14025 | 3 ян. 2016 | 11:20

Повече от 197 милиона литра прясна вода се използват като двигателна сила при всяко преминаване на плавателен съд през шлюзовете

Да прекосиш Панамския канал е приключение като да преминеш Екватора, но много по-зрелищно, защото не само се вижда, ами продължава поне няколко часа. Е, не те окъпват с кофи вода и не дават удостоверение, че си бил на екзотичното място, но нищо не пречи да го направят.

На круизния кораб Zuiderdam капитанът събуди всичките си 1943 пътници в 5 сутринта с настоятелен звън. Защото да стигнеш до Панамския канал и да го проспиш си е направо престъпление! А отварянето на шлюза и влизането в канала си струва ранното ставане. Пък и екипажът бе опънал шатра с чаши горещ шоколад, понички и стотици коктейли мимоза (шампанско и портокалов сок) за знаменателния момент.

Но що за чудо е Панамският канал, който свързва Атлантическия и Тихия океан? Той е дълъг 80 км. От официалното му откриване на 15 август 1914 г. през трите му шлюза са преминали над 942 000 плавателни съда. Чифтове електрически локомотиви (от 4 до 8) и силата на водното налягане издигат корабите на 26 метра над морското равнище, за да преминат през канала до езерото Гатун, което разделя двата океана и е нещо като "чакалня" за плавателните съдове.

Около 197 милиона литра прясна вода се използват при всяко тяхно преминаване през шлюзовете като двигателна сила. А «портите» са три - Гатун, Мирафлорес и Мигел. 10 държави "държат" каргото, преминаващо през Панамския канал - САЩ, Китай, Япония, Чили, Южна Корея, Еквадор, Перу, Мексико, Колумбия, Канада.

Панамците съзнават, че каналът за тях значи живот. А е можело изобщо да не извадят този късмет. Никарагуа водела с много точки пред Панама в състезанието за пряк път между двата океана. Пък и конкуренцията си имала естествени езера, а не изкуственото, прокопано с много усилия, Гатун лейк. Но ден преди гласуването в Американския сенат някой изпратил на всички парламентаристи пощенска картичка с марка, на която се виждали... вулканите в Никарагуа. Така каналът се оказал в Панама.
А Гатун е най-голямото изкуствено езеро в света.

Изгревът над тропическата гора е по-красив от всички пощенски картички, взети заедно.

Лоцманските катери порят водата пред 82 000-тонния ни круизър. В далечината се вижда шлюзът. Гигантски високотехнологични порти, които могат да отключат ада, ако не се управляват правилно. Корабът навлиза бавно и внимателно в тясното пространство, а отегчени машинисти поемат дебелите колкото човешка ръка метални въжета, за да ги закачат за локомотивите. В нашия случай - по четири от всяка страна. Причудливо е усещането за кораб, който върви... по баир. 

Но си е така! Водата от бавно отварящия се шлюз го повдига, локомотивите го изтеглят и заедно с изгрева на слънцето металното чудовище се озовава в езерото Гатун.

Тук могат да слязат единствено пасажерите, които отиват да карат кану с индианците от племето ембера или да изследват флората и фауната на защитената екотеритория. Останалите се забавляват на кораба и чакат да акостира в Колон. Градът е разположен на двата бряга на канала. Другата му част се нарича Кристобал и е кръстен на Христофор Колумб (Кристобал Колон е произношението на испански).

Дори да сте пропуснали екскурзията до индианците ембера в националния парк Чагрес, пак ще се запознаете с тяхната несвенлива голота. Дребни и трътлести, целите в татуировки с боя от дървото ягуа, със символична препаска около кръста, почти цялото племе се изсипва на пристанището да върти алъш-вериш със съдини и вази, плетени от жилави треви, пера с изрисувани върху тях миниатюри или фигурки на животни, издялкани от местно дърво с естествено преливащи цветове.

Иначе пътуването по река Чагрес е като да вземеш на автостоп машината на времето поне 600 години назад. Индианците в Панама са 7 племена - ембера, унан, гуайми (нгобе), бугле, куна, насо и брибри. Достигането до ембера си е бая приключение. Споко! Ръчно правеното кану плавно се носи по водата на река Чагрес.

Управляват го вещи индианци и човек дори забравя, че се е боял да не цопне при анакондата от едноименния филм с ранната Дженифър Лопес. Движим се през невъзмутимата тропическа природа, сред цветна феерия и свежест, с причудливи и леко плашещи звуци на животни и птици. Прекосяваме езерото Алахуела, където са намерени и първите признаци за човешко присъствие по тези земи отпреди 11 000 години.

Селото пък ни връща 6 века назад. Сламените колиби са на нещо като два етажа. На горния кат спят стопаните – далеч от някои пълзящи гадини. За хвърчащите прегради няма. Пъстрите препаски на индианците са нахвърляни по парапетите, от което колибите приличат на сврачи гнезда. Мястото, където грабливата птица просто трупа откраднатите пера, конци и станиоли.

