14802 | 11 юни 2015 | 13:17

Петък миналата седмица бе поредният краен срок, който Меркел и Оланд бяха поставили за споразумение с Гърция. Резултатът беше още един неспазен срок. Месеци тече това безплодно надлъгване, при което фалиралата Гърция не приватизира икономиката, плаща постарому на държавните чиновници и не вдига ДДС върху енергията. И за това се очаква да заплаща европейският данъкоплатец, разбирайте основно германският. Колкото и да са дисциплинирани и проевропейки настроени, германците надали ще проявят безкрайно търпение към плащането на чужди сметки.

Според проучване на агенция YouGov от тази пролет цели 59% от германците предпочитат Гърция да излезе от единния валутен блок. Трябва да се отбележи и фактът, че само за месец поддръжниците на идеята са се увеличили с над 11%. Естествено, администрацията на Меркел е наясно с тези настроения. Това няма как да не повиши допълнително натиска върху нея. В такива ситуации изпитано средство е да се намери друг по-голям проблем (външен враг или нещо подобно)

за отвличане на вниманието

Германският канцлер заедно с френския президент се обърнаха към неизчерпаемия източник на страх в последно време - климатичните промени. Без особен повод в средата на май те обявиха инициатива за амбициозно, обхватно и обвързващо споразумение в борба с глобалното затопляне. Акцентът на предстоящата среща на ООН в края на годината в Париж ще е ограничаването на затоплянето до 2 градуса над равнището от прединдустриалната ера.

Дали индустриализацията влияе на глобалното затопляне, дали температурните промени имат някакво катастрофално влияние, или просто това е поредната голяма заплаха, която се вади в подходящия момент за отвличане на вниманието?

В основата на идеята за глобалното затопляне е нарастващата концентрация на въглероден двуокис (СО2) вследствие индустриализацията и горивните процеси. Дали това е най-важ­ният парников газ? В атмосферата се съдържа в много малки количества, измерва се в частици на милион (ppm) и концентрацията му е 0,038%! Основният парников газ с над 70% принос са водните пари. Поддържащата „глобалното затопляне“ научна общност твърди, че нарастването на СО2 задържа топлина, която увеличава водните пари и така влияе върху климата. Опонентите им изтъкват, че увеличаването на водните пари води до образуване на облаци, които връщат светлината на Слънцето обратно в Космоса, като по този начин намаляват топлината в атмосферата и се постига баланс.

Коя от страните е права - и двете имат своите аргументи. Нека погледнем конкретни популярни примери.

Основното твърдение е, че вследствие на затоплянето ще се стопи част от леда на Северния полюс и това ще покачи нивото на Световния океан. Макар първосигнално да звучи истинно, твърдението е невярно. От закона на Архимед знаем, че „плуващият“ лед вече е покачил това ниво. Дори пълното му стопяване не би довело до никакво покачване на морското равнище.

А ледниците на Гренландия

Вижте самото име - то е съставено от „зелена“ и „земя“. Дали през Х век викингите биха се заселили на земя, на която не расте нищо, както е днес? И дали биха дали това име на леден остров? Всъщност това е едно от множеството доказателства, че между IX и XIII век температурите по цялата Земя са били по-високи от сегашните.

Друго основно твърдение е, че нарастването на замърсяването на въздуха води до необратими климатични промени. Да погледнем назад в историята. През 1783 г. изригва вулканът Лаки в Исландия и изхвърля в атмосферата над 120 милиона тона серен диоксид - 10 пъти повече от този, който днешната западноевропейска индустрия произвежда за цяла година. Но климатът е останал стабилен и няма свидетелства за настъпили глобални екологични промени.

