647007 | 16 февр. 2026 | 07:39

Той е автор и на една друга знаменита фраза: „Айнцу, Цвайнцу - Дън!“ Изрече я пак през 1994-та, когато нашите футболисти, според собствените им признания, главно пиеха уиски в басейна и някак станаха четвърти на световното първенство в САЩ - а фразата се

В неговия език няма кавички. В езика на лицемерите те изобилстват. Той е това, което повечето от нас никога няма да бъдат. И не се опитвайте да го вкарвате в мравуняка.

Опитаха се да го нарисуват с моливчетата си - и сега се сърдят, че той бил по-различен. С моливчетата си може да дочакат благодарност от политиците например, които ухажват. От него - никога.

***
Свестните хора от години са минали в нелегалност. А ония от тях, които все пак можем да срещнем, все повече намаляват. За сметка на това задниците се увеличават. И говоренето за задници - също. Някои водещи го правят с увлечение. Те се подиграват дори с възнесението
Христово. Един от тях пък не искал да бъде българин като Стоичков.

***
В деня, когато един фоторепортер стана за малко „звезда“, понеже беше ударен от Стоичков, се случи и още нещо. Върховният касационен съд на Италия не разреши на „Кориера дела сера“ да отпечата фотоси на Берлускони, и разпореди да бъдат отнети от редакцията на вестника. Защото нарушавали личното му пространство.

***
Цяла седмица се занимаваха със Стоичков. Излиза, че за да станеш „звезда“, макар и за един ден, трябва Стоичков да те набие. И да отвориш уста като пещера. Стоичков уважава, когото трябва. И с бълхите също се държи естествено.

***
Най-знаменитата папарашка снимка, която съм виждал е на английската кралица - беше на корицата на списание „Шпионин“. Елизабет Втора си е пъхнала показалеца в дясната ноздра, и то доста дълбоко. Всичко е наред обаче: сторила го е на един парад, показалецът и ноздрата са си нейни. Папаракът не я е издебнал в спалнята ù, а е стоял с още хиляди хора на един лондонски площад. Къде са подобни потресаващи регистрации, за да си носите с удоволствие боя?

***

В архива на „Всяка неделя“ има две наистина гениални рисунки на Борис Димовски.

 Защо Стоичков казва често, че не дължи нищо на България? Вярно е обаче. Вярно е също, че той не познава България. А и тя него.

***
Сигурен съм, че повечето телевизионни водещи изобщо не се възприемат като звезди. Те се мислят за някакъв специален хибрид между клерк, клубен разносвач, жиголо и посредник - от всичко по две капки. Заради това дават лесно път в предаванията си на толкова недоразумения, и гледат на тях като на звезди, и покорно работят за тях. Не се виждат като звезди, а като клеркове. Затова никой от водещите не съчувства на Стоичков. Те просто не го разбират. Той е звезда, а те не са. Той има своя територия, а те са временни квартиранти в някоя телевизия. Той има яростно чувство за неприкосновеност, те поначало са ампутирани от подобно чувство. Днес телевизионните наемници са напълно капитулирали, правят с тях, каквото си искат. Те виждат само това, което искат да видят работодателите им.

***
При всички условности и трудности нашето поколение имаше друго самочувствие. Най-добрите от нас не се нахвърляха веднага върху „погрешните“ неща. А „погрешните“ хора пък поначало ни бяха симпатични. И кой юмрук, в края на краищата, е погрешен?

***
Бездарно е да се тътриш след някого само за да направиш някаква банална снимка. Може би си очаквал друго, може би за друго нагло си ровичкал във въображението си? Къде е то? Къде е показалеца на кралицата? Да бъдеш таен гуляйджия на трапезата на Стоичков не е голяма чест.

