37223 | 3 ноем. 2025 | 08:11
Комикът Джими Дуранте беше казал веднъж, че политиката произвежда повече комедианти от телевизията и радиото, взети заедно. Това сигурно е вярно за Америка, но няма нищо общо с тукашното подобие на политика.
Вижте само какви мрачни типове ви се зъбят от екрана - ако прекалено се вглеждате в тях, със сигурност трайно ще си развалите съня. Някои са толкова нахални, та човек се пита, още колко дълго ще се правят на политици.
Тукашните политикани обаче нямат равни на себе си в упорството и нахалството, с които се опитват да ви продадат невъзможни глупотевини - и най-вече себе си. Ние сме претръпнали от поведението и най-вече от словесните им изстъпления и дори когато някой от тях изпусне нещо различно, изобщо не го забелязваме.
Наскоро и Иван Костов, който, разбира се, е от съвсем друга класа, каза нещо за българските русофили, което покрай санкциите за „Лукойл“ може да тласне въображението ни в съвсем неочаквана посока: не вярвал на българските националисти, защото те само се правели на националисти, пък били русофили. Усетихме, че прокапа една капка ревност: Костов сякаш се опасява, че се опитват да му отнемат водещото място в скритото русофилство у нас. А той е убеден, че то безусловно му се полага - дори само заради щедрия дар, който направи на Русия с продажбата на „Нефтохим“, днешният „Лукойл“.
И конспиративните теории, които съчиняват нашите политикани, са постни и безлични и изобщо не могат да бъдат запомнени. И това, въпреки наличието на достатъчно факти, които дръзко предизвикват въображението ни. Например и досега събуждат въпроси странните изпълнения на някои невзрачни особи - особено тия на напълно анонимния по онова време Кирчо, навирил пред президентството плакатчето „Аз съм Кирил Петков и не ме е страх!“
Малко по-късно, когато въпросният безстрашен случайник вече бе обяздил държавата и за малко не я приключи, дойде ред на червената раничка на Киселова. Тя беше нейният плакат - но нямаше нужда да се изписва каквото и да е по нея, за да се улесни простолюдието, понеже Би Ти Ви редовно я канеше в новинарските си емисии, уж за да разясни някакви „казуси“ около зачестилите извънредни избори, без изобщо да има нужда от това. Важното беше да се запомни образът и името ù. Както и Кирчо преди това, тя минаваше за човек на президента Радев.
Публиката, от своя страна, вече бе осъзнала, че сме се озовали в Ерата на Случайниците, които трябваше някак да се справят с най-позорния етап на разпадащата се държава.
Тя сякаш вече не струваше нищо.
Нещо тук-там все още беше маркирано за нея - но със своята пестеливост и бездушие то напомняше за етикетите, окачени за палците на труповете в някоя морга.
Натам ли вървяха и нашите работи? Един ден да разпознаят държавицата ни от подобен етикет?
Във всеки случай вече от дълго време никой не си правеше труда да говори за нея, това мълчание тегне и досега - и то очевидно е изгодно за „първенците“ ни. Практически те напълно са изоставили контрола над собствената си държава, но това изобщо не ги смущава, а по-скоро ги облекчава. Напълно достатъчно им е да си окачат етикета „евроатлантик“ - нищо друго не се изисква от тях след това фукливо признание.
А Големият Разговор за поредната ни „промяна“ - насред превращенията на самата Европа - така и не се състоя. Народът отново бе изолиран. Тежненията му по тази промяна, напълно естествени - както и опасенията му, също толкова естествени, не бяха преценени с нужното внимание и толерантност.
И той беше възприеман и представян ту като „европеец“, ту като „европиец“, който незаслужено ще смучи евро-кръв.
Европа трябваше да бъде приближена до него от хора като комисарката Меглена Кунева - нещо, не само нелогично, а и невъзможно. Защото смачканата, осакатена и унизена по всевъзможни начини Българска Памет отново щеше да се окаже най-изгодният съюзник на българските властници. Колцина обикновени хорица си спомнят все още, че Кунева прибързано и ненужно, както се оказа в крайна сметка, сложи кръст на значителна част от ядрената ни енергетика - това беше кървавият данък, който платихме на новите си братя. Народът преглътна и това предателство и го забрави - но със сигурност схвана и ролята, която бе отредена на властниците му - на старателни целувачи. Опитните български политици, каквито все още имаше, бяха парализирани от недомлъвките, с които се афишираше тукашната политика - а зад тях най-често надничаха грозни лъжи, нищо друго.
Междувременно сложиха край и на нормалното медийно общуване с политиците. Специално телевизионното интервю окончателно го превърнаха в най-услужливия жанр, оставиха го изцяло в ръцете на безволеви водещи, чието угодничене сякаш бе безпределно.
Фалшивите внушения на политиците и като цяло сквернословията им се оказаха по-малко отвратителни, отколкото нетърпимо глупавите въпроси на „водещите“ - те бяха по-голямата беда, понеже агресивно прикриваха или направо затрупваха Истината. В крайна сметка, зрителите свикнаха с глупостта - а и нали телевизията все още бе „важното“ място.
И като че ли вече не е възможно да се промени това.
Така неусетно стигнахме до анцуга на Киселова. Нейната развлеченост бе недостижима, но обикновеният българин наивно се утешаваше, че тя може би съвсем не е случайна. И когато ровеше в раничката си - докато се щураше безцелно в тълпата протестиращи пред президентството, и когато, вече като председател на Парламента, се заканваше, че всички ще пролеем „кръв и пот“, без да уточнява, че цитира Чърчил, тя си беше все същата. Разбира се, депутатите тъй и не проляха кръв и пот - предполага се за народното „добруване“, задоволиха се с храчките, с които възнаграждаваха политическите си опоненти.
И така, настъпи Денят на голямото предизвикателство, когато Председателката се запъти към височайшето си място, накипрена с долнището на анцуг. Има една снимка от този заветен миг, която ще остане завинаги като едно от най-ценните свидетелства за нашето/българското Несъответствие с правилата, с традициите, изобщо с Порядъка.
Навиреният задник на Киселова, който нито един фотограф на света и нито един анцуг не биха могли да укротят, е доказателството именно за Нагона ни по Безпорядъка. Сякаш никога няма да се откажем от него - сякаш се плашим, че няма да оцелеем без него.
Но нека се залъжем някак си. И да приемем, че от прецизно изчислените Кирчови маймунджилъци до привидно наивните предизвикателства на Киселова, ставаме свидетели на една и съща игрива преднамереност. Анцузи, дирници, чейнчаджийски далавери и инфантилни номера - дали пък не присъстваме на някаква хитроумна завера. Какви са обаче нейните цели?
Този въпрос може да предизвика много отговори - и не е сигурно, дали между тях ще има такъв, който дори донякъде да ни хареса.
Случайници ни лашкат нанякъде - но ние и сега ще останем верни
на страховете си да не се доверяваме на прозрения, дори на собствените си.
Източник: Труд
Мобилна верси
RSS