Да се върнем от историята към настоящето. Като доказателство за „затоплянето“ се посочва загуба на маса на континенталните ледници в Европа и Северна Америка. Действително в Австрия, Франция, Италия, Швейцария ледниците губят маса, но ако погледнем Норвегия, ще видим, че там се топят континентални ледници, но нарастват морски (морската температура е по-устойчива от континенталната и това може да се разглежда като индикатор за застудяване, а не за затопляне). Изобщо разглеждайки алпийските глетчери, които са загубили около 60% от обема си след 1850 г., ще видим, че само 5% от загубата е настъпила след 1980-а, т.е. топенето на ледовете няма връзка с така наречения парников ефект. А в последните няколко години ледниците всъщност трупат маса, а не я губят. Тук може да се добавят и спътниковите измервания. Сателитите (и по-специално „Агва“) показват, че след 2003 г. повърхността на Световния океан се охлажда, въпреки че нивата на въглеродния диоксид в атмосферата продължават да нарастват. Измереното от спътници инфрачервено излъчване от Земята се увеличава със стойности, които надхвърлят три пъти прогнозните за парников ефект. А точно инфрачервеното излъчване трябва да се задържа от парниковите газове, но данните сочат точно обратното.

Да погледнем и

човешката дейност

стъпвайки на обективните данни. След края на Втората световна война, когато промишлеността се възстановява в цяла Европа и има индустриален бум в световен мащаб, съдържанието на CO2 се увеличава, а температурите се понижават. Регионалният подход също е интересен - в САЩ, които може да бъдат наречени „голяма пещ за твърди горива“, е регистрирано затопляне до 1930 г., а след това е започнало охлаждане, далеч по-голямо от това в останалата част от света!?

Когато говорим за климата на Земята, преди всичко трябва да се обърнем към Слънцето, защото именно то е в основата на промените. Още през 1989-а Тритон преживява период на глобално затопляне с увеличаване на температурата с около 5,5°С. През 2002 г. се появиха данни за отдалечаващия се от Слънцето Плутон, където средната температура е нараснала с 2°С. През 2006-а бяха публикувани изследвания, показващи, че на Юпитер тече глобална промяна, която може да доведе до повишаване на температурата с над 5,6°С. И ако всичко това идва от източници в САЩ, през 2007-а се обявиха резултатите на мащабно проучване на Санктпетербургската астрономическа обсерватория, според които получаваните данни от Марс свидетелстват, че текущото затопляне на Земята е причинено от промени в слънчевата активност.

Вярно е, че информационният обмен ни залива с „доказателства“ като топящи се глетчери и полярни шапки, потопи и засушавания, метеорологични аномалии и пр. Но те не са доказателство за причинно-следствената връзка между повишаването на въглеродните емисии (човешката дейност) и нарастването на температурата. Наивно е да се мисли, че само съвпадението на две явления е доказателство за връзка помежду им. Самата

ООН признава

в третия си доклад, че „климатът е само частично предсказуем“, „състоянието на науката днес е такова, че може да се правят само илюстративни примери за вероятни последици“ и че „дългосрочните прогнози за климата в бъдеще не са възможни“. И нима последното твърдение не е част от всекидневния ни живот? Ако се разгледат минали данни за температурните прогнози (висока и ниска) за 50-те най-големи градове на света за 30-дневен период, ще видим, че те никога не са били познавани с точност и до половин градус по Целзий. А каква е вероятността да бъде определена глобалната температура след 50 и повече години?

Въпреки тези констатации, въпреки всички обективни фак­ти, въпреки че 15 години след началото на XXI век нито една от направените преди 20, 30 и 40 години прогнози, свързани с глобалното затопляне, не се сбъдна, въпреки провалите си в Копенхаген през 2009-а и в Доха през 2012-а ООН и ЕС поддържат последователно твърдението за опасността от глобалното затопляне.

Дали тази упоритост е проява на нездрав разум, или на глупост? Разбира се, че не. Глобалното затопляне е удобен „външен“ враг, към който да бъдат насочени вниманието и страховете ни, когато се провалят реални политики, какъвто е случаят с фалита на Гърция и невъзможността да се справят с проблема.