240949 | 3 ноем. 2024 | 09:03

Имаме манталитета на насила присъединена държава, дори на колонизирана държава. Послушанието ни е отблъскващо, подлизурството ни – още повече.

Пасито пак се изцепил.

    Този човек няма никакви задръжки. Всеки друг отдавна би се изпарил оттук, но не и той, нищо, че етикетът му се вее пред очите на всички – етикетът, на който е изписано „Майната му на православието“, неговият шедьовър на българомразенето.

    Соломон е убеден, че българите са завършени идиоти, щом и досега, толкова години вече, го търпят, и търпят, и търпят.

    „Идиоти“ – той не пропуска всеки повод да ги нарича така.  И сега, след изборите, пак ги пустосва по същия начин. Не гласували – и така допускали да ги управляват идиоти. Следва обаче пояснение, с което Паси ясно заявява, кои са, всъщност, истинските идиоти. На гръцки „идиот“ означавало и „човек, който не гласува“. Това вероятно го има в някакво издание на Талмуда, подготвено като наръчник за фалшиви евреи. Тъй или иначе, става ясно, че идиоти са всъщност негласувалите българи – а те имат смазващо мнозинство.

    Идиоти са българите, пак, и пак, и пак. Какъв кеф за Пасито – щатният българомразец.

    Впрочем, за кого би трябвало да гласуват „идиотите“ –  може би за „царя“ на Пасито, който се докара до там да тича след влака на историята с нотариален акт в ръка. Тича, тича и дотичка до имотите – негови или чужди, важното е, че ги докопа.

    Това за нотариалния акт е кеворкизъм, роден от една случка във Варшава. Бях с екипа си в полската столица – за поредното чуждестранно издание на “Всяка неделя”. Снимахме църквата, където е служил Йежи Попелюшко, свещеникът, когото полски офицери от сигурността зверски бяха убили за това, че бе едно от лицата на “Солидарност”. Пространството около църквата бе буквално застлано с цветя в памет на Попелюшко.

    Направихме и репортаж от църквата “Светият кръст” – там, в една от колоните й, е взидано сърцето на Шопен. Прелиствах тетрадката за впечатления, поставена под барелефа на композитора – и открих следната „полемика“.

    “Ленин е все още жив!” – беше написал някакъв руснак.

    “Ленин с *уй в ръка тича след влака на историята!” – беше надраскал друг отдолу.

    Беше 17 май 1987 година – 2 години и половина преди падането на Стената.

    Очите на Истината не бяха избодени навсякъде и по един и същи начин.  

    А ние и днес продължаваме да търсим някакъв „свой“ смисъл в нея.

    И Пасито отново ни казва: „Българите са идиоти. Майната ви, идиоти“.

    Ето, това е изтървана държава.

    Затова си мълчете.

    Няма смисъл да роптаете дори наум – продадени сте.

    В изборната нощ, по някое време, Бойко Василев подхвърли към репортерката си: „Има ли нещо, нещичко, което да ни наведе на някаква мисъл?“

    Чудесно прозвуча, нямаше нужда повече да се напъваме – тази фраза ни облекчи, няма защо да търсим нещо смислено в случващото се.

    А това си беше ясно – и така ще си бъде и занапред, понеже лекомислено очакваме омразата магически да се превърне в градивния, спояващият елемент в поредната „сглобка“.

    С омраза да се постигне  съгласие – докога ще робуваме на проклетата си наивност!

    И Бойко Василев, и всички останали водещи се опитваха да играят ролята на сватовници. Това е непосилна задача, понеже в случая дори и сводници няма да свършат работа – а те ще са много по на място в безподобното нашенско политическо курваруване.

    Един социолог каза: „Ако продължават по този начин, политическата система ще се счупи“.

    А тя е счупена и сега. Система няма – отвратителната „сглобка“ може ли изобщо да бъде видяна като част дори от някаква най-примитивна система?

    Има сбор от интереси – лични, егоистични, често направо кръвожадни.