Заедно с индиански водачи опознаваме тайните на околната природа и дълбоката връзка на племето с нея. Така поне ни „облъчват” екскурзоводите. От знахарите научаваме за свойствата на местните билки, допускат ни (чисто туристически естествено) до някои от тайнствените си ритуали. Индианците искрено се забавляват от неумелите пръсти на белите хора, които напусто се стараят да постигнат изящните форми при плетенето на кошници и правенето на фигурки от листа и клонки.

Първо доказват колко е трудно, а после заковават цена от 100 долара за престъпно красив, но напълно ненужен пахар от боядисана слама, изумителна кошница, дърворезба или дребни скулптурки от плодовете на дървото тагуа. Няма пречка да нашарите телата си с боята от друго дърво – ягуа, също като индианците ембера, но малцина са куражлиите.

Не е чудно, че много пътешественици, попаднали в Панама, си тръгват с убеждението, че са се докоснали до тайна, която не знае нито един човек на планетата.

Колон е пристанищен град на входа на Панамския канал откъм Атлантическия океан. С населението си от 300 000 души е вторият по големина в Панама. Основан е от американците през 1850 г. като гарово селище на панамската жп линия. Отначало янките наричат града Аспинуол на името на един от собствениците на жп магистралата. Но испанците го назовават Колон в чест на Христофор Колумб.

Първоначално градът заема западната част на коварно мочурливото място, наречено Остров Манзанило. Колон е опожаряван на два пъти - по време на гражданската война в Колумбия през 1895 г. и още веднъж в огромния пожар през 1915 г. След построяването на Панамския канал градът се измества от първоначалното си разположение и включва в своите граници малките градчета Кристобал, Рейнбоу сити, Маргарита и Коко Соло, както и бившата американска база Форт Гулик. Първоначално, през 1949 г., само на Остров Манзанило се разполага свободната търговска зона. Днес целият Колон е такава и се води

най-голямата свободна търговска зона в Западното полукълбо,

втора в света след Хонконг.

Самият град е тих и спокоен, с голф клубове и тенис кортове, но и с доста висока безработица. Политическите бунтове през 60-те години на миналия век разрушават някои от най-красивите стари сгради в центъра. Все пак са запазени исторически постройки като хотела „Ню-Вашингтон” от 1850 г., Епископалната църква от 1865 г., първата протестантска църква в Колумбия, към която тогава принадлежи Панама, статуята на Христос на централния булевард („Авенида Сентрал”) и паметника на Колумб от 1866 г. От по-ново време са старата железопътна гара, построена през 1909 г., неоготическата катедрала, издигната 1929 – 1934 г., и арената за боксови мачове от 1978 г.

Недалеч от Колон е крепостта Сан Лоренсо (ХVІ –ХVІІ век), най-внушителното испанско укрепление на територията на страната, шлюзът Гатун, през който преминахме и ние, прекрасното крайбрежие Коста Ариба на североизток от Колон и курортният остров Исла Гранде, населен с потомци на африканските роби.

Пристигащите в Колон с кораби са посрещнати от огромния безмитен търговски център на пристанището и полуголите индианци от племето ембера, които използват екзотичния си вид, за да омайват туристите да купят сувенирите им.
А ако останете в Кристобал - той е просто възкирливо градче, претрупано с плакати за предстоящите избори. Камарите със смет толкова потресли простодушна американка, че попитала капитана на кораба защо не изпрати част от персонала да поизмете улиците.

Маймуни "на щат" в езерото Гатун

Двойствена е природата на езерото Гатун като чакалня за огромни търговски кораби и танкери и защитен природен резерват! Девствените острови с тропическа гора и увиснали като гроздове по клоните ленивци и шебеци странно се редуват с плаващите хладилници с размерите на планината Витоша и хищните драги, които копаят, за да направят езерото по-удобно за дълбоко газещите кораби.

Птичи гнезда, дълги като причудливи кратуни превръщат дъждовната гора в коледна елха. По пясъчните ивици се припичат презрителни игуани. Тукани с нереалистично пъстри и големи човки подскачат редом с папагали по клоните. Снимаме застинали като скулптурна група 5 костенурки. Очевидно маймуните тук са зачислени "на котлова" храна към туристите. Гидът раздава фъстъци и гроздови зърна, спира лодката под буен гъсталак и издава крякащ звук.

Стадо капуцини недоверчиво се насочва към протегнатите с лакомства ръце. Старейшината се престрашава, грабва фъстък и се мята върху покрива на лодката да си го хапне сладко-сладко, с което прави скомина на останалите. Лакомията надделява над страха. Мармозетките, макар и по-дребнички са по-куражлии и възприемат шепите на туристите като шведска маса. И не се знае кой е по-голям шебек – онези, дето люпят фъстъците, или другите, които щракат с фотоапарати като обезумели.

Насред езерото се полюшва плаващ ресторант. Менюто е панамска смес между индиански грудки и "колонизаторски" парчета месо, но то изобщо не е смисълът на посещението. Защото в ресторанта има минизоопарк. След като са заситили стомасите, туристите започват да хранят ненаситните си камери със снимки: прегърнали кротка боа, целунали малък кайман, погалили игуана...