340231 | 19 дек. 2025 | 10:44

Боян е един от най-точните и предани хора, които познавам – в истинския смисъл на думата. Затова и дочака славната си съдба

Винаги, когато стане дума за художници, пред очите ми изплува следното видение: едно мрачно, зимно поле, прехвърча ситен сняг, а един мъж е нарамил голяма, недовършена картина и се смалява в далечината…

Това е Нерон – Димитър Казаков. Току-що сме завършили разговора си пред един огън в Божурище и той е тръгнал пак по своя път.

И за друго се сещам неизменно в подобни мигове.
Един друг мъж, познат на всички, устремно се движи по булевард „Черни връх” към центъра на София – и той е нарамил картина, тя е огромна - едно от най-известните платна на Златю Бояджиев. Мъжът е ядосан, това му личи, и цяло чудо е, че успява да носи картината сред уличното движение, без да обръща внимание на никой.
Това пък е Боян. Боян Радев.

Един наш общ приятел го поканил да донесе картината си в офиса му – но нещо се забавил и Боян си тръгнал, макар че вече бил освободил пикапа, с който донесъл Златю.

Защото Боян е един от най-точните и предани хора, които познавам – в истинския смисъл на думата. Затова и дочака славната си съдба.

…

Стана поредното меле в известен бар на „Граф Игнатиев” - и после някакъв съсед се оплакваше, че сутрин рано, когато барът затварял, пред него чакали мерцедеси, за да вземат чорбаджиите си. А пък трамваите също чинно чакали заедно с пътниците в тях – ония най-после да се ометат.

И се сетих, че когато Боян стана за втори път олимпийски шампион, трамваите по същата улица „Граф Игнатиев” спираха, за да пресече той, а вътре хората му ръкопляскаха.

Никога по-рано или по-късно не съм виждал подобно нещо, а и за ония години това беше нещо немислимо. Години, в които имаше ред – и както сега се оказва, доста смислен. Ако тогава някой мерцедес беше сглупил нахално да спре на трамвайната линия, шофьорът му и досега щеше да кара каруца нейде в провинцията. Живейте си сега славно и свободно, и демократично, и хлебно - с мутрите. Ура!

…

Първия път, когато Боян се появи във "Всяка неделя", имаше шеметен успех. Оттогава той все ми казва, че съм му първият треньор по телевизия - и все иска да ме интервюира, но аз не се давам.

Това се случи в средата на 1980 година, предаването, и особено коронната му рубрика „Събеседник по желание”, вече бяха набрали страхотна инерция. Тогава Боян изръси нещо, което днес изглежда банално и дори напълно безопасно - каза, че е един „прост каруцар от Мошино”. Това обаче беше истинска бомба.

Комунистическите първенци от старото поколение бяха - или поне повечето от тях, безупречно невежи, учили-недоучили, обаче хитри стопани на държавата, това е вън от съмнение. Много-много не искаха да се говори за биографиите им. След години поетът Димитър Методиев, който бе съветник на Живков, успя да намери благовидната формула - че той е „човек от народа”. Това слагаше край на различните въпроси, в това число и за образованост и пр. глезотии.

А пък според официалната идеология „героят на времето” обезателно трябваше да бъде напълно завършена личност – хармонична и високо образована в това число, и т.н.

…
И изведнъж цъфна Боян: „Аз съм каруцар от Мошино!” Бре, мама му стара! Как така, бре, ти си два пъти олимпийски шампион, един от нашите светци, кой те бие по голямата уста да си казваш, че си каруцар, прост бачкатор от пернишките мини, че всичко си постигнал със собствения си труд – ами, партията, бре хубостнико, ами партийните мъдрости! Нашият обаче се запъна: „Каруцар, та каруцар!”, и толкова.

Тогава, преди повече от 30 години усетих, че стана нещо, но не можах веднага да си дам сметка какво точно. А работата е проста: когато властите в някои случаи доста изкуствено извисяваха първенците си, Боян реши да им каже, че всички идват от низината, а някои и никога няма да я напуснат.

Не съм сигурен, че и той е разбирал напълно, какво се случва. Но, тъй или иначе – ония виждаха социалистическия герой като нещо монументално, почти като модел за Паметника на Съветската армия, поне от този мащаб. А нашият Боян: „Не, ние сме си обикновени, дребни хора и само ако успеем да се справим със съдбата си, ако успеем по някакъв начин да се договорим с нея, ще станем нещо друго”. Не го каза по този начин, разбира се, но така излезе.