***
Как си представяте някой да снима в лондонския „Сан Лоренцо“? Веднъж се сблъскахме с бизнесмена Спас Русев из „Найтсбридж“, и той каза, че принцесата обядвала в „Сан Лоренцо“. Откъде, от кого бе разбрал, не стана ясно, но със Спас винаги е така. Покани ни да тръгнем натам, аз се опънах, но дъщеря ми Марги се съгласи, тя беше малка тогава и по-лесно се навиваше. После тръгнах с тях, понеже точно срещу ресторанта има една малка сладкарница, където правят чудесни морковени пайове. Отидохме, аз се заех с пая си, а „Бийчъм плейс“ постепенно започна да се изпълва с хора. Дойдоха и двама пътни полицаи. За първи и последен път видях в Лондон коли, качени на тротоар. Бяха ровърите на Даяна и охраната ù. Мина доста време, паят свърши, тълпата мълчаливо се увеличаваше. И чак на „Бромптън“ вече бяха поставили пътен полицай, за всеки случай. Накрая вратата на ресторанта се отвори, Даяна набързо се сбогува с някакъв непознат мъж, сетне с децата си се метна в автомобила и двете коли потеглиха, преди вратите им да са затворени. А тълпата тихо ръкопляскаше дълго след това. И никой не я снимаше в онзи ден. Но веднъж и тя посегна с чантата си по един папарак. Но това сега не е важно.

***
В един мач Алекс Фъргюсън извади от игра Ерик Кантона. Французинът тръгна към съблекалнята, но някой от публиката му подвикна нещо. Той се върна и с великолепен шут разби главата на един зрител. Няколко години по-късно Кантона бе посочен в представителна анкета за най-важния играч в историята на великия „Манчестер Юнайтед“. Дълго не можех да проумея това. Бях гледал играта на сър Боби Чарлтън, харесвах дори и странната прическа, с която неумело прикриваше плешивината си - и за която забравяше на игрището, и смятах, че съдбата го е натоварила да бъде всичко онова, което бяха загубили другарите му от загиналия в авиокатастрофа тим. Но Кантона се оказа най-обичаният.

***
От края на 1994 година Христо рекламираше телевизионното бинго във „Всяка неделя“- правеше го с една фамозна реплика, която придоби чудовищна популярност: „Който не играе, не пИчели“. А тя всъщност е фраза от един мой разговор с него, в присъствието на менажера му Мингея, записан в тогавашния клуб на стадион „Народна армия“. Който не играе, не пИчели - прав е, разбира се, Христо, особено, ако имаме предвид Играта/Живота в най-общия случай.

***

Той е автор и на една друга знаменита фраза: „Айнцу, Цвайнцу - Дън!“ Изрече я пак през 1994-та, когато нашите футболисти, според собствените им признания, главно пиеха уиски в басейна и някак станаха четвърти на световното първенство в САЩ - а фразата се чу след победния мач с Германия. Тя попадна направо в българската душа: крив, сакат немски, обаче така им се пада на дойчовците, нали пък ги и бихме; така си говорим ние, обаче побеждаваме, айнцу, цвайнцу - дън, дън, дън! Това „дън“ бе нашият победоносен химн, той може да е и от само тази дума, каквото и да значи тя; дън - вашата мама, какво си мислите вие. Изпят пък от самия Стоичков, този химн звучеше още по-сладко за измъченото българско ухо. Стоичков се явяваше нашият Спасител - много желан и харесван и заради неговата човешка обикновеност и безцеремонност, не сме ли такива всички ние, по дяволите - дън. Тогава той май казваше „дрън“, но както и да е, подробностите не са били никога важни за нас. Така тази победоносна фраза се превърна в нашето утешение, също и в нашето предизвикателство: „Вие сте велики - Германия в случая, но ние пък сме дрън!“

***

В архива на „Всяка неделя“ има две наистина гениални рисунки на Борис Димовски. Не се подвеждайте - Борето е обкичил с лавров венец левия крак на Стоичков, но той го ценеше много и като човек. По-важна е една друга: Стоичков е с медальон, който има очертанията на картата на България. Той я носи.

***
Камата беше доста щедър към предаването ми, но веднъж направо вбеси някои хора, когато каза: „Телевизията без теб, е като футбола без мен... И телевизията и футбола ни в момента са нула..“

***
През 1996 година бяхме с проф. Чирков при Симеон в Мадрид. Един ден отидохме да обядваме в прочут местен ресторант и по едно време дъщеря ми реши да се снима пред една старинна пещ с главния готвач, много известна звезда в града. Тя му казала, че сме с царя, обаче онзи - мадридчанинът! - не спрял да ù говори за Стоичков. Толкова за кой колко струва.

*Специално за „Труд news“