    Бойко Василев беше настроен – как да го кажа – еротично. Говореше за процеп – „тесен процеп“, през който да се промъкне „кабинетът“.

    Можем да наречем „процепът“ и „отверстие“, за да онагледим по-красиво процеса.

    Но и в двата случая мнозина ще си представят онова, което ще се случи при промъкването, като акт на мъчителна дефлорация.

    Някой трябва да бъде дефлориран, това е неизбежно – а „дефлораторът“ си е ясен.

    Битката, както и досега, ще бъде на ресурси – и за ресурси.

    За да продължаваш да симулираш, че „системата“ все ще е жива ти трябват ресурси.

    ГЕРБ е брашнен чувал – колкото и да го тупаш, все ще има още нещо.  

    Кирчовци пък се оказаха и опитни рубладжии и намазаха доста покрай търговията си с руски газ. И то тогава, когато за малко да те разстрелят, ако споменеш за нещо руско.

    Цяла нощ социолозите брояха като бакали, все се питаха, кой с кого – но не и защо.

    Така и не стана ясно, кои партийни програми са най-подходящи за чифтосване. С програмите никой не се занимаваше, така беше и по време на предизборната кампания. Партиите са изпразнени дори от най-примитивното подобие на идеология.

    Някои твърдяха, че БРИКС е едното нищо – докато други констатираха, че антиевропейският вот е нараснал. Това изобщо не беше обяснено – а уж сме се навлекли с три чифта европейски потури.

    Можем да допуснем, че се очертава силуета на една циганска партия. Циганите – платени, неплатени – очевидно започват да се консолидират. Те пострадаха най-много от Прехода, трябва да признаем това. Камерите издевателстват из махалите над едно оскотяло население, абсолютно изолирано от реалния живот – и това напълно задоволява телевизиите.

    И какво стана с масалите за „великото“, но вече напълно забравено „Ромско присъединяване“?

    Междувременно, вече се чудим как себе си да присъединим към Народа, който бяхме.

    Не трябва да очакваме нищо разумно.

    „Отровителите“ ще попречат – тия, които разпределят дозите с омраза. 

    Но сякаш ни е страх да се вгледаме в онова, което прави „Промяната“ и което очевидно й е поръчано.

    Отдавна сме станали смешни с лигавенето на евроатлантическата „карта“, смешни сме и пред опекуните си, дори на тях им е неудобно да слушат нелепите ни клетви за вярност. Колкото повече се кълнем, толкова по-малко ни вярват.

    Имаме манталитета на насила присъединена държава, дори на колонизирана държава. Послушанието ни е отблъскващо, подлизурството ни – още повече.

    Особено отблъскващо е обвързването на тукашните нелепости, които минават за политика, с дневния ред на Метрополията, конкретно с президентските избори в САЩ.

    Един от привържениците на Тръмп, комикът Тони Хинчклиф, известен като Кил Тони, нарече Пуерто Рико „плаващ остров от боклук“.

    Преди да се възмущаваме притворно, нека видим дали ние не сме още по-зле.

    Защото ние пък сме островът на ненаситните в чуждопоклонничеството  си слуги.

    В изборната нощ някои от анализаторите искаха да продадат на публиката една направо идиотска идея: Кирчовци, баш те, легитимирали България пред евроатлантическата общност. Имаха предвид Вашингтон, разбира се, защото ЕС вече е една хавра, в която се разпореждат някакви хартиени амазонки.

    Истината е съвсем друга. Легитимацията на немалка част от самите Кирчовци е отпечатана на машина за фалшиви документи, която размазва и прави неразличими образите. Това обаче няма никакво значение.

    Момчетата си вършат добре работата, за която бяха изпратени тук с наложен платеж.

    И ще я свършат докрай.

    Тогава няма да циврим заради „фрагментирания“ Парламент.

    А ще ревем с пълно гърло заради друго…

    ***

Кеворк Кеворкян

https://www.facebook.com/kevorkkevorkianVN