313769 | 1 септ. 2024 | 09:11
Добре сме, добре сме – в смисъл, че минахме незабелязано, но пък неудържимо през всичките етапи на изфирясването и накрая се докарахме дотам да тикаме влакове.
Отделиха някакво внимание на въпросната случка, но не толкова, колкото тя заслужава. Защото тя създаде един ясен образ, който вече винаги ще върви с нас, дори и пред нас: „Ето го народеца, който тика влакове!“
И не само ги тика, но и се хвали с това. Пак онова „Грабвайте телата, някой си изкряска“, от което няма отърваване.
Сега пък тикането ни е по-важно – накъде, докога и защо се тика – това не ни интересува. Тикаме и толкоз.
Една жена – не я упреквам за нищо, тя просто се вписа в пейзажа на тикането – разказа по телевизията, че дала идеята, подхвърлила я ей така, сигурно изобщо не е вярвала, че ще случи наистина, а то взело и се случило – самото тикане, великото тикане, което най-сетне ни озари.
И ето какво ни каза въпросната жена: „Това е вдъхновяваща история, която показва силата на човешкия дух“.
Интересно – откритието за силния ни човешки дух изобщо не беше коментирано, мина метър, прие се за нещо нормално да имаме силен човешки дух и макар засега го прилагаме зад вагоните на БДЖ-то, има възможност да го използваме и за друго.
Например, да затикаме и държавата нанякъде.
Дали?
В случая са тикали влака по нанадолнище – пак заради късмета, който се пръква и ни съпровожда все в незначителното и дори в куриозното – но никога не е с нас, когато имаме съдбовни проблеми.
Ала държавицата или това, което е останало от нея, ще трябва да я тикаме по нанагорнището – така се случва, когато се озовеш в Дупката, в която се ширим от години и дори вече не се сещаме, че обитаваме дупка.
Всъщност, за нищо не се сещаме навреме – а ако се сетим за нещо, това ще е да грабнем телата, собствените си тела и час по-скоро да се запокитим сами нанякъде, без изобщо да ни интересува, къде е това „нанякъде“; защо точно то ни е запотрябвало, а не нещо друго.
Когато си тръгнал да мяташ себе си, вече нищо не те интересува. Дори не те интересува, какво точно се случва в този момент със „силния ти човешки дух“.
Ще трябва да подпитаме и тикачите на злополучния влак, защото е напълно възможно за никакъв „човешки дух“ да не са се сещали, ами просто са се напънали, плюли са си на ръцете и – „хвърляйте телата“, защото иначе ще закъснеят за работа, а не могат да си го позволят в това време на безхлебие, затова се захващайте и тикайте – и не ви трябват никакви обяснения, купешки и дори налудни, за някаква сила на някакъв дух. Дай сега да го изтикаме тоя проклет влак, че иначе ще стоим до второ пришествие или поне докато БДЖ-то измоли автобусите, до които редовно прибягва.
Е, смятате ли, че тези хора – славните ни тикачи – биха се сетили скоро, а и изобщо, че могат да изтикат и държавата към нещо по-смислено или даже, в краен случай, да я пръждосат на майната й?
Нещо, което едва ли ще се случи, това е повече от сигурно.
Самият ЕС, заедно с всичките му урсулки, отдавна знае, че за нищо не ставаме – и това изобщо не тревожи въпросните дами и дори ги радва. Защото е известно, че по-добре да си имаш работа с тикачи на влакове, отколкото с тикачи на държави, това е толкова ясно, че е проумяно дори и от най-последната урсулка.
Е, добре: дори да приемем съществуването на фамозния
човешки дух, не е ли очевидно, че той се проявява на съвсем неподходящи места – зад някакъв закъсал влак, но не и там, където е нужно.
Сила на човешкия дух ли е – или просто е инатене да живееш като скот с невъзможната си пенсия – и всеки месец, в точно определен ден, да ти напомнят, че си скот, а ти да се съгласяваш покорно.
Покорството на отиващите си поколения е срамното доказателство, че всичко е проиграно.
Остава ни да тикаме влакове, да се напъваме като откачалки, за да родим едно нищо – десетината метра, провлачени от закъсалия влак, очевидно са предела ни.
БДЖ трябва да открие длъжност „Тикачи на влакове“, да назначи стотина души и да забравим за тази история.
Нямаме и друг избор: щом старците позволяват да ги оскотяват по този начин, всичко е загубено.
Не гледайте към „младите“ – те са вече стари, а може би и такива са се родили, след като не правят нищо, за да не живеят със срама на родителите си – а отгоре на всичко, с протестите си довлякоха очевидни идиоти на власт, и те „млади“ някак си.
Имам си няколко любими реклами по телевизията, не ми омръзва да ги гледам. И те са за силата на човешкия дух.
В една от тях младият лузер Анко, от който някои идиоти очакват да направи революция, наблюдава баща си, който троши всичко, което попадне пред очите му по време на периодичните кризи, в които изпада. Той вилнее, понеже не може да реши, кога Животът е бил по-добър – „преди“ или „сега“. Таткото на Анко очевидно е затикал влака, след като се измъчва от такива банални въпроси.
Обаче самият Анко е напълно, изцяло, окончателно, завинаги спокоен: той няма проблемите на баща си, защото разполага с правилното решене.
И то е да вземе поредният заем от фирма за бързи кредити.
Направо да се разплаче човек: толкова просто решение, а старецът на Анко не се сеща за него.
Анко обаче е наясно: живей на заем и тикай влакове.
Ей така се събират Старо и Ново.
Така се съешват несправедливо опозореният живот на „старците“ – с този, който ти се отпуска скъпернически, по-малко – и на заем.
И колкото и да се съешват – днес! – тия две подобия на живот, нищо добро няма да произлезе от това.
Затова тикайте влакове. Поне това правете.
***
Кеворк Кеворкян
Мобилна верси
RSS
