20201 | 27 ян. 2025 | 12:07
Кирчовото изпълнение около инаугурацията на Тръмп пак беше извън всяка конкуренция – той нагласи цяла вълнуваща сага от мнимото си участие в нея - и накрая едва го различихме, сврян сред едно простолюдно множество от привърженици на президента, далеч от церемонията в Капитолия. Този човек стремително се освобождава от всякакви задръжки, води опустошителна война със самия себе си.
Нашите телевизии дълбокомислено умуваха върху шапката на Мелания, защото с нея тя криела очите си – но не обърнаха никакво внимание на Кирчо, който изобщо не крие крайностите си. Харесват им, изглежда, етюдите му, които сякаш са съчинени в момент на умопомрачение.
Впрочем, той каза още преди година и половина, че е „умопомрачен“ – това се случи на излизане от прокуратурата, където бе привикан, за да даде показания за някои действия на „съветничката“ си Весела Чернева, която бе разследвана, по информация на ДАНС, че не е защитавала в достатъчна степен българската позиция при преговорите ни с Македония и дори предоставяла на Скопие секретна информация. И тази афера мина и замина в небитието. Макрон си изигра подлото посредничество, а ние завинаги загубихме предимствата си в „спора“ със скопяни.
Та тогава, при онази среща пред прокуратурата, мнозина решиха, че признанието на Кирчо пак е някакъв изблик на дефектния му език - а той може би е казвал, че наистина се „умопомрачава“. Казал ни го е, но не му повярвахме. И ние вече за нищо не ставаме, след като не отличаваме нормалното от изстъпленията - кротки или не толкова - на налудността.
Тюхкаме се, че въздухът в София е най-мръсен в Европа, обаче се примиряваме с всевъзможните нелепости и мръсотии в политиката; глупашки се забавляваме с прояви на загатната налудност в някои от „първите“ ни мъже - и дори не си даваме сметка, че тъкмо тези отклонения са причината за всякакви замърсявания, не само на въздуха.
Какво друго да очакваш от въздухари, то е ясно. Бяхме признати за „Държавата на Духа“ – Лихачов го казваше, не някой сегашен серсемин от политическия ширпотреб. Придържахме се упорито към екологията на Духа – а сега с циганските кюмбета, които тровят София, не можем да се справим.
Нищо не очакваме вече – и от никого, най-малкото от политиканите ни – и това е страшно. Очакването няма място в съзнанието ни – може би това пък е форма на някакво колективно умопомрачение. Зарязани сме от всички – дори от себе си. Но нали сме хероите от наивните ни приказни утешения, кретаме някак - пак добре, че не влачим със себе си храбрите урви на Шипка.
И още нещо за очакването: някои смятат – великият Хичкок е между тях – че очакването е един от най-милостивите и най-вълнуващи дарове на Бог. А ние се лишихме и от него.
Слушам ги вечните телевизионни влъхви - сега пък гадаят, какво щял да очаква Тръмп от нас. Как какво - да си плащаме авансово сметките, както се случи със самолетите Ф-16, нищо друго не го интересува. Когато той казва, че Америка има най-големите залежи от газ и нефт в света, нашите прахосници, дори да са оставили в някоя заложна къща разума си, трябва да се сетят, че идват тежки времена за енергийни просяци като нас. И ако не си отваряме очите на четири и главно да си затваряме големите усти скоро ще ни уважат с едно опело на енергийните ни мераци.
Виждате ли между тукашните политически бабаити човек, който може да се опъне на Тръмп, ако той реши да затъкне „турската“ газова тръба? Човекът си иска направо Панамския канал, та ще котка някакви балкански малчовци. И нали тъкмо американците ви втълпяваха да „диверсифицирате“ – хайде да ви видим, колко сте схванали уроците им. Номерът на Кирчовци с руския газ вече няма да мине.
Поне засега Кирчо си е направо едно удобство за „първенците“ ни – с щуротиите си той отвлича вниманието от техните поразии и те трябва да са му благодарни за това. Онова, с което се упражняват, не е политика - то е кърпене, ден за ден, пазарлък за пазарлък, нищо повече. Всичко, което пробутват като политика, неизменно е извън очакванията на Времето - и се случва при липсата на всякаква съпротива.
В това отношение, Народът е Големият Отсъстващ, няма го, дори не го чуваме да изплаче. Отказал се е от всичко. Напълно се е предал.
За да са ни чисти сметките с Историята, поне трябва да сме наясно, какви са пределите на търпенето му. Какво още може да издържи, колко, до кога. Излишно е да го питаме, защо търпи – ако имаше отговор на този въпрос, изобщо нямаше да търпи.
„Търпение“ – това очаква човек да е „Дума на годината“. А се оказа, че „надпреварата“ печели друга дума: „Шенген“. С подгласници „Дубайски шоколад“ и „Санитарен кордон“. Изглежда, че са гласували главно хора, които смятат, че търпимостта е най-естественото човешко качество и няма защо изобщо да му се обръща внимание – да, де, „докато някой ненормалник опре нож в гърлата им“, както казваше авторът на едно изследване на бежанския проблем.
И тъй - докато цигануват из Шенген, дъвчат шоколад, натъпкан с кадаиф, и се чудят, как е възможно измишльотина като „Санитарен кордон“ да се е добрала до почетната стълбичка – дали някои от гласувалите са се питали, каква промяна могат все още да очакват и кого виждат като неин вдъхновител. Лудетина като Кирчо? Дали? Кой друг? Странното е, че през годините, когато се е издирвала „Думата на годината“, никога в класацията не е попадала думата „Промяна“.
И то тъкмо тогава, когато Кирчовци – в началото привиждани като „пиратите“ на Радев – взеха на абордаж продънената гемия, все още носеща името „България“, под девиза „Продължаваме Промяната“. В началото се радваха и на немалък интерес сред избирателите и въпреки това, така е и до днес, въобще не се заиграваха с думата „промяна“, дори сякаш се плашеха от нея – докато накрая деградираха „Продължаваме Промяната“ до едно мизерно „ПеПе“. Което пък, като изключим някои хитроумни изпълнения в политическата търговия, няма да бъде запомнено с нищо добро.
Равносметката е жестока: Народът направо не иска да бъде забелязван, а фалшивите носители на „Промяната“ вече трайно са напъдени в миманса на тукашната политика.
Обречени ли сме?
Така изглежда – но на какво? Дали окончателно и послушно няма да приемем съдбата на Кирчо от онзи знаменит и много тъжен негов кадър: едно петно – самотно и смотано – едва различимо сред някакво множество, което пет пари не дава за него.
Самотата някак се издържа – но най-вероятно няма да са толкова милостиви с нас. Няма да ни се размине само с това. Вероятно ще бъдем използвани за различни експерименти – и никой от тях няма да бъде приятен.
Тръмп не си поплюва. Според биографа му Боб Удуърд, една от любимите му фрази е: „Нищо не е мъртво, докато не е заровено“.
И отдавна е наясно с нас, с нашата продажност.
Мобилна верси
RSS
