9899 | 6 окт. 2015 | 22:04

Край пристанищния град Пуерто Лимон човек разбира откъде идват бананите в супермаркета

Наричат Коста Рика Швейцария на Централна Америка, а населението й се гордее, че има повече учители отколкото полицаи. Държавата не разполага с армия и неграмотните са едва 10 на сто. За капак медицинското обслужване и образованието са безплатни, а основното училище - задължително.

Коста Рика е прочута не само с ароматното си кафе, но и с природните си резервати, убийствените плажове и луксозни курорти.  Вече знам къде искам да отида, когато се пенсионирам. Впрочем все още се разкъсвам между дивата свобода на индийския щат Гоа, неизтребимата екзотика на Бали и питомните удобства на Коста Рика. Добре че имам достатъчно време за размисъл.

Пристанището Пуерто Лимон, в което акостират повечето круизни кораби до тази част на света, обаче не може да се нарече «витрината» на благата държава. Все пак девизът тук е Pura Vida (исп.), което ще рече неподправен, чист живот. И той наистина е такъв!

Населението от 170 000 души за цялата провинция Лимон е привлекателен коктейл от ямайци, заварени от конкистадорите индианци, и испанци. Все повече се множат европейците и американците, помамени от лежерния ритъм, възможността срещу 500 долара на месец да наемат къща с иконом и готвач и гореспоменатия Pura Vida.

Пристанищният град на пръв поглед не е точно място, където бих живяла дори седмица.  Центърът на Пуерто Лимон е мръсен и смрадлив като индийски мегаполис, но в богатите му предградия с кокетни вили и тропическа растителност определено са се заселили 115-те вида птици, които сладкопойно ги огласят.

Испански кедър, див тамаринд, мангро, тик хвърлят тучни сенки край плажа Плая Бонита. Блажена ивица пясък, където чадър и шезлонг са непознати думи, но пък ласкаво топлата вода компенсира неудобството на пълните с пясък сандали.  

Реверанс към индианските предци е паметникът на непокорен вожд пред кметството. Аз предпочитам да поема към друг вид атракция.  

Бананите зреят, повити в пелени

Откъде идват бананите? У нас - от супермаркета. Там те попадат от гигантските контейнери на търговските кораби, но първоизточникът им е бананова плантация като «Дел Мондо» край Пуерто Лимон в Коста Рика.

Когато след седмица на Женския пазар видях  жълтите плодове с миниатюрни лепенки «Дел Мондо»,  ги почувствах едва ли не близки и родни.

В плантацията, до която си поръчах специална екскурзия, се оказа, че всеки грозд от сладкия плод зрее в пелена от найлон. За да не го нападнат инсектите. Дърветата дават по 4 реколти годишно, защото бананите са готови за бране след 120 дни.  Стволът се отсича, а до него, от същия корен вече е израснало следващото. «Овошките» са посадени "по конец", а между тях в равни карета са прокопани вади за напояване. Цветът на банана също е причудлив - огромно образувание, прилично на хибрид между цвекло и граната, в което личи коронка от смешни стърчилки, бъдещите плодове.

Яки мъжаги секат с премерено движение цял клон, заедно с найлоновата пелена, и го закачат на кука като прасе в кланица. Гроздовете се кандилкат на куките в поточната линия,  докато момчета с рибарски ботуши и гумени престилки ги "обстрелват" с мощни водни струи. "За да изпаднат паяците", делово обясняват още по-грамадни мъжаги, които с няколко отработени движения превръщат гроздовете в гола пръчка и мятат клончетата въззелени банани в големи колкото язовир вани с вода. Оттам е просто: изцеждане, потапяне в найлон, кашон и камион. Към супермаркета. Хватката е да го обереш в точния момент, за да узрее чак след като попътува по море до Европа или САЩ.

Оказва се, че бананите далеч не са само един "модел", различават се по предназначение и на цвят. Има дори червени! Малките колкото детско пишле са най-сладки. Специален сорт се превръща в бананова каша. От друг пък се прави чипс...

Времената на "Чичо Томовата колиба" явно са безвъзвратно отминали. Първо: повечето работници в плантацията са бели, и второ: къщичките за семействата им са съвсем прилични едноетажни бунгала с градинки отпред.

Който не си пада по фрукти, обхожда Чинекита, старата част на Пуерто Лимон, диви се на смешните животинки, които по цял ден висят на един клон в резервата за ленивци, или плава по Тортугеро канал (наречен Амазония на Коста Рика) с надеждата да зърне костенурка или поне ленивец. Той напълно си отговаря на името – може да виси на един клон по 20 часа в денонощието, но за да се пази от врагове, главата му се върти на 180 градуса без проблем. Иначе муцунката на косматото животинче е много симпатична и почти човешка. Прилича малко на героя от  «Кучешко сърце» на Булгаков. Или поне както аз си го представям.

На круизния пристан има покрит базар, който поразително напомня което и да е азиатско тържище. Веят се сувенирни фланелки, барабанят на местни тарамбуки, кафето (като запазена марка на държавата) се продава във всякакви разфасовки. Цената от 5 долара за половин кило направо възбужда портмонето. Ефектни са обвитите в шоколад зърна – същите пари за 300 грама в шарена кутия.