44632 | 26 авг. 2024 | 13:39

Ако Конъли е прав, кучетата с основание ще бъдат наскърбени, че ги намесваме в тукашните политически несмислици – а и се мъчим да ги обясняваме с един техен рутинен акт, който, дори да минава и през фазата на заклещването, пак си остава нещо банално

Тукашната политика, която вече е една най-примитивна халтура, очевидно се закучи. В автентичната си версия закучването се случва, когато две кучета не могат да се разделят едно от друго след сексуален акт.

Това няма нищо общо със закучването на политиците, тяхното е нещо формално, лъжетеатрално, няма истина и страст в него. Да кажем така: два помияра се засекли край някоя боклукчийска кофа и му ударили един бърз секс – мърляв, без въображение, за задоволяване да не говорим. Оргазмът е немислим край кофата, всичко е толкова истинско, колкото са истински пъшканията на преуморена проститутка в края на работната й смяна.

Нещо подобно виждаме най-често, ако ли не и винаги, в политическото закучване. При него мистериозни остават най-напред причините за самото закучване/заклещване, сякаш те са толкова срамни, че не трябва да бъдат обсъждани. Отклещването обаче е сравнително по-лесно, заклещените твари с лекота заменят партньорите си.

За разлика от кучешкото заклещване, в човешкия свят заклещването може да е и колективно, едновременно се заклещват цели групи от човеци – и естествено, и отклещването им е по-трудоемко. И така си остават закучени песове от най-различни, абсолютно несъвместими породи.

В политиката и обикновените приятелства - дори без смущаващата безпътица на случайния коитус - също не могат да бъдат обяснени лесно. Освен това, при човешките екземпляри често се среща и триклещване, дори четириклещване, с всички произтичащи от това болезнени последици.

Впрочем, сексуалният аспект на думата „закучване“ е все по-малко популярен, пък и къде могат да видят днешните граждани на модерна България – която също е порядъчно закучена – две животинки, които са така заклещени, че сякаш някой ги е залепил едно за друго с лепилото „Капчица“.

Може би трябва да ви припомня остроумната реклама, с която ви предлагаха това велико изобретение: една капчица от него бе напълно достатъчна, за да увиснете с главата надолу, залепени с подметките на обувките си завинаги за тавана.

После обаче се сетиха, че това е естественото състояние на нашите политици - да висят с главата надолу - и рекламата изчезна.
Потърсиш ли в Гугъл значението на думата „закучване“, най-напред те питат, дали не си имал предвид думата „зачеване“. Или изобщо не поясняват същинското значение на думата.

Някои източници пък я обясняват така: „Механизъм или част, която се завърта, завива — не се въртя, не се завивам; заяждам. Винтът се закучи и трябва да сложа нов“.

Топло, топло, но не достатъчно. За съвсем друг винт става дума, нали.
Други източници пък прибягват до изцяло научни обяснения:
„Закучване е процесът на предаване на информация или знания от един човек на друг, обикновено във формата на разказване на истории, анекдоти или примери. Закучването може да бъде използвано за предаване на опит и знания от поколение на поколение, за обмяна на идеи и мнения, или просто за забавление. В разговорния език, закучването може да бъде използвано и като синоним на разговор или приказка.“

Ако в някоя кучешка Уикипедия закучването бъде обяснено по този начин, със сигурност ще последва масово самоубийство на най-добрите приятели на човека. Кучетата няма да понесат един акт на обикновено съвкупление така да бъде заклещен в дебрите на наукоподобието.

Други източници дават и примери за използване на мистериозната дума: „Той ни закуча с историята за първата си любов“, „Вече се чувствам скучно, когато не мога да закуча с приятели“.

Предлагат ни и синоними на „закучване“: разказване, приказване. Има дори и английски превод на думата: „jamming“. Обратният превод гласи: „заглушаване“, „притискане“, „заяждане“.

Някои споделят откровено отношенията си със своите любимци – чак до най-интимните подробности – но те също не са наясно с произхода на „закучване“. Разказват, например, как любимецът им обожава да еякулира с помощта на левия крак на стопанина си – с пълно пренебрежение към десния му крак, по никакъв начин не можеш да го накараш да го обладае.