През всичките години по-късно се придържаше към тази формула

и много-много не я променяше - все искаше да го виждаме по-малък, отколкото е, по-смален, сам се смаляваше при това – за да оцелее от нашенската завист, и това го е казвал.

…

Няма сериозен човек от средите на изкуството, който истински да не се възторгва и дори малко да се страхува от Боян - събирача Боян. Веднъж ми се обади Светлин Русев, за да ми каже, че е истински уплашен

от онова, което е видял последния път, когато посетил дома му. „Той вече е натрупал невероятни съкровища, дори сам не знае за какво става дума” – рече Светлин. А за да го каже той, това означава, че проблемът на Боян вече наистина е страшен.

Докато се правеше на каруцар, той с извънредна, нечовешка упоритост успя да изгради собствената си катедрала – не само на велик спортист, но и на не по-малко велик колекционер.

Но сега ще уточня, понеже също съм уплашен, че се опасявам един ден Боян да не остане под нейните развалини. Нека да поясня.

Боян е крупен дарител, има своя зала в Националния исторически музей, обаче за другото все не могат и не могат да му намерят място.

Жилището му е зарито с шедьоври, в този немалък апартамент няма къде да се завъртиш, без да те хване за дрехата някой голям майстор. Как издържа на всичко това Мария – прелестната съпруга на Боян – не е ясно. А пък нашият герой от години спи върху едно тясно диванче, под което има няколко безценни антични надгробни плочи, пак добре че не спи направо върху тях.

Неговата сбирка е много ценен пример и за друго – как един /уж/ обикновен човек стига до великата идея – и то в едни напълно разпасани времена - да съхранява не само собствената си съдба, но и тази на родното си изкуство.

…

Говоря ви за сбирката на Боян – а си мисля за децата от музикалното училище в Широка лъка. Тия дни излъчиха поредния „просяшки репортаж” – има вече такъв жанр: децата от славния ансамбъл на училището танцували с 40-годишни сценични костюми, нямало пари да обновят тия парцали. Социализмът отдавна изгни, може би дори вече 10 пъти в почвата на великия Преход – а ония талантливи деца все още играят с костюмите на соца. Браво.

Как ви се вижда това? Излиза, че ние дори костюмите на Прехода не успяхме да ушием - като оставим настрани палячовските одежди на повечето нови герои.

Не натиквайте в тази бедност и мизерия и картините на Боян - и те да остаряват и да стават на парцали като ония дрешки.

…

Веднъж, в началото на 80-те години, бях във Виена със Софийската опера. И тогава ме покани да й гостувам една наша оперетна знаменитост, която от дълги години живееше там. След вечерята, на изпращане, се застояхме малко по-дълго във вестибюла на жилището й – и тогава погледът ми попадна на една картина, някак неуместно окачена там. Попитах домакинята чия е, за да съм сигурен, но не бях сбъркал – беше разкошна работа на Бенчо Обрешков.

След време разказах историята на Боян, а пък той по онова време беше на работа във Виена.
„Сигурен ли си – попита Боян, - да не ме будалкаш?” И с това разговорът приключи.

Доста месеци по-късно той ме срещна и вика: „Ела да видиш една твоя позната?”. 
„Коя, бре? – зарадвах се аз, понеже си мислех за някоя мадама. Оказа се обаче, че познатата е въпросният пейзаж на Обрешков. Боян беше уговарял и ухажвал дълги месеци певицата, но накрая успя да върне картината в България. И беше както винаги щастлив. И тя също останала доволна.

Един двоен олимпийски шампион притежава изобилие от хватки, от най-майсторски калибър. Но хватката, с която Боян успява да се добере до поредната картина, в която се е фиксирал, е наистина убийствена. И нито един от бившите собственици не е останал недоволен – те също са щастливи, понеже виждат колко обсебен е този човек и колко щедър при това.

И какво да ти виси над кревата една опушена работа на Златю – я по-добре я дай на този луд човек, той ще се грижи най-добре за нея!

И сега всички тези картини живеят при Боян, но и се страхуват – ами какво ще стане един ден с тях, когато той – като всички нас и по реда си – отиде да покорява Другата си съдба, да става шампион другаде?

…

Навремето Боян често обичаше да казва: „Ако бях завършил гимназия, сега най-много щях да съм един прост заместник завеждащ отдел в Централния комитет на БКП! А вижте какво стана от мен!”

Откъс от книгата
„Истории за личности и буболечки“