци.

Там ли трябва да приключиш живота си – да посрещнеш свършека си?

Ако беше филм на Кустурица, все някой в един момент щеше да ревне от опашката: „Е.ем ти държавата!“, а друг щеше да го прикрие, уточнявайки, че става дума за Люксембург, примерно. Нашите хора обаче са по-кротки, винаги са били по-кротки, затова от едната гордост ги побутваме напред-назад и ги представяме като някакви специални храбреци.

Може би и заради това, ние тук, в България, безропотно се примиряваме, извън всичко друго, и с лъжата, че бедняци са само тия пред кухните за безплатен обяд.

Ами тия, които някак живуркат под границата на бедността – и които са около милион и половина души? Ами ония с минималните заплати? Ами другите, на които дори средните заплати не им стигат, за да задържат в някакво приличие семействата си?

Всички те с основание биха се наредили пред една празнична кухня за нищи, ако тя не беше представяна като временно убежище за отринати, които сякаш са и заразни - защото и срамът е заразен, лесно може да се прихване и да унищожи и последните остатъци от достойнството ти.

За тези милиони хора цялата ни благотворителност, която уж не трябва да бъде показна - но си е повече от показна, цялата ни състрадателност, която уж трябва да бъде само едно интимно преживяване, но далеч не е така – всичко това също разяжда неумолимо „имунната“ система на Народа, захвърля го без всякаква защита – и, в крайна сметка, го оставя насаме с непреодолимото усещане, че незаслужено е опозорен.

Трябва да си сляп, за да не виждаш, че Народа си е там, на опашката за бедняци - и кротко преглъща позора си.

Камерата се приближава до една възрастна жена, която, за разлика от други на опашката, не прави опит да скрие лицето си – това е знак, че тя все още е запазила гордостта си, че тя не е подвластна на някаква пиклива камера. И тогава някакъв гласец пита: „Защо сте тук?“

Когато човек чуе този въпрос, няма как да се сдържи и дори без позволението на Кустурица да не ревне: „Майната й на такава държава, майната й и на такава власт, майната им и на телевизиите!“

А вие защо не сте тук, тъпаци безпределни, защо сте зад камерата, а не пред нея, щом се държите като в някоя от любимите ви телевизионни глупотевини?

Защо сте тук?!

На човек му иде направо да потъне в земята от срам – как е възможно изобщо да се зададе такъв въпрос: отровен, подъл, варварски. Но те дори не съзнават, какво са направили току-що.

Защо сте тук!

И тогава става ясно, че, въпреки всичко, обикновеният български човек е нещо необикновено - може да издържи провала на всяка имунна система, всичко може да издържи, че и нещо отгоре.

Лицето на възрастната жена се изопва още малко, но запазва достойнството си и тя отговоря – след една пауза от три секунди, която може да побере цялата ви благотворителност, цялото ви състрадание, цялата ви овча показност. Една, две, три секунди - и отговорът идва: „Пенсията ми е 500 лева“.

Банален отговор – но напълно подходящ за ония, които никога няма да се запитат, защо тук обикновеният човек струва толкова евтино.

И през ум няма да им мине да зададат този въпрос на политиците или депутатите ни: да ги завардят на входа на Парламента и да ги питат, защо изобщо са тук – в псевдополитиката, и изобщо в псевдоживота, който те така бездарно съчиняват.

Ако някой, въпреки съпротивата им, успее да събере отговорите им на този въпрос, ще се получи едно безценно свидетелство, направо един шедьовър на безсрамието и притворството - и не на последна място на глупостта, която от три десетилетия безнаказано вилнее тук.

Безсрамно е да искаш някой да ти изповяда крушението си – особено, когато то му е причинено от собствената му държава, некадърно стопанисвана от случайници.

Имаше едно изключение – клошарят, който преди години редовно огласяше центъра на София с песента на Емил Димитров „Моя страна, моя България“, но така и не стана ясно, шегуваше ли се той с окаяната си съдба – или наистина вярваше, че България е „прекрасна страна“. Никой телевизионен смелчага не го потърси, за да си изясним това.

В крайна сметка, „Защо сте тук?“ е паролата на безсрамната телевизионна услужливост – притисни бедняка, унижи го с един варварски въпрос, за да направиш кефа на „властниците“, те могат да изглеждат донейде приемливи единствено на фона на унизения клетник, макар че и това не е сигурно.

Но повечето репортери не схващат това – и така неусетно се превръщат в съучастници в лъжите и притворствата на политиците.

А Истината остава разхвърляна тук и там, в отделни, самотни факти – върху някаква сюреалистична картина, нарисувана с кръвта на времето.

Отдавна телевизиите изобщо не се боят да правят нечистоплътни внушения, понеже те са почти изцяло за сметка на обикновените хорица. Тогава, защо да се надяваме репортерите да проявяват човечност.

Мислете си каквото щете, но за мен срамният етюд с въпроса „Защо сте тук?“ зачеркна до голяма степен цялата благотворителна дандания около Рождество – искрена или не дотам.

Крушението – натрапено с непонятна жестокост на обикновения човек от провалената му държава - не бива да се разчопля толкова нелепо, бездушно и варварски.

Обеднихте хората, оскотихте немалка част от тях, но поне се правете, че не ги забелязвате.

Да ги няма изобщо за вас ще е по-честно, отколкото за два часа всяка година да се сещате за тях.

Пак добре, че не ги питате, защо все още са тук, защо все още ги има.

…

Впрочем, ако някой си беше направили труда да преброи, колко пъти в централните новинарски емисии на телевизиите споменаваха Рождество Христово - и колко пъти онзи дядка, който идвал от Лапландия, със сигурност щеше да констатира, че дори „комунистическият“ Дядо Мраз изглеждаше по-безопасен от днешния Дядо Коледа, който яко настъпва срещу Божия Син.

Още малко и ще започне да ни го доставя като някакъв обичаен подарък, с трайност от днес до утре и толкова. На другата година - пак.

***

Уважаеми приятели, ТОВА е моята страница – всички други страници, блогове и пр. във ФБ, които използват името ми и мои фотоси, нямат нищо общо с мен.

***