21269 | 10 юли 2015 | 13:04
Получих известие да се явя на гише 13 в митническата станция на ул. „Веслец“
№ 84. в София. Имам колет от САЩ, изпраща го синът ми. Зарадвах се - сетило се детето. И закрачих бодро по „Веслец“ към № 84. Тя започва от бул. „Дондуков“ и свършва на бул. „Сливница“, но там е № 56. Върнах се в редакцията и чукнах в Гугъла. Оказва се, че въпросният номер е на близо 1,5 км, след края на улицата при канала. Точно зад Централната автогара. И там е „Веслец“?! Реших да попитам в общината защо е така, но се отказах. Чиновниците винаги отговарят, че всичко е наред, дори и когато виждаш, че не е. Та там била столичната митница.
На следващия ден тръгвам с колата рано, за да съм пръв. Стигам заветния № 84, а как да паркирам - навсякъде са нацвъкани табели за зелена зона. Спирам в странична уличка. И ето ме пред гише 13. Подавам на млада дама известието. Тя ме кара да си попълня на гърба данните и ме препраща през едно гише. А там пак опашка. Идва и моят ред. Тук пък подавам на друга дама листчето на първата. „Ама, господине, четете какво пише на витрината. Отидете на гише №..., забравих кое, за да си направите разпечатка на съдържанието.“
Свивам рамене, може нещо да не съм разбрал, и се отправям на бегом към трето поред гише, което е през три коридора. Там ме посреща друга служителка: „Господине, сядайте зад компютъра, влезте в акаунта си и си разпечатайте извлечението.“ Вече кипвам: „А вие за какво сте тук.“ А тя: „А вие за какво сте дошъл при мен.“ А аз: „Праща ме ваша колежка.“ А тя пак: „Да не би да си дадете паролата, за да влеза в акаунта ви и да изтегля плащанията.“ А аз отново: „Госпожо, за какъв акаунт ми говорите, за каква парола, за какви пет лева. Нямам никакви плащания, искам си колета от САЩ.“ Гледат ме умно. Тръшвам вратата и тръгвам бесен към гише 13. За щастие срещам дамата от него. Обяснявам й, че съм дошъл да получа колет от Америка. Тя ме пита кой ми го праща. Синът ми, казвам, и изтръпвам, че може да ме върнат за акт за раждане. За всеки случай си показвам пак личната карта.
Но следва възклицание „аха“ и въпрос: Какво съдържа пратката? Отговарям: Два чифта маратонки. Следва питане: Има ли фактура в нея? Уточнявам, че в САЩ не дават фактури. Пак ме питат - Защо? Ами защото, казвам, сега нямаше да водим този прекрасен диалог с вас. „Господине, нали трябва да ви обмитим“, звучи извинението. Примирявам се с думите „както искате, само ми дайте колета“. Дамата вече ме води в четвърто поред гише. Там казва на колежката си да ми таксува 1,50 лв. Плащам си и ме насочват към пето гише, слава богу, последното, за да си взема пратката...
На другия ден вдигам телефона: Сине, повече не ми пращай колети. Но вече имам друга идея. Утре ще му се обадя и ще го помоля да зарадва с малко колетче шефа на митниците Ваньо Танов. За да се гърчи като мен на пет гишета.
Мобилна верси
RSS