Но, в крайна сметка, никой не се сеща дори да подскаже изначалния произход на думата „закучване“. Толкова свенливи ли сме станали - или либералната ни политкоректност вече се разпростира и над кучешкия секс?
Дали скоро няма да забранят и думата „съвкупление“? С какъв либерален словесен тефлон ще я заменят?

Понеже дотук свенливо размишлявахме за закучването, в съзнанието ни със сигурност са изплували много подробности за света на кучетата.
Джон Конъли казваше, че ако Господ не събира човека с кучетата му в отвъдното, значи не е никакъв Господ… И ако кучето няма душа, никой няма.

Ако Конъли е прав, кучетата с основание ще бъдат наскърбени, че ги намесваме в тукашните политически несмислици – а и се мъчим да ги обясняваме с един техен рутинен акт, който, дори да минава и през фазата на заклещването, пак си остава нещо банално.

Нормално е да очакваме, те самите да нямат високо мнение за човешката раса – друг писател казваше, че има хора, на които не бихме поверили и кучето си, докато пикаем, той не уточнява, че има предвид главно политиците, но това се подразбира.

Много автори съизмерват човека с неговото куче. Един от тях съветва: „Бъди добро куче и се успокой“. Друг казва: „Никое куче не се е родило лошо“. Заглавието на една песен на Иги Поп е „Искам да съм твое куче“.
Известен автор ни дава представа за безкрайността на Времето така: „Отдавна – може би още когато кучето на Господ е било пале“.

Друг съветва: „Ако искаш приятел във Вашингтон, вземи си куче“.
Едно популярно правило гласи: „Човек не си взема куче, за да лае той самият“, това е версия на английската поговорка „Защо да лаеш сам, когато имаш куче“ – нашите политици обаче предпочитат сами да излайват и най-дръзките глупости.

„Ако решиш да дразниш кучетата, винаги проверявай колко е дълга веригата“ – това е съвета на един автор към разследващата журналистика. Друг казва: „Има граница, до която можеш да подритваш едно бясно куче“ – това не бива да се забравя, когато „преборваме“ тероризма.

Сякаш тук е уместно да си спомним за известната африканска поговорка: „Когато скунксът видял, че лъвът бяга от него, си помислил, че е царят на джунглата. И тогава на пътя му се изпречило едно хремясало куче“.
Патриша Корнуел описва така героя си: „Той е куче за себе си“. Джон Льо Каре пък казва: „Беше като куче, на което са пораснали две опашки“. Друг писател твърди: „Кучетата, конете и хората са създадени да работят. Без работа ние сме принизени, понякога необратимо“.

Джералд Хосмън е цитиран с фразата: „Ние, хората, се боим от звяра във вълка, защото не разбираме звяра в самите себе си“. Това спокойно може да бъде казано и за кучето.

Отчаянието често е споменавано като „черното куче“, така наричал и Чърчил депресиите, които го спохождали. У. Дийл пише за „мейнстрийм с воня на отчаяние“ – тукашният мейнстрийм не страда от подобни комплекси, той здраво се е закучил/заклещил с едно безподобно нахалство.

И една история, която не може да ни остави безучастни.
„Американската армия решава да класифицира своите войскови кучета във Виетнам като „екипировка“ и после да ги зареже като стока, която повече не се търси. Когато американците бягат от Южен Виетнам, хиляди военни кучета са прехвърлени към южновиетнамската армия или евтаназирани, но много от техните обучители никога не прощават напълно на своята страна за отношението й към животните.

Виетконгците мразят екипите на корпус К-9, защото те провеждат почти невъзможни за изпълнение акции – затова преследват с особено настървение кучетата и онези, които се грижат за тях. Връзката между войниците от К-9 и техните кучета е неимоверно здрава – а емоционалните и психически поражения, причинени от отношението на американската армия към тези екипи, неизмерими. Една по-мъдра войска, съобразяваща се повече с въздействието на войната върху психиката, би позволила на хората да осиновят своите кучета. Вместо това войниците от К-9 виждат как Южен Виетнам се предава на Северен Виетнам и разбират, че техните кучета ще бъдат избити за отмъщение“/цитирано по книгата на Джон Конъли „Вълкът през зимата“/.

И накрая, понеже всички трябва да се тревожим от разяждането на Общата ни Памет, да припомня думите на един руски писател: „Паметта прилича на труп, оглозган от любимото ни куче“.
Може многократно да проникваме в тази фраза – и все да не успяваме да стигнем до дъното й.

